От първо лице: Лилия Димитрова се връща в годините на войната

Нашата неуморна съгражданка – Лилия Димитрова, като един ревностен пазител на спомени, архиви, документи, снимки и картички за нейните родови корени и за Казанлък, споделя спомени от времето на Втората световна война. В навечерието на 9 май – денят, отбелязал преди 80 години края на най-жестоката война през миналия век и обявен за Ден на Европа, публикуваме автентичния й разказ „Ехо от Драва”. Както винаги, всеки текст, който Лилия публикува, е придружен от архивни снимки, картички, факсимилета на документи, които тя е съхранила с обич и признателност.

Минаха много, много години от времето на Втората световна война. Страшно време на глад, разрушения, страх от бомбардировки, зловещ тътен на самолетите бомбардировачи, скривалищата и мъката по незнайно къде намиращите се по фронтовете близки и наши мобилизирани войни.

Аз помня това време, как при воя на самолетите бягахме към скривалищата на „Тюлбето”. Как ни караха да слагаме върху главите си чугунени тенджери и да лягаме под металните пружини на креватите, за да се предпазим от евентуално попаднали край нас метални парчета и части от събарящи се сгради. Помня „купаните“, които ни даваха. А това бяха малки картончета, с които можехме да вземем само по четвърт парче хляб на ден. Повече не ни се полагаше!... Но когато се опитвам да разкажа за тези тъжни години на някой млад, не ми вярват. Мислят, че това е разказ от екшън.

Въпреки всичките ужаси, на които бяхме подлагани, не прекъсвахме връзките си с фронта. Плетяхме чорапи и други дрехи за войниците. Пишехме писма. И всичко това изпращахме чрез т.н. „военна поща“ до различните военни поделения на фронта. От позициите на днешния живот понякога се чудя как успяваха нашите колети и писма да достигнат от България до Унгария в бойните части. Как са успявали по онези разкаляни пътища с конски каруци или някой разбрицан мотор. Не зная. Но пристигаха! Въпреки че понякога се е налагало да връзват краката на конете с чували, за да не се пързалят по леда или да затъват в калта.

Димитър Подскочиев преди да тръгне за фронта 1945 г.

Моят баща подполковник Димитър Алексиев Подскочиев е преживял всички тези ужаси на Втората световна война и особено тежките боеве около река Драва в Унгария като командир на втора дружина от 58 пехотен полк. Този полк е към прочутата 16 дивизия, сформирана на 24 декември 1944 г. начело с генерал Ганев, преживяла ужасите на т.н. Дравска епопея. За всичко това аз съм писала подробно в моята книга „Сред зловещата песен на куршумите“, изд. „Ивис“ В. Търново 2015 г.

Пазя няколко картички от онова време, изпратени до мен и сестра ми Гергана (Гечева по съпруг)до фронта. А така също и от баща ни до мен картичка от Унгария, гр. Печ, 6 юни 1945 г. със следния текст: „Мило Лили, изпращам ти тази картичка от град Печ. Снимката представлява една част от пощата дето е хотела, в който преспах. Целува те татко ти.“ Картичката е адресирана: „До ученичката Лили Подскочиева, ул. „Неофит Рилски“ 18, гр. Казанлък”.

По-интересна е другата картичка, която сме изпратили със сестра ми до баща ни на фронта. Понеже нямаше от къде да се купят картички, майка ни Донка Подскочиева /по баща – Чорбаджийска/ я изряза от една книжка за оцветяване. Адресирана е: „До г-н Димитър Подскочиев, В.П. /Военно поделение/ 64220.“ Датата е писана от майка ни.„Татко, получихме ти вчера картичките от градовете, в които се намираш и много ти благодарим. Пиши ни пак. Много поздрави и целувки от твоите деца Лили и Гиги“. Писана е но стария правопис от онова време с буквата „е двойно“.