Съдбата е нещо необяснимо и понякога отговори няма. Понякога остават ярки следи - следите след човешка намеса. Те са доста повече, отколкото когато природата ги оставя. И все пак остават следи и от нея, но сега случаят е друг. Така е и с едно изоставено колело. Там на центъра, недалеч от погледа на много минувачи. Там, където принципно кипи живот, където животът спира само през нощта, където се носи и една искра. Искрата на онова, завързаното за стълба на улицата колело. Леко опърпано. завързано за белия стълб, който го е подслонил за времето, докато собственикът му се сети за него. Така над 4 седмици то седи, седи и чака, а никой не идва. Така и днес, когато дъждът навън отново го изкъпа. Така ще е и утре, и вдругиден, докато някой не го прибере. А от него ще се подразбира - колко нехаен е собственикът му. И то с притаен дъх ще си говори "Тате къде си и защо ме изостави?".

В изоставянето обаче има и добра новина: за 4 седмици осиротяване, макар и с катинар, колелото сираче оцеля. В смисъл, никой не си го припозна недобронамерено. И то седи и си чака. И брои свестните по казанлъшките улици.