На тазгодишните краеведски четения в ИМ „Искра“ Христина Банова представи проучванията си за наследниците на Емануил Манолов, авторът на първата българска опера, чиято премиера е в Казанлък през 1900 година. Казанлъчанката има значим принос в опазването на историческото наследство, свързано с именития композитор. Тя е сред инициаторите, които поставят паметната плоча в къщата на Иван Чомаков, където е живял маестрото и на двуезичния надпис в подножието на Тюлбето. Презентацията бе непосредствено преди хубавия празник 1 ноември, а делото на Манолови е истинско потвърждение, че будителите не са само в далечното минало.
Емануил Манолов (1860-1902г.) е роден в Габрово, но най-плодотворния му творчески период е в Казанлък. Той започва работа в Педагогическото училище през 1886 година, а след известно прекъсване става капелмайстор на 23-ти Пехотен Шипченски полк. Като учител пише песни, създава хор, включително и 118 детски произведения, публикувани в списание „Славееви гори“. От 1889-а става капелмайстор на 23-ти пехотен полк. Тогава пише първата българска опера „Сиромахкиня“, която се играе при голям успех, а премиерата е в казанлъшкото читалище „Искра“. Най-известните музикални творби на маестрото са „Каква мома видях мамо“, „Повей, повей, буйни ветре“, „Мама Иванчу думаше“…
Емануил Манолов е автор и на много църковни и хорови песни. Той умира на 42 години, след като се разболява по времето на полкови маневри, следствие на което развива менингит.
Композиторът има пет деца- най-големият Иван е роден 1890-а, следващите са Борис, Надежда, Михаил, а най-малкият Христо, се ражда 1899-а. За последния в документите има различни данни – някои изследователи пишат, че рождената му година е 1900-та. Църковните архиви от Кулската църква показват, че кръщенето на Христо е записано на 27 септември, 1899 година, което категорично доказва, че той е роден именно през тази година. Това установява Христина, по време на своите проучвания за рода Манолови.
Синовете продължават бащиното дело – всички избират военната и музикалната кариери. Най-малко сведения има за дъщерята Надежда, за която само е установено, че е била домакиня.
Най-големият син, Иван, завършва военно училище, служи в 23-ти Шипченски полк, участва във войните и превземането на форта Айвазбаба край Одрин. Михаил също е военен и служи в различни поделения, стига до чин полковник. Христо, е този, който продължава музикалната традиция в рода.
На две години остава сирак, майка му се мести в за кратко в Пловдив, където смята че ще има по-добри възможности за да осигури детето си. Връща се в Казанлък, където съратници я подтикват да подаде молба за пенсия до Просветното министерство. От там и отказват, защото на покойния и съпруг не достигали четири месеца, за да направи необходимия стаж. Тогава приятелите на Емануил правят благотворителен концерт, за да съберат средства. Христо става оркестров диригент, работи като военен капелмайстор, после във Варненската опера. Също като баща си пише хорови и оркестрови произведения, около 100 на брой. Най-известната му композиция е „Жътвари“. Приема тежко уволнението си от операта и получава инсулт. Колегите му събират средства за лечението му. Той се възстановява, но на 2 юни в трамвай в столицата получава втори инсулт, поради което пада между двете коли на мотрисата. Умира в болница „Пирогов“ на 59 години. Погребан е в алеята на културните дейци, до гроба на Александър Жендов.
Христо има четирима сина, един от тях е проф. Здравко Манолов. Той завършва Музикалната Академия. Продължава традицията на своя дядо – пише хорови, църковни и детски песни. Той е един от основателите на Държавната консерватория, един от най-изтъкнатите преподаватели по „Полифония“, Автор е на учебници за висши и средни музикални училища. Най-известната му песен у нас и в чужбина е „Тъпан бие“. Умира на 23 октомври 1983 година в Ню Йорк, по време на концерт. Една от залите на Музикалната академия в родния му Пловдив днес носи неговото име.