Днес, 5-и април. 2018-а година. Ден като ден, година – като година. Не съвсем. Защото е Велики четвъртък. В православните храмове се четат 12-те Евангелия. В православните домове се въртят козунаци, червят се възкресенските яйца. Тупурдията покрай очакването на Христовото възкресение е в своя предпразничен вихър, за всички ни.
Отмерването му в броеницата на годините за 90-и път е радост за единици от нас.
Една такава арсеналска „единичка“ откриваме в близкия до Казанлък Бузовград. Зад белосаните дувари, спретната портичка и зарешетения против крадци прозорец към пътя, шета един младеж на 89.

Днес Теньо Трифонов поема към своята 90-а лична година. Преживява 90-ия си Великден. Своя първи Великден през рождената 1929-а той няма как да помни. Бил е пеленаче на двайсетина дни. Сигурно не помни и много други. Това не е важно. Великден за него е почти всеки ден. По-точно, всеки Божи ден, по който заклетият алпинист-турист извървява пътя си от дома в края на родния Бузовград до възвишението Мегалит, извило каменен гръб по високото над другия край на селото. Хората тук така го и знаят – човекът-Мегалит. Пъргавият Теньо, когото виждат почти всеки ден по пътя нагоре. Вече – десетилетия. „Всеки свободен момент тръгвам натам, това ми е Свободата, това ми е на сърцето“, казва бившият стругар и точен стрелец, чиято друга ежедневна пътека, за повече от 40 кръгли лета, чертала маршрута Бузовград – Оръжейната на „Арсенал“.
У Теньо Трифонов съм на Благовец, 25-и март. Два дни преди това той за пореден път качил стръмното до Мегалита. От високо кръвно не се оплаква. Не знае какво е. Сам си пали печката, сам си носи дървата до вкъщи. Оправя се. Оплаква се единствено от лош слух. Всъщност и от това не се оплаква. Вече над 70 години има навика да се приближава до човека отсреща, тъй, че да му разбира приказките. Научил се е да разгадава по движението на устните. Не е съвсем без слух. Но пораженията от времето на казармата са трайни. Някога застанал неправилно и в лош момент в клопката между две оръдия. Гръмнали едновременно. А с това си отишъл и половината му слух. Теньо си живее така почти цял живот. Повече от 70 години. 40 от тях изкарал в „Арсенал“. Постъпил още преди войниклъка, в края на 40-те на миналия век. След службата се връща пак там. В Оръжейната, някога – Завод 8. Малко му е трудно да си спомни конкретни случки. Но помни общото – Заводът е Животът му. Половината му живот. Другата половина е Балканът!

Рила, Пирин и Родопите!

Рила, Пирин и Родопите са любимите родни планини за Теньо. Дали поради затруднения си слух, дали поради друго, той обичал да излиза от гъмжилото-хора долу и да поема към била и върхове. Близкият Мегалит не му стигал. Влечели го далечните баири, многото преживявания. Станал планински водач. Водел години наред групи по летни екскурзионни преходи. Предпочитал Рила и Пирин. По-рядко кръстосвал Стара планина. Идвала му прекалено близко. С десетките групи и стотиците хора, които катерили под негово ръководство, Трифонов не помни да е имал инцидент или – не дай, Боже – нещастен случай.
Спомените от срещите с Балкана за него са само хубави. И да е имало по-тежки, не си ги спомня. Балканът е неговата Хубост, Животът му. Обича Рила и Пирин, обаче любимата му хижа си остава близката „Бузлуджа“, хижата над Долината. С приятели, колеги и членове на туристическото дружество често отивали там.
Когато няма групи и никаква компания, маршрутът му е ясен: “Стотици, безброй пъти съм ходил на Мегалита“, смее се Теньо Трифонов. Напоследък отиват заедно с още двама-трима бузовградчани. По стар обичай, не тръгват с празни торби. На поляните пред тракийските култови камъни си почиват, както си знаят. Палят огън, припекват по нещо, не минава и без вино.
Бай Теньо не отказва глътки червено здраве, макар и на 89. Не прекалява, а и движението му носи здраве, което не се събаря от чаша вино. „Движението е всичко“, казва той. Няма как да не му се вярва, следването на тая рецепта му е довела завидно дълголетие. „Щом оставам свободен, веднага хващам гората!“, обяснява той. Препоръчва го на всеки, но вижда, че при младите тая препоръка май не „хваща дикиш“.
Това го тревожи - животът днес не е от най-полезните, не е от най-здравословните. Днешният живот за него са и двете дъщери. Едната – в новата къща от съседния двор. Учителка, пенсионерка. Другата – малко по-далече, „при мъжа си в Стара Загора“. Те си имат свой живот, таткото не се натрапва много-много. Другарката си в живота е загубил. Към Балкана сега потегля с нов другар – кучето. Така, сам, с кучето, го виждат и хората от селото. Тяхна е идеята да разкажем за Теньо. Кучето му е младичко. Предишното го утрепали ромите от съседните къщи. Трифонов не ги вини, напротив – кучето посягало на кокошките по дворовете. Затова сега новото му другарче е куче-бебе, на няколко месеца. Но не се плаши от пътя към Мегалита. Малкото носи женско име – Лена.

Тая женска животинка Теньо свързва на шега с жена си. С нея имат и внуци, че и правнуци. И един от зетьовете също е арсеналец. Бай Теньо не се чувства самотен. Няма вид на сърдит на живота човек. Обратното! Живее доста скромно, но с вяра и надежда, че и утре, щом слънце изгрей, отново ще закрачи към баира. „Нещо напира, нещо ме тегли, нещо трябва да излезе от мен...“, описва планинарят порива си към Балкана. Тоя порив мира не му дава, докато не го чуе.
В Балкана му е волно, спокойно, сякаш е при себе си. Дивите животни не го плашат: „Който се бои от мечки, в гората не ходи!“. Може да го спре само твърде лошото време. Тогава чака ден-два да попремине и поема пак. Към светилището на траките. Нагоре.
По крачките на своята рецепта за дълголетие. Към своето столетие.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"