Георги Йорданов за духовния проповедник Дечко Узунов..

Тази година, на 22 февруари, се навършват 120 години от рождението на Дечко Узунов, когото .през 1999 година ЮНЕСКО обяви за световно известна личност.

Академик Дечко Узунов често повтаряше: „Ние, художниците, сме артисти“. И вдигаше ръката си като духовен проповедник. Белите му власи се разпиляваха върху неговите неподвластни на десетилетията рамене. Едрата му осанка излъчваше достолепие…

Всичко написано, разказано и споделено за културния живот на България от втората половина на 20-те до средата на 80-те години на миналия век е свързано с преживявания, явления и събития, в които Дечко Узунов има открояващо се присъствие.

Благодарен съм на съдбата, че ме свърза с тоя обаятелен, добър човек, комуто можеш да се довериш и на когото можеш да разчиташ при превратности на живота.

Неговото жилище, в близост до квартала на дъновистите, беше своеобразен духовен оазис. Тук ме въведоха Людмила Живкова и Иван Славков, на които бай Дечко и Олга бяха кумове, Светлин Русев и други „стари“ приятели на семейството. В компаниите, разнообразни и шумни, участваха писатели, художници, журналисти, дипломати, доктори.

Бай Дечко обикаляше от маса на маса, от стол на стол, с всеки в близки, топли отношения. Неуморната, дребничка на ръст негова спътница – Олга, бдеше над здравето му. Възпираше го, когато той посягаше към сладкиши, да не утежнява диабета, който го беше нагазил.

Учудвал съм се как не се уморяваха да посрещат гости, да ги забавляват...

Малцина строители на българската култура имат щастливата съдба на Дечко Узунов. Още приживе той е признат класик на българското изобразително изкуство. Личността му е събирателен образ на голям творец и деятелен гражданин. Академикът обогатяваше познанията ни със спомени за автори и събития. Съвременник на изявените люде през десетилетията, той знаеше много за всеки от тях. Споменеше ли се някое име, начаса ни изненадваше с откъс от стих или с живописен разказ, оцветен с присъщите му шеги и хумор. Възхищавахме се от поезията на Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Атанас Далчев, Николай Лилиев...

Бай Дечко:

– Ах, Лилиев, Лилиев, колко красиво пишеше той:

„Съмна в сънните градини,

всяка капчица роса

отразява ведросини,

ведросини небеса.

Сребърни лъчи долавят

на живота песента…“

Стане ли дума за рано изгасналия Димитър Бояджиев, той веднага рецитираше:

„Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи...“

и т.н. и т.н.

Всеки негов спомен беше един малък разказ.

– Ех, момчета, момчета, какво знаете вие? Питате ли ме как съм преживял толкова режими. Преживял съм ги, защото още като дете сядах в коритото на баба и стоях там с часове, а тя тъче ли, тъче на стана... Коритото едва се движи и аз постепенно помъдрявах...

Друг път някой ще го подкачи:

– Бай Дечко, каква беше тази история с руския генерал Бирюзов?

- Проста история. В известния стенопис възпроизведох атака на съветски танкове и пехотинци с червени петолъчки на кепетата. По едно време някакви официални лица водят генерал Бирюзов. Той попита: „А къде са самолетите? Преди да минат самолетите, сухопътните войски не атакуват“. Нашите, които го придружаваха, се стъписаха. Аз се изпъчих и отговорих: „Самолети уже улетали“. Той поклати глава и с военачалническата осанка отвърна: „Ну хорошо, поздравляю вас“...

Случките се разказваха и преразказваха много пъти и въпреки това беше интересно да ги чуем отново.

В началото на юли 1949 г. ги извикали да правят маска на починалия вожд Георги Димитров. Били заедно с Илия Петров, Любомир Далчев, Руска Маринова, Васка Емануилова и други. Засуетили се. Илия Петров взел да го усуква: „Абе ние сме учили в Германия, ама аз съм позабравил как ставаше това... Дечко, ти не помниш ли?“ „Отде да помня, аз се учих веднага след Първата световна война...“ И така в този дух всеки се дърпал, като че ли за първи път се включва в група, която ще прави маска на покойник. Руска Маринова ги изгледала, поклатила красивата си глава с буйната черна коса и ги срязала: „Не ви ли е срам бе, мъже с мъже! Нали бяхме същите, които наскоро правихме маската на цар Борис...“ Омърлушени, си припомнили как се прави маска и вождът се сдобил с нейната отливка, която се пази до днес...

В най-трудните години след Втората световна война проф. Дечко Узунов е ректор на Художествената академия. Той е сред почитаните и обичани учители на поколения художници, без които нашето изобразително изкуство не би имало международното си присъствие и признание – Светлин Русев, Христо Явашев, Атанас Пацев, Георги Баев, Калина Тасева, Лика Янко, Мария Столарова, Иван Б. Иванов, Милка Пейкова, Дора Бонева и много други. Възпитаници на Художествената академия – като известните творци Любен Зидаров и Иван Радев, са ми споделяли, че единственият преподавател, който успявал да въздейства на Генко Генков, бил професор Дечко Узунов.

Прочутият днес Генко Генков постъпил в академията с душевни разстройства. Обяснявали ги с обстоятелството, че когато била бременна, майка му е подлагана на жестоки инквизиции във фашистката полиция. Ала бай Дечко съумява да опознае духовната стихия, която бушува в сърцето и ума на талантливия младеж, и да го подготви за мястото, което Генко Генков заема в съвременната живопис.

При чествания на художници, на изложби и по други поводи по никое време Генко нахълтваше шумен, разчорлен... Не спираше да говори високо. Никой не можеше да го укроти. Само един поглед на бай Дечко, който свъсваше големите си вежди, беше достатъчен да застави Генко да се усмири и спотаи.

Акад. Дечко Узунов напълно заслужено беше отличен с всички възможни награди и звания: „Народен художник“, Лауреат на Димитровска награда, „Герой на социалистическия труд“, кавалер на най-високите държавни ордени.

В продължение на години бе председател на Съюза на българските художници.

Някои не толкова изявени негови събратя с богато революционно минало и връзки по върховете започнали да разпространяват слухове, че ще го свалят, защото не бил последователен в борбата срещу модернизма и буржоазните влияния в изкуството. Бай Дечко слушал, търпял, мълчал. И на едно от заседанията изправил глава, ударил с двете ръце по масата, погледнал остро някои от тези, за които знаел, че разпространяват слуховете, и гръмогласно произнесъл думите на Борис Годунов: „Я царь еще...“ Сам разказваше този епизод и се заливаше от смях:

- Разбрах от познати в ЦК, че няма да ме сменят. Но тия, дето бяха срещу мен, помислиха, че говоря по поръчение от най-високо място...

Дълго ще се пише и разказва за неговите заслуги начело на Съюза на българските художници. Стана ни драго, когато единодушно го избраха за председател на Световната асоциация на художниците. За въздействието и респекта към личността му, свързани с тази най-висока почетна длъжност, говори уважението, с което се отнасяха към него големи имена в световната живопис. Идвайки в България, всеки от тях посещаваше дома на именития художник, разглеждаше картините му, възхищаваше се от познанията му за новите тенденции в изкуството.

През 1976 г. в София гостува прочутият италиански майстор Ренато Гутузо. С него ме запозна в Рим моят приятел Едуардо Д’Онофрио – ръководен деец на ИКП, дългогодишен депутат в парламента. Ренато Гутузо е автор на стенописи в обществени сгради, в т.ч. в салони, ползвани от Италианската компартия, в държавни институции и други. Идваше от среща с Дечко Узунов, придружен от неговия колоритен племенник – художника Атанас Нейков. През по-голямата част от разговора световноизвестният творец разказваше за отличните си впечатления от българския му именит събрат.

Акад. Дечко Узунов е своеобразният мост между различните веяния в нашата живопис. Негови портрети на Кръстьо Сарафов в ролята на Фалстаф, Огърлието на Васил Левски и десетки други, чудесните му пейзажи, портрети, автопортрети, натюрморти, голи тела, акварели, скици, сценография, илюстрации на книги, графика вече са класика.

Срещу бюрото ми в кабинета в Комитета за култура бях поставил портрет на красавицата Маша – отлична художничка, негова втора съпруга, облечена в национална носия. Който влезеше в кабинета, първо се вторачваше в тази невероятна творба и разговорите естествено започваха с възхита от личността на академик Дечко Узунов.

Всяка картина на големия художник говори за дълбоката му душевност. Творчеството му е свидетелство за невероятна наблюдателност и дълбока чувствителност, които се родеят с умението на големи писатели да одухотворяват и най-дребни сюжети.

Бяхме на семейно гости на Сузи и Йордан Радичкови. Цялата вечер се смяхме от сърце. Разказите на сладкодумеца Радичков и на колоритния бай Дечко бяха изпълнени с мъдрост. Припомниха си как, като вървели по пътеката на здравето в околностите на Банкя, чули неспирното кудкудякане на една кокошка.

- Йордане, ти каза тогава, че тя не млъква, както в живота се случва с дребни хора, които проглушават ушите ни с най-малката си постъпка. Тази кокошка искаше цяла Банкя да чуе, че е снесла яйце. Както много познати се хвалят с незначителна своя изява...

През последните десетилетия картините на проф. Д. Узунов имаха съвременно излъчване, отражение на нови повеи и тенденции в изкуството. Ала къщата му бе тясна за неговия творчески размах. Той се провираше между картините, за да показва новите си натюрморти, рисунки, пейзажи, без да отрони дума за неудобствата, които изпитва. А в семейството на сина на Олга – Ричард, се родиха близначета.

Решихме да създадем по-добри условия на големия художник. Изключителният архитект Богдан Томалевски, известен и с това, че свири на пиано, огледа двора, направи проекта и скоро след това бай Дечко беше ощастливен с възможността да обитава новото просторно ателие на два етажа, в което и днес се съхраняват последните му творби. Признателен за жеста на държавните институции, той бе обзет от пориви на младежко вдъхновение.

Създаваше, без да спира, нови оригинални картини.

Като днес помня как в една ранна утрин – беше събота, неговият любим ученик Светлин Русев глухо простена в слушалката на телефона:

- Бай Дечко си отива. Инфекцията е голяма. Тук е проф. Любчо Георгиев. Но и той не дава никакви надежди...

Проф. Любен Георгиев лекуваше знаменитости на културата. Неговите съвети и рецепти се изпълняваха безпрекословно, защото и най-големите авторитети бяха убедени в професионализма му. Каза, че не може да се стори нищо в Правителствената болница. Би могло да му се помогне само в Германия. Такива операции – с лазер, се правят успешно в Мюнхен, но докато се уредят нещата, бай Дечко няма да издържи...

В онези отричани от безотговорни люде години грижата на държавата за първенците на духовността беше искрена, щедра. А имаше и система с ясно формулирани принципи и правила, за да функционира тя не в ущърб на обществото, а в името на национален духовен интерес. Само за няколко часа въпреки почивния ден бе уредено бай Дечко, придружен от Олга, да замине за Мюнхен. Както той разказва, нашият генерален консул направо от летището го завел в болницата. Докато го обработвали с лазера, бай Дечко драскал скици и след няколко дни вече бил здрав и читав.

От Консулството на НРБ му съобщили за желанието на ръководството на Художествената академия председателят на Световната асоциация на художниците да ги посети. Бай Дечко със свойствения си хумор разказваше как те се изумили, когато на чист немски език им съобщил, че е завършил същата академия. Един от шефовете излязъл навън, след десетина минути се върнал с вехта книга, по чудо оцеляла през бомбардировките. Попитал го:

– А помните ли в кой клас бяхте и кой беше вашият номер?

– Бях номер 12 в еди-кой си клас.

Разлистили книгата и светнали от учудване, като прочели, че под този номер в дневника на отличниците било записано: „Дечко Узунов ин Казанлик“...

Той не спря да твори до сетния си дъх.

Оглави групата художници при цялостната реконструкция, обновление и разширение с нови пространства на Народния театър „Иван Вазов“ през 1974-1976 г. В съучастие с Иван Кирков създаде великолепната завеса с птицата Феникс в голямата зала, изтъкана от български килимарки. През 1983 г. възстанови стенописите в Софийския университет, повредени от бомбардировките през зимата на 1944 г., в които се открояват изваяните със съвършенство образи на Св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, отец Паисий, княз Борис I, цар Симеон Велики.

А стенописите му в Съдебната палата, Софийската опера и други обществени сгради с основание се сочат като шедьоври на българската монументална живопис.

Акад. Дечко Узунов сътвори и прекрасната пясъчна мозайка на Мавзолея „Георги Димитров“, която стана неотлъчна част от архитектурно-художествения образ на оригиналната сграда, вписана сполучливо в парковата среда и в облика на централния столичен площад.

Но нали проявите на рушителите не са секвали през вековете, и у нас изплуваха „нови демократи“, които от блюдолизци на бившата власт бързо станаха върли отрицатели на миналото. Без да имат съзидателна проява, не посадили дори едно дръвче, те се заеха да разрушават мавзолея, построен за дни от бившите Строителни войски по проект на забележителния архитект Георги Овчаров. Сградата не се поддаваше на багерите и другите машини, които бяха струпани, та се налагаше дълго да бъде събаряна с примитивни средства. Така се погуби едно от класическите произведения на архитектурата и на приложното изкуство.

За щастие в Националния дворец на културата огромният талант на акад. Д. Узунов е материализиран в прекрасна творба. В състезание с други известни автори той спечели поръчката за стенописа в зала 9 на петия етаж. Подпомаган от свои ученици, бай Дечко ръководеше претворяването на проекта. При едно от посещенията си на строящия се обект се изненадах, като го съзрях на последното стъпало на огромното скеле.

- Бай Дечко, моля те, слез оттам! Не ни вкарвай в беля...

Той се хвана за една от дръжките на металната конструкция, огромната бяла коса падна върху очите му. И с усмивка ме успокои:

- Няма нищо, няма нищо. Моето е дреболия. Нали знаеш, че Микеланджело години, превит на две, е рисувал „Страшният съд“ в Сикстинската капела...

И днес посетителите в залата, в която се провеждат международни конференции и концерти на класическа музика, не откъсват поглед от чудесната, с приглушени топли тонове композиция, изпълнена с дълбок смисъл и с искрящо човеколюбие.

За голямото изкуство на класика на българската живопис акад. Дечко Узунов са написани десетки статии, студии, книги. Направени са филми. Изложбите му в Париж, Венеция, Мюнхен, Москва, Пекин, Базел, Кувейт и т.н., и т.н. са оценени от световноизвестни изкуствоведи като културни събития.

Всички български художествени галерии имат негови картини. Други са изкупени от авторитетни чуждестранни музеи на изкуствата и от световноизвестни колекционери. Те блестят с изключително майсторство; отразяват най-дълбоки чувства – светли и мрачни, чрез съчетание на цветове в удивителна хармония и композиция. Мисля, че големи са онези творци – писатели, художници, музиканти, артисти, чието творчество надживява земното им присъствие и продължава да се тачи от потомството.

Твърди се, че пред крупни автори в литературата се прекланят и хора, които не са чели произведенията им. Сигурен съм, че и люде, които малко или почти не познават творческото дело на акад. Дечко Узунов, ценят неговото забележително изкуство. Но онова, което най-силно отличава проф. Д. Узунов, е умението му да не спира на едно място, да обновява непрекъснато съдържанието и формата на своето творчество. Веднъж му казах:

– Бай Дечко, гледам последните ти цветя в червено и черно и си мисля за заглавието на прочутия роман на Стендал. Човек трябва да има богата фантазия, за да проникне в дълбините на твоята душевност, сътворила такава красота...

Той се засмя:

– Ама аз, както знаеш, в други картини се опитвам да изразя дълбоки чувства и в други тонове...

В навечерието на някои мои празници или на Нова година бай Дечко винаги ме е радвал с вниманието си.

Неговият племенник Пеньо, който беше до него през всичките му последни години, а сега бди над изложбата му в ателието, за което стана дума, в навечерието на 1984 г. ме поздрави от името на бай Дечко и Олга. Погледнах малката рисунка, която ми донесе. Изумих се от светлината на цветята, които беше нарисувал. Яркочервеният цвят, сроден с някакво невероятно синьо, образуваше чудна хармония от багри, която продължавам да гледам с възхита. Такова съчетание на синьо с други цветове съм съзерцавал в катедралата в Толедо, украсена от гениалния Ел Греко.

- Е, нали сме от Балканите... Той е роден на остров Крит, аз пък – под Бузлуджа...

Под Бузлуджа е неговият роден Казанлък. Град на знаменити художници, писатели, артисти, предприемчиви българи: Иван Милев, Ненко Балкански, Чудомир, Иван Пенков, братовчедите академици Петко Стайнови, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев, Никола Кожухаров, на прочутите казанлъшки производители на розово масло, машиностроители, текстилци...

Очевидно е, че вдъхновението на впечатлителния юноша е тръгнало от чудното родно гнездо за полет към световното изкуство.

Неговият път към прекрасното има здрави корени, светли примери. Напълно заслужено Художествената гимназия в Казанлък, приютена в чудесни нови сгради, е именувана „Академик Дечко Узунов“.

Духът на крупния художник продължава да живее във възстановената старинна част на града с възрожденски къщи и галерии под височината Тюлбето. Досами тях като венец на вечното творческо дело светят известните в цял свят рисунки на Казанлъшката тракийска гробница.

Дечко Узунов беше колоритна, волна личност. С удоволствие разказваше за лудориите, които е правил на младини, за възхищението, с което се отнасял към женската хубост, за бохемските компании, продължавали по цяла нощ...

Бяхме в дома на племенника му проф. Христо Нейков – бивш председател на Съюза на художниците, неговата чудесна съпруга – известната графичка Златка Дъбова и именития скулптор проф. Величко Минеков. Пред нас бе великолепният портрет на юношата Ичо, нарисуван от вуйчо му Дечко Узунов.

- Бащата на Ичо, моят зет Нейчо, беше заможен адвокат. Знаех, че той пускаше в едни касички пари на децата си Найо и Ичо. Нерядко, като се запивахме и свършвахме парите, аз рано сутрин дотичвах до тях. Тогава никой не се оключваше както сега и отварях касичката на Ичо да взема шепа пари, за да се разплатя. Не зная дали са разбирали защо касичката все не се пълни, но съм благодарен, че детските спестявания на Ичо и Найо са ме предпазвали от неудобни ситуации. Уж съм известен художник, чиито картини се купуват и от богати хора, а понякога се оказвах в невъзможност да се разплатя с келнерите след нощните ни буйства в компания с известни писатели, художници, артисти, архитекти, адвокати...

Бележитият творец беше сърдечен приятел. Съхранил съм много негови писма и поздравления. На гърба на негови рисунки, които съм откупувал или ми е подарявал, той винаги изписваше по няколко свидни думи. Ето:

„Скъпи Георги, с дълбоко уважение и искрена обич ти честитя голямото държавно отличие и най-високите оценки за скъпата ти годишнина! Като ръководител и ценител на талантите ние те обичаме и ценим от все сърце. Твой бай Дечко“. И със стрелка – „и Олга“. Друго писъмце на гърба на една негова чудесна картина: „Честита новата 1985 година. С любов и уважение, твой бай Дечко“ – „и Олга“.

Последната вест от Олга бе поредно поздравление с последното „Цвете“, рисувано от акад. Дечко Узунов дни преди да почне през1986 г.:

„Честита Нова година! С голяма благодарност и обич!

1987 г. Олга Узунова“

Наскоро след това положихме праха ѝ в гроба на нейния любим съпруг Дечко Узунов…

Благодаря ви, скъпи бай Дечко, мила Олга! И нека не повяхва споменът за вашия изключителен и смислен жизнен път...