Сайтът zakazanlak.bg започва нова рубрика „95 години „Арсенал” в Казанлък”, в която ще проследим историята на Военната фабрика от нейното преместване в града на розите до наши дни. История, която ще разкаже за всеотдайността на първите работници и специалисти, които в тежките условия на Ньойския договор правят чудеса, за да я има отбранителната промишленост на България, за техните последователи и за съвременните машиностроители в „Арсенал” АД.

За първите 3 години строят осем работилници

На 27 ноември 1919 година в предградието на Париж – Ньой, е подписан мирният договор между България и съюзническитe сили – победители в Първата световна война. Той осакатява териториално страната ни и й налага репарации и ограничения, довели до тежка икономическа криза. Катастрофални са последиците и за въоръжената мощ на държавата. На България е отнето правото на наборна армия, допуска се използването само на 20 000-хилядна платена армия. България няма право на флот, авиация и нови технологии. Строго са определени максималният брой на артилерията, оръжието и боеприпасите. Категорично е забранен вносът на оръжие, боеприпаси и военни материали, както и фабрикуването им в страната за износ. Укриването на оръжие и боеприпаси се превръща в тайна мисия не само на българското правителство, но и на всички държавни институции, органи и ведомства – на цялото българско население. Това не се прави хаотично. Към щаба на армията се създава специализирано звено, наречено „Трета секция”, в което се води точна отчетност за мястото, вида и количеството на укритите материали и се предприемат мерки за тяхното съхранение.

На България се забранява фабрикуването на каквито и да е военни материали, освен тези, необходими и достатъчни за нуждите на ограничените й въоръжени сили. Това производство се осъществява в единствената фабрика, управлявана от държавата – Софийския артилерийски арсенал, а по-късно с преместването му в Казанлък – Държавна военна фабрика.

Още през 1912 година постъпват предложения за дислоциране на Софийския арсенал във Велико Търново или Сливен, но те не се осъществяват. След встъпването в длъжност министър на войната, на ген. Иван Вълков е възложена тази задача. Според някои летописци, генералът взема една карта на България и тегли два диагонала – от Видин до Тополовград и от Силистра до Петрич. Пресечната точка се оказва неговият роден град Казанлък. В предложението на генерал Вълков обаче има логична мотивация – Казанлък заема централно място в България, има добро географско разположение между Стара планина и Средна гора, има равнинна част, река, железопътна линия.

През пролетта на 1924 година военна комисия, начело с ген. Иван Вълков пристига в Казанлък с цел определяне мястото, на което да започне строителството на новия „Арсенал”. Комисията се спира на местността „Кашът”, намираща се южно от ж.п. линията и близо до река Тунджа. Само два месеца по-късно на определеното място са изпратени строителни работници. Строителството започва още преди да бъде обнародван Указ за отчуждаване на земите. Първите копки на фабриката са направени през май 1924 година, а Указът е от 15 септември същата година.

Първата постройка е пресово-снарядната работилница. Започва усилена строителна дейност. Ръководители, специалисти и работници от Софийския арсенал са в непрекъсната командировка до Казанлък и обратно. Започва поетапно превозване на материали, машини и съоръжения. Първите нови машини са от датската фирма „Нилсен”.

През 1924 година Софийският артилерийски арсенал е преименуван на Военна фабрика, а на 26 януари 1925 година е обнародван Указ на цар Борис III, съгласно който се утвърждава Закон за Държавната военна фабрика. Със Заповед на Министерския съвет от 6 април 1925 година се нарежда да се преместят за постоянно в Казанлък редица поделения на Военната фабрика – снарядна, запалочна, патронна, снаряжателна, капсулната работилници и част от управлението. На постоянна работа в Казанлък са преместени много ръководители и работници от София.

За 3 години от първата копка, към лятото на 1927 година, били окончателно завършени и пуснати в редовна експлоатация осем работилници. Първа е Пресовата работилница за снаряди, готова за работа от 27 април 1925 година. За неин началник бил назначен Иван Петков. Тук остава и командированият от София работник Христо Добрев. Силовата централа се задвижва на 28 май 1925 година, за машинист бил назначен Филип Николов. Снарядната и Запалочната работилници работят от началото на 1926 година. В тях остават за постоянно работници, командировани от София, като Асен Младенов, Франц Грудол, Борис Христов, Йордан Иванов и други.

От 15 април 1927 година започва производство Снаряжателната работилница. За неин ръководител е назначен Георги Пачилов, също командирован от Софийския арсенал. Заедно с него идват и други работници от София.

От 1 юни 1927 година започва да произвежда капсулен състав Капсулната работилница под ръководството на пиротехник Гочев. 25 дни по-късно, на 26 юни, Капсулната е пусната за редовно производство и неин началник става пиротехникът Георги Филипов.

Куршумната работилница се открива на 16 юни 1927 година. За да я ръководи, от София е преместен техникът Григор Михайлов заедно с двама работници.

Сарачната работилница тръгва на 26 юни 1927 година. За неин началник е изпратен от София техникът Васил Витков.

Монтажните работи в гилзовата работилница били окончателно привършени на 28 юли 1927 година. За началник на същата бил командирован от София и останал на постоянна работа в Казанлък техникът Казаков заедно с работниците Георги Стойчев и Кръстан Соколов.

Окончателното преместване на военната фабрика в Казанлък завършва през месец септември 1927 година. Първата заповед от Казанлък излиза на 20 септември 1927 г. под N 40, когато приключва преместването и на управлението. Междувременно, със заповед на министъра на войната от 5 февруари 1926 година Военната фабрика получава статут на самостоятелно звено с ранг на отдел в Министерството на войната.

Тежката и отговорна задача по организацията, строителството и преместването на „Арсенала” поема тогавашният началник ген. Димитър Стоенчев.

На територията на стария „Арсенал” в София се оформя клон на Военната фабрика. Неговата задача е да търси и експедира различни материали, суровини, инструменти и други, необходими за производството в Казанлък.

Въпреки ограниченията на Ньойския договор, още тогава Военната фабрика е най-многобройното предприятие в страната. Целият състав наброява 1739 души, от които 1283 са работниците, останалите са ръководен и помощен персонал. Някои от машините, които се купуват за нуждите на производството, са уникални. С концентрацията на персонал и мощности за производство, Военната фабрика още в първите години от своето създаване се превръща в най-големия индустриален обект на държавата. Като единствено военнопромишлено предприятие напълно оправдава своето предназначение, колкото и каквото и ограничения да са наложени по това време.

През ноември 1928 година били приети окончателно постройките на струго-фрезовата работилница, оръжейната работилница заедно с пехотното стрелбище и ковашката работилница. През месец септември 1930 година комисия приела и дърводелната работилница.

С преместването на Военната фабрика в Казанлък за първи път се слага началото на някои производства като капсули, противогази, бездимни барути, течности за бойните спирачки и връщачи на оръдията, каски и други.

Капсулното производство, което се въвело за първи път в страната, се организирало от унгарска фирма и под ръководството на унгарски специалисти. Производството на капсули започнало през 1929 година. Пет години по-късно, през 1934-а, започнало производството на противогази под наименованието „ДВФ”. За добиване на представа как се действа с противогаз в бойна обстановка, в работилницата имало специално изградена ниша с трудно проходими места. Изпитателят трябвало с противогаз на главата да премине през лабиринт от завои и теснини, без да сваля маската или да отвива дихателя. Производството на противогази значително се разширило.

През 1933 година започнало изграждането на фабриката за бездимни барути. На обявения търг за нейното строителство се явили няколко фирми, между които и немски, но френските и английските фирми, възползвайки се от клаузите на Ньойския договор, успели да отстранят немските и търгът бил възложен на френската машиностроителна фирма „Фив Лил”. За място бил избран най-отдалеченият югоизточен ъгъл на района, до брега на река Тунджа. За транспортиране на материалите в много кратки срокове била изградена теснолинейка. Тя била главната снабдителна артерия до построяването на нормална ж.п. линия през 1938 година.

Строежът се извършвал от български строителни работници под ръководството на опитните майстори Ангел Кавалджиев, Никола Тасев, Никола Коджейков, Минчо Крайчев и други. Главен ръководител бил арх. Видьо Беров. Тухлите се изработвали и изпичали в самия район на фабриката. За периода 1933-1935 година тухларската бригада произвела над 1 милион тухли. Строителните дейности били завършени през есента на 1935 година. Последователно били построени нитроцелулозната секция, работилниците за азотна киселина, нитроглицериновата секция и секцията за нитроглицеринови барути.

През пролетта на 1936 година вече са произведени първите оръжейни и артилерийски барути, които при изпитанията давали добри резултати. С развитието на огнестрелното оръжие и завишените балистични изисквания се наложило да се произвеждат и пироксилинови барути. Това довело до разширяване на барутната фабрика.

Междувременно, през ноември 1934 година Военната фабрика била преименувана на Държавна военна фабрика. Първата заповед, носеща бланка с новото наименование, е N 65 от 10 ноември 1934 година.

Историята на "Арсенал" продължава.

По материали от музей "Арсенал"