Ветераните на "Арсенал": Бялата роза Пенка Телбизка

Пенка Димитрова пропява първо във фолклорната група на стария Димитър Гайдаров, сформирана в „Арсенал“. После запява и в смесения комбинатски хор на Димитър Касъров. И така – цели 30 години. 30 от всичките 40 години плюс 20 още работни дни в казанлъшката оръжейница. Пенка, както много други млади хора преди 60-тина години, дошла от родното си село в промишления град, да си търси работа. А работа, и тогава се намирала, най-вече, в „Арсенал“. „Дойдох в Завода от Сливито на 15 години. Братовчед ми ме писа 17-годишна, че да мога да работя. Баща ми не можеше да ме издържа да уча, трябваше да работя“, разказва Пенка. И така - две години без паспорт и работа на 6 часа: “Малка бях.“ И „Арсенал“ става новият дом на момичето – „там работя, там уча, завърших арсеналското училище и вечерната гимназия“. С общителността, която и сега и личи отдалеч, за Пенка не е трудна работата на телефонистка. Първо в централата на Барутна, после и в Управлението. Всички я обичали, познавали я по гласа, искали все тя да ги свързва. Но, дошло друго време и Димитрова се мести на работа в Плановия отдел на Завод 6. 30 години плановик –спускат плановете по бройки и по дни из цехове и бригади. Като дошло време преди пенсия, Димитрова се мести в точното леене на завод 7. Изкарала високата пенсия, ама времето се мени:“Дойде Костов и ми я взе“. И без висока пенсия, обаче, Пенка не се оплаква от живота си днес. Има си толкова радости от личните си занимания. Казанлъчани, вероятно я знаят и от едно друго място – къщата срещу Стадиона, „Бялата роза“ – тортите, сладките, целувките...Съпругът на Пенка, Димитър Щерев, бил потомствен сладкар. Първо печал сладкишите си за арсеналци – той е в дъното на идеята за заводския сладкарски цех, споделя съпругата. После го взели в „Балкантурист“, а днес, синът Красимир продължава да захаросва живота на казанлъчани с изделията от собственото им цехче. Красимир го знаят и със сладкия му глас. И това не е преувеличено – като майка си, той също пее. „Дърпат“ го от всички градски хорове, но той си остава марката на „Севтополис“ на Дора Кошева и православния хор, години пял в „Света Богорица“, воден от Мария Александровна, Маша. Музикалният талант се предава в поколенията, както и талантът на думите. Пенка пише лирична поезия. Обяснява си го така:“И мойта майчица пишеше, чедо!“ Може да е чудно, че една арсеналска плановичка или телефонистка, пише стихотворения, обаче е факт. Думите идват като съща песен в главата и, ритмични, музикални. Идват най-често нощем към разсъмване: “ В три-четири часа съм го писала това нощес“, показва ми певицата със словесен талант, едно от последните си стихотворения. И тутакси зачита:“Всичко, което в живота съм имала, /съм постигнала на висока цена, /в труд и упорство през дните съм минала, /с етикета на силна жена./ Силна ли? – често през нощите плакала, / губех понякога верния път./ Само надеждата тайно е чакала желани успехи пред мене да спрат.“

Плаче от радост и тъга едновременно. Разбира, че животът преваля, което си е тъжно. Но със сърцето си знае, че през нейните 80, е имало немалко радости. Особено, напоследък, тя от радост не може да се оттърве. Рожденият и ден – 11-и юни, я изненадва с обичта на толкова много хора! В ресторанта, където близките я завели като сюрприз на 10-и срещу 11-и, първо поплакала, като видяла подредените маси, усмивките на синовете. Първо поплакала, но после като запяла...! „Четири хора поведох!“, разказва юбилярката, после от радост цяла нощ не спала. Радостите обаче продължават и два дни по-късно, когато дружките и от „Белите рози“ също и спретват тържество. Толкова внимание към себе си, Пенка цял живот не била виждала. „Вече мога да умра“, казва си тя у дома след празника, докато реди букетите с цветя от десетките си приятели. Докато ми разказва, сега пък, запява меко “Лудо-младо сън засънило..., на ръчица белай момина...“, а после подкарва и хитът на своето поколение: “На сърце ми, на сърце ми, стар мерак лежи...“

Докато ту ми разказва, ту чете стихове, т, припява, това ми става повече от ясно. Чета го и в очите на разни хора из пенсионерския клуб, които щъкайки наоколо, непременно се спират при нас, я да прегръщат Пенка, я направо да я целуват. „Тя ни е сърцето на „Белите рози“, талисманът ни, да е жива и здрава!“, ми казва още в началото жената зад щанда на това топло място. Заобичали я веднага и на поетичната среща наскоро в сливенското Шивачево, където ги поканили да четат двете с Донка Кръстева, приятелка от „Белите рози“. Имало, „къде по-големи поетеси“, но публиката – близо 50 човека, точно Пенка харесала. И докато си приказваме, тя вади от архивната папка, малко издание на стиховете от срещата с име „Душата на поета“. Радва се на публикациите си. Такива има и в местната преса. Абе, изобщо, Пенка, макар тегобите, които напоследък се стоварили по нея, не спира да се радва. Поводи има и със синовете Краси и Тенчо, и с внуците. Обаче, най-важно е, че си има и свои, лични. Не спира да мисли и за любовта, даже е написала стихотворение за това:“Когато в залеза на дните/откриеш истинска любов/която връща те в мечтите на първата любов/какво е редно ти да сториш?/да я отминеш, без да спреш, да я оставиш да си иде/ или да тръгнеш в пътя нов?...

Любовта е най-желана в залеза на дните, свършва това стихотворение, Пенка. А то – какви дни! – то концерти, то песни, то танци, арсеналски екскурзии и турнета до Съюза, Полша, Чехия, Унгария, Ирландия...: „Нямам думи как ни посрещаха, как ни се радваха, че и с подъръци сме се връщали, че и приятелства сме завързвали и тук, у дома по домашному сме посрещали...“ Пенка, която ветераните на „Арсенал“ ветераните, знаят като Телбизка, щото по баща е Телбизова, си е направила личната равносметката на своите 80 даже в стихотворна форма:“Пътувах със хъс по житейските друми, за да надбягам делника сив...“. Вижда се, че е успяла. В живота и няма сивота. Има радост и песен.