Можех да стана Президент..., ми каза година преди да си отиде Петър Константинов, бащата и кръстителят на националното движение „Мати Болгария“ - първата общонародна организация след т.нар. „демократични“ промени у нас през 1989 г. Петър Константинов - Почетният гражданин на Казанлък. И спомените му внезапно ме вкараха направо в спарената душност на българската посткомунистическа политическа кухня.
Тоя именно спомен, ме връхлетя заранта на 5-и юли. Тук – заран, там – на седем часа разлика – Денят на Независимостта, 4-и юли. На седем часа и 240 години разлика на Запад, хората се прегръщали на този ден, казват приятели, които живеят там. Прегръщали се, в щастието да бъдат свободни...

На седем часа разлика и 240 години демокрация, хората са в президентска кампания повече от година...Първични избори вътре в партиите, срещи с милиони избиратели, дискусии, медийни изявления, обиколки, драми, всичко по реда си. Едва ли има американец, пък и нормален човек по света, който да не знае имената на двамата кандидати – Хилари Клинтън и Доналд Тръмп. Двамата, най-вероятно, ще заключат близо двегодишните си спорове в телевизионен диспут, публично, на живо и пред целия свят. Ден преди изборите. Изборите за президент на Съединените щати са вече на прага -след четири месеца – в началото на ноември. Изборите у нас – също. Ще гласуваме тук, ще гласуват и там. Все демокрация. С една „малка“ - седемчасово-240-годишна разлика - никой българин четири месеца преди изборите, за разлика от който и да е американец, няма никаква информация от душната поличитеска кухня, кои, аджеба, са нашите претенденти за най-високия държавен пост!

Изборите за президент в България - още не знаем, кога, още не знаем, кой....
В тая тънка разлика между Страната на неограничените възможности и Страната на неограничените невъзможности, мисля, е отговорът на питането, защо у нас не се прегръщаме в Деня на националния празник. Няма какво да празнуваме, нямаме усещане за реален избор, нямаме усещане, че нещо зависи от нас, че можем да изберем дори собствения си път, независимо от мастер-шефовете в оная миризлива готварница, където още не са обелили имиджа на политическите си моркови, с които ще ни залъгват наесен, по туршиено време. Нямаме усещане, защото просто няма как да имаме информиран избор, какъвто ни се полага по Конституция като наше първо и най-свещено право. Просто, никой не ни информира. Така, объркани и поставени от времето на тясно, няма как да разберем, корумпиран ли е, не е ли корумпиран съответният партиен избраник, честен ли е, не е ли, в какво вярва, колко е подготвен, на кой „Господ“ служи – в чий бизнес-кръг се върти, верен ли е на жена си /мъжа си/..., ей тези прости неща, които някъде далеч от нас, на Запад, публиката дъвче и разнищва вече две години време. Не че там няма корупция, не че няма интереси, не че няма надлъгване, просто – има поне опит, утвърдена процедура, всичко да се случва малко по-близко до вярата, че нещо зависи и от теб, нормалния гражданин. Имащ право да знае.

У нас, вече дори не искаме и да знаем:

Сега е лято, искаме море, искаме чужбина, искаме чист въздух. Като липсват наоколо, си ги намираме другаде, поне за малко. Защото, всеки е наясно, че чистота в политическата ни кухня, няма. И чистите хора бягат далеч. Точно както в случката с Петър Константинов, мечтателят за духовна и одухотворена Майка България. „Поискаха от мен, ако МЕ НАПРАВЯТ Президент, да свърша точно определени политически услуги, за партията, която ми гарантираше да бъда избран...Не мога да правя такива компромиси със съвестта си, никога!“, ми сподели на четири очи почетният гражданин на Казанлък в един жежък летен следобед в редакцията на вестник „Искра“, където единствено го приютихме, докато чакаше часа на представянето на книгата си в родния град. Друг не се сети да го покани, да го посрещне, да поговори с него...Кой, в крайна сметка се интересува от един несъстоял се държавен глава...? В българския политически живот достойни хора рядко се задържат, нещо такова ми каза той. Да, мисля си и сега, десетина години по-късно – в българската политическа кухня аспирация няма. Някой е сложил клечката в абсорбатора или просто е дръпнал щепсела. Още в зората на 90-те. Ремонтна група не иде. Никой не я вика – ще вземе случайно да смени филтъра, да попроветри..., та чистия въздух да привлече край готварната и по-чисти хора...Техните политически ястия, видите ли, може да се окажат екологично чисти. Това не е твърде желателно... Затова политическа кухня е важно да бъде спарена. От душната кухня чистите бягат. А когато им поднесат поредното изборно меню в качеството им на редови посетители на политическия български „Мак Доналдс“, чистите хора, просто си излизат. Тях Биг Мак ги отвращава. Както и кебапчетата от 50 стотинки или ваучерите от 50 лева на глас. Чистите предпочитат да стоят гладни. Вместо да кусат превтасал кромид. Да излязат, но вече от изборното заведение за обществено недохранване, не може просто така да си подвиеш опашката – да преглътнеш каквото ти подадат партиите в последния момент, вече стана „граждански дълг“ – ще ги ручаш жабетата. Пени се, не пени, ке ядеш..., ако и да ти пробутват изборни сапунки.
Броени месеци преди изборите за Президент, за държавен глава на милата ни татковина, Република България, народът е в пълно неведение, относно листата в президентския БГекзит. Каквото и да ни пробутат на шубера ласт минит, това ще преглъщаме, ако ще и да повръщаме после 5 години напред. И избирателен район „Чужбина“, пак няма да има. Електронно гласуване също... Цялата идея на сегашния Президент Плевнелиев за повече демокрация във вота за държавен глава, бе опорочена. Цялата надежда на хиляди протестиращи през 2013-та и 2014-та, цялата енергия на ентусиазираните площади, отиде на халост...Затова на 3-и март, българите отново, едва ли ще се прегръщаме на Шипка. Ако въобще ни пуснат да идем до там бдителните за сигурността на Президента, охранителните органи. Най-вероятно те ще спират пак българите по шосето към Шипка, за да отцепват шпалира за новия ни държавен глава. Който отново ще говори за патриотизъм, демокрация и прочие, празни приказки у нас, които всички най-горе заучават криво-ляво, но които никой не превръща в дела. И всичко ще текне обратно на веруюто, че всичко тече, всичко се променя...Така че, май наистина е все тая, кой Мастер-шеф ще размахва ножа или коя булка ще изскочи от тортата с моркови-залъгалки, опечена на къде – да е, в последния момент. Не че президентският нож има значение, не че ако от тортата изскочи така лелеяната ни от вангино време, „жена с руса коса, която ще спаси Майка България“, тя може да ни спаси, да кажем, за 365 дни. Е, ако ни спаси-спаси, ако ли не – който е останал пред шубера след 365 по 5, може този път да си вземе от стерилизованите огурцы в така обичаната у нас руска салата. След малко повече водка, всички със сигурност, ще се прегръщаме, дори ако все така си знаем, че нищо не зависи от нас, които стоим далеч от тегавата влага на блатото в родната изборна кухня. Все повече от нас, ще се прегръщат със сигурност на другия край на света - не зиме на Шипка, а лете – на 4-и юли. Онези, които знаят, че да се прегръщаш от щастие, не е като да раздаваш прегръдки в отчаянието на няколко водки. Трети, ще гледат от горе - тъжно, като един Петър Константинов, мечтателят за духовната, свободна и одухотворена, Мати Болгария. Където в политическата кухня малко по-малко смърди. И държавният глава не се пробутва като в бригадирска столова на принципа - каквото ти дадем, това и ще ядеш. А ще се търси дълго и публично, пред хората, пред всички нас, защото така е редно. Ще се търси - да го знаем, да го чуем, да го питаме, да го проучваме надълго-нашироко, да го разнищваме, докато не открием нищо, което да ни отвращава. Или поне, то да е възможно най-малко. Другото е бутафория, като провинциален маскарад с черешово топче и байрак, развят от смехотворен наивитет или на две ракии, а може - и пет водки.