Тук, на сгушената територия, между стар струг, старо кюмбе, купища желязо, дървена пейка и бръмчащо радио, има само едно голямо сърце. И чифт златни, посечени от масло ръце.
Другият свят на един добър и обикновен човек, в който се влиза през ГКП с горните предупреждения. И в чийто свят има място освен за две пораснали вече щерки, двама внука, любима жена, 3 домашни кучета, 7 дворни котки, 50 кокошки, 10 петлета, дузина и японски, 6 портални ничии кучета и няколко диви.
Понякога и за лакома мишка, завряла се глупаво в капана.
На третия ден на Коледа, огромните тебеширени надписи, с намигащото жълто в тях, не респектират. Не постига това и вятърът, въпреки едноръката врата за вход. Която играе роля на предверие към голямото сърце и втория дом на Рашко Демирев. От Крън, иначе кореняк казанлъчанин.
Стругар по призвание и съдба, и сърцат и обичлив човек по душа.



В чиято торба винаги има място за комат и парче любов за ничиите изгладнели четириноги. А на третия ден на Коледа – карловско кисело мляко и пилешки бульон. За бездомните малки четириноги, олайвищи „врагове“, колоездачи, каруци с пришълци край централния арсеналски портал.
Чудакът, който посрещат и порталните котки, отдавна е между „осанна“ и „разпни го“ за хилядите преминаващи в района. Един мърморят, защото „кучета ги лаят“, други се радват на голямото му сърце, трети го гледат накриво, задето си е „навил на масрафа“, щом има и за такива. Намират се и рехав брой съмишленици.
Арсеналският стругар, който вече 52 години „кърти“ хляба си на универсален струг, всеки ден къта в торбата си нещо за „живинките навън“. Ничии души, жадни за едни очи любов. Дори и в почивните дни Рашко пъха по нещо в торбата, пали колата и паркира край портала на „Арсенал“. Последно в събота, с патешки фенери.
За грижата си по бездомните четириноги няма обяснение, освен простото: На сърце са ми. Жаля ги.



А че е голямо сърцето на възпитаника на някогашната Първа мъжка гимназия в Казанлък, спор няма: отвъд 8-те часа на струга, Рашко има време и за голямата си четиринога челяд у дома: домашните каракачанки Грета, Тончо и Алекс и 7-те котки. Две ангорски, две породисти арсеналски, останалите дворни превъзходни.
За тях сърцето реди трапеза отделно.
Стара ми е тази любов, детинска, споделя стругарят, докато накътва кюмбето за утре и премита край него. Въпреки, че не палил дърва днес. По радиото обещали 15 градуса.
Самият той носи на студ и вятър, понеже има сибирска закваска. На младини изкарал 4 години в Западен Сибир. Бил строител в Сургут, Тюменска област.
Оттогава не е мърдал от „Арсенал“. Дошъл от училище във фабриката, без занаят. Тук на стругарството го научил една от легендите на фирмата и на завод 6- Тотьо Патов. 52 години ученикът не е предал учителя си.
Днес 72 годишният добряк от Крън е една от живите легенди и ветерани на универсалния струг. „Тънка работа, от която бягат младите, защото иска ръце, сърце, очи,“ святка ме в професионалната философия Рашко Демирев, от Завод 2 на "Арсенал".



Схлупената работилница, на гърба на голямото хале, сгушена зад купища железарии, е неговият втори свят. И дом.. Дели ги със заварчика Иван и от време на време, за фас пауза прескача и монтьорът Петко.
След десетминутната суетня в края на работния ден, отвъд забранителните табели, стругарят Рашко поема към къщи.

Отвъд портала обаче има важна среща: с навирени дузина опашки и пълни с влага, очакване и радост поне 6 чифта очи. За които в торбата на Рашко винаги има нещо: патешките фенери, останала закуска, карловско мляко, пилешки бульон.



И непременно сърце.


Голямо сърце. За което всеки ден е Коледа, щом в него се оглеждат поне 6 чифта влажни очи и куп благодарни четириноги души.
Отвъд третия ден на Коледа.