Светът е голям, а Страхът дебне отвсякъде

Отговорите на този въпрос не могат да бъдат резултат от умна софтуерна програма, в която ако вкараш правилният алгоритъм, грешки няма. Отговорът на въпроса: „Какво става със света днес?“, не е инженерно-математически, за съжаление. И това му е трудното. Отговорът е в полето на хуматитаризма. В страстите човешки, в начина на съвместно съжителстване на милионите, РАЗЛИЧНИ човеци.

До скоро постмодерният човек махаше с лека ръка при подобни „празни“ въпроси. Постмодерният човек има други интереси, които преследва, въоръжен с комп, тел, нет, фейс, туитър и скайп. Последните - впрегнати не толкова в търсенето на имагинерни нравствени категории относно Човека и Човешкото, колкото - в търсенето на далеч по-конкретни прагматични неща: справки за движението по банковата ти сметка, контрагентите в електронната поща, въображаемите интернет - приятелства, любови... А напоследък – в търсене на покемони. Светът стигна до своята крайност. Търсиш нещо виртуално. Нещо, което го няма наистина. Но го търсиш в реалния свят. С презумпцията, че то не съществува? Гониш Михаля, един вид. Нещо наистина става в тоя свят, щом той масово хукна да гони Михаля. С телефон в ръка. А в това време, нетът гърми от поредната новина за смърт на мирни хора. Навсякъде по света.

Той е писател. Бивш застраховател, пилот от американските ВВС, копирайтър, мениджър от средно ниво, напуснал, за да пише. Книги. Празна работа...Хуманитарна. Обаче го мъчели някои въпроси. На които се налагали спешни отговори. Защото – нещо се случвало. С него самия. И с неговия, уж – подреден свят. Става истински писател след култовата „Параграф 22“, издадена през 1961-ва. 13 години по-късно, Хелър вади своята прекрасна гротеска на материално обезпеченото общество, страдащо от духовна нищета и тотална липса на духовни ценности – „Нещо се случи“.

Отговорите на хуманитарните въпроси са трудни, да сгащиш покемон – значително по-лесно. Въпрос на софтуер. Предварително фабрикуван. Затова – ясно предизвестен. Предизвестена обаче напоследък се оказва и реалната смърт. Която е съвсем истинска, не е смърт на недогледано тамагочи. Когато новините за смърт на улицата не бяха толкова чести, както напоследък са, западния човек след ден-два потрес, продължаваше живота си спокойно: продължаваше да си гони Михаля във фейса и кариерата си в реала. Или обратното. Обаче тия страшни новини зачестиха със скоростта на нотификации от чат във фейс - любов на лични с някой нов виртуален обожател. Нотификациите цъкат през секунди и вече няма как да не им обърнеш внимание. Лошото е, че за разлика от чата, на новините няма как да сложиш „Бан!“. Събитията са истински. Не виртуални. Лошото е също, че комерсиалният реализъм на Западната цивилизация, където индивидуализмът е основна ценност, нещо не схваща, че други хора в други страни имат други ценности. Често – обратни на западните. Да проумееш моралната система на един човек, камо ли на цяло едно общество, не става с фейс, нет, чат, интеграли, корени квадратни, ЛАГ. Не помага дори гениалната система за потреблението и разпределението на благата в обществото, разработена от нобелиста Леонтиев. Тя е гениална. Но математико-икономическа.

Ако Доброто е Х, може ли то да бъде разпознато със средствата на природните науки? Не. Те могат да помогнат за добива на повече хляб, месо, машини и дори – здраве, защото и то се купува с пари. Но в областта на човешката емоция, нравственост и съжителство, природо-математическите науки са безсилни. А може би, точно това иска да ни каже някой напоследък: ние нямаме повече от вас - хляб, месо, машини и пари в джоба, но имаме нещо, което си е наше, на което държим и много моля, не се опитвайте да ни променяте! Нима не е това посланието на онези, които вярват, че Аллах е велик. Най-важен. Че Той е Един, а Мохамед е неговият пророк. Всичко друго е нищо, в сравнение с това. Той е велик и това е. Моралът, прокламиран от него – също. Който не го признава и демонстрира това, ще бъде принуден. Със силата на вярата, но и със средствата на Западните технологии. На територията на Западните държави. С бойци, възпитани в методите на Западните тайни служби. С други думи:

Знам, че западният постмодерен човек намира този ред на мисли за слабоумен. Но не знам, защо не намира връзката между този ред на мисли и смъртта, която почва да го дебне от всякъде. Светът наистина е широк. И напоследък – взрив, смърт и страх, верно дебнат от всякъде. Как да разграничим битов инцидент от терористичен акт, амок от Свещена война...? Къде минава психологическата граница между терориста и психопата? Между атентата и криминалния инцидент? До кога това? И – защо? И защо, по дяволите, това става и там, където също вярват в Аллах...Наложи се да се зачетем по въпроса, що е то шиити и що – сунити. Това ни знание, обаче няма как да реши въпросите генерално.

Не виждам как и парите могат да решат тия въпроси. Дори и многото пари. Простете, но не вярвам и в могъщата сила на широката сухопътна операция. Нито в оградите по границите. Стана ли светът по-мирен след Арабската пролет? – не. С ликвидирането на Саддам Хюсеин? – не. С убийството на Осама бин Ладен? – не. Той падна. Друг го замени. И толкоз. Какво тук значи някаква си личност? Да отписваш живота си просто ей така - с бомби на корема, за западния човек е глупост. За източният – оказва се, не съвсем. И в това обратно мислене, е целият проблем. Доброто за едни, е Зло за други. От край време. Всеки дири своето си Добро. Тогава, как да спрем смъртта?... Старите отговори не вършат работа. Напоследък се заклати дори твърдата вяра на европееца в силата на интеграцията. Приобщаването. Оказва се, след десетилетия в Германия, Белгия или Франция, присадените не се чувстват толкова приобщени, колкото изглежда на пръв поглед. Идеята е била добра. Но само за определено време.

А може би – от добре забравени стари. Новите идеи по принцип се раждат в страдание. Идеите за мирно съществуване на различията – още повече. Те имат лошия навик да се раждат във времена на голяма смърт. През 1865 –та след Гражданската война в САЩ се отменя робството. През 1789-та с Френската революция идеята за равенството между хората се заступорява като закон в Декларацията за правата на човека и гражданина. Но преди това е имало: в Щатите – идеите на Линкълн и Томас Джеферсън, а във Франция – Русо... Всички те, следовници на идеите на английския философ Джон Лок. Той пък – следовник на идеите на философите Платон, Аристотел, Тома Аквински, Декарт и Томас Хобс...

Светът тръгва по нов път категорично след Втората Световна война. ООН приема като основни принципите на отношения между държавите, залегнали във Всеобщата декларация за правата на човека от 1948-ма година. Но това става едва след смъртта на 60 милиона души по целия свят. 60 % от тях са цивилни граждани...70 % от индустриалната мощ на Европа е съсипана. Европа проумява: нужен е мир, нужда от повече смърт няма. Ражда се идеята за интеграция. Вече над 60 години тя носи мир на Европа. Съвсем до скоро. Ражда се първо в умовете. Като този на французина Робер Шуман. Дипломиран юрист, изучавал освен право, още – статистика, икономика, теология и забележете: политическа философия.

Идеята на Шуман е скрепена през 1951-ва с Европейското обединение за въглища и стомана. Идеята е – ако контролираме суровините за оръжие, ще контролираме и войната. А през 1963-та Шарл де Гол и Конрад Аденауер подписват Елисейският договор между Германия и Франция, гарант за мира в Европа. Смъртните врагове вече не са просто партньори. Превръщат се в приятели.

Кой е бил френският велик мъж, гарант на мира след войната, генерал Шарл де Гол? Това е човекът, разпалил у френския народ идеята за Съпротивата срещу окупатора – нацистка Германия. Идея, дошла от свободният дух на генерал Шарл де Гол, силно повлиян от светогледа на своя баща – професор по философия...

Кой е бил Конрад Аденауер? Германия загърбва тоталитаризма и заклеймява нацизма под знамето на Конрад Аденауер – израснал в строгия дух на католическите ценности, учил право и икономика. Личност с широки хуманитарни възгледи.

Двамата с генерал де Гол остават в историята с помирението между Франция и Германия, основа на мира в Европа след войната. Основа на основите на процесите, създали днешния ЕС. Логиката е такава:

Западният свят, в последните десетилетия, страстно увлечен от технократизма, има спешна нужда от новите си Джеферсън, Линкълн, Де Гол, Аденауер. От своите нови Лок, Русо, Кант, Сартр и прочие хуманитарни умове, на чиито мисли за света, да се опрат политиците. Но хуманитарните умове на Запада, сякаш никога не са били по - далеч от политиката, отколкото това се случва днес.

Ангела Меркел, макар и дъщеря на евангелски теолог, професионално е твърде далеч от материята на духа. Преди да изгради силната си политическа кариера, тя работи в партийната централа като временен системен администратор. Завършила е политехническа гимназия. След висшето си образование прави кариера в Германската Академия на науките в Институт за физична химия...

Саркози е адвокат, но е известно, че е остро критикуван от професионалната общност, поради факта, че не е завършил право в най-престижния университет, подготвящ юристите на Франция. Франсоа Оланд е учил политически науки и бизнес-училище. Но и двамата със Саркози, са повече популярни със семейните си изневери, отколкото с политическите си идеи.

Днес големите хуманитарни умове, ако изобщо ги има, са предимно затворени в престижните европейски и американски университети. Политиката не е полето на тяхната изява. Хуманитаризмът е демоде. Неговите „продукти“ не могат да бъдат мерени с метър, теглени с кантар, продавани в МОЛ. Демоде са, защото пряко не носят пари. Камо ли - много пари. Младите хора предпочитат компютрите. Математическите и природните науки са мотор към успеха. Предпочитат работа в сферата на финансите, търговията, бизнеса. Дори хуманната медицина е толкова търсена, не заради Хипократовата клетва, а заради високите доходи, които лекарите имат. Да си писател, например, за широката публика, у нас е почти смешно. Смешно е и за самия писател - има реална опасност да умре от глад. Мислещата журналистика умира. Хуманитарните науки и занимания днес все повече се считат за нещо като „бла-бла“. Нещо, в което всеки лаик може да се поупражнява във фейсбук, ей така, между другото, докато си губи времето или преди да реши да излезе на лов за покемони. Без дори да е чувал за Русо и Лок. Че и за Аденауер. Възможно е дори да бърка последния с Айзенхауер.

Парадоскът е в това, че дори сегашният силно технологизиран живот, е предсказан десетилетия преди да се случи наистина. Предсказан е от един чист хуманитарист. Алвин Тофлър, може би, последният световен авторитет в областта на социалното знание. Познат като Бащата на понятието “информационно претоварване”, Бичът за човека от постмодерния ни свят.

Журналистът, писателят, социалният изследовател Тофлър, още през 1965-та година казва: “Имаме нужда от нови възможности да пуснем котва, да спрем за малко на едно място. Защото всички наши корени: религията, нацията, общността, професията, фамилията, ще бъдат изтръгнати от урагана на това безкрайно забързване.”

Замълча. Вкамени се. Пред кръвта на смазаните в Ница. С цвете на тротоара на разстреляните в Мюнхен...За една нощ светът видя какво е мегаполис без градски транспорт, улици без хора и интернет без новини. Гражданите в Германия и медиите там, бяха помолени да не избързват с публикации. Хората се затвориха по домовете си. Като пред бомбена атака през Втората Световна. Преди месеци това се случи и в Брюксел... Смъртта накара човечеството да спре. Което не е знак, че решението на въпроса, „Какво става в света?, е вече факт. Напротив – решението, очевидно липсва. Ако вярваме на историята, вероятно ще дойде след много смърт. И едва ли ще блесне в ума на някой софтуерен гений... Поради което, решението ще дойде трудно. Ще се прокара още по-трудно, защото дипломацията върви по принцип бавно. Ако изобщо върви.

Аллах е един и Мохамед е неговият пророк. Някъде в Азия. Няма какво да му мислиш. Но на Запад е валидно друго, точно обратното: „Мисля, следователно – съществувам“, както е рекъл Рене Декарт.

Това е въпросът на въпросите: някой трябва да знае, как този чисто нравствен въпрос, може да се реши без кръв. А политиците, имат спешната задача да го открият.

През това време: Светът е широк : смърт и страх дебнат от всякъде.

Послепис:Статистиката показва, че към момента, въпреки зачестилите случаи на тероризъм, все още, вероятността да станеш жертва на тероризъм е по-малка, отколкото да си идеш от тоя свят от задавяне с твърдо чуждо тяло. Както е по-малка вероятността да загинеш от самолетна катастрофа, спрямо опасността, да станеш жертва на автомобилна. Разбира се, бих се радвала, ако животът опровергае страховете. Като човек, болен подобно всички днес от информационно претоварване, отивам в интернет. Няма да ловя покемони. Ще видя новините.