Психологът: Ниската ни самоценка ни прави уязвими

Да, психологическата дейност е вид социална дейност. Това е нова придобивка за арсеналци, нова социална услуга, чиято основна цел е да помогне на хората да се справят с проблеми, които пораждат в тях тревожност, напрегнатост, емоционален дискомфорт. „Арсенал“ е най- голямото предприятие в България. В него работи представителната извадка на Казанлък и отчасти - на Стара Загора. Предвиждам да направя мониторинг на работещите в него, за да придобием обща картина за образа на днешния арсеналец. Своеобразен негов портрет. Какви хора работят: като образование и социален статус, като психопрофил. Каква е мотивацията им, какви са очакванията им. Мисля, че този мониторинг ще е полезен за всички и ще даде много и нови насоки за работа. Подготвила съм и първите тестове за невротизъм и съм ги пуснала в един от заводите. Важно е да се установи в какво състояние са работещите, имат ли такива проблеми, предвид и спецификата на производството. „Арсенал“ е място, където трябва да работят психически стабилни и спокойни хора. Работата е такава, че изисква и голяма концентрация. Важно е да са психологически и психиатрично здрави. Обратното е първата причина да не могат да оценят риска. А умението да оцениш риска е изключително важно. То не се получава, ако си психологически или психиатрично обременен и нездрав. И веднага ви давам пример: когато един човек ти казва „При нас няма машини. Бормашината не е машина. Какво толкова?“, това е опасно. Този човек не умее да оцени риска. Не си дава сметка за него. Такива хора са опасни.

Тук е важно да се знае следното: когато има някакъв психологически или психиатричен проблем, независимо как изглежда човек, при желание от негова страна, и то осъзнато, за предприемане на мерки за лечение, нещата са различни. Такива хора са „вписани“, старателни и съвестни. Когато човек си даде сметка за този си проблем, той става по-внимателен: както към себе си, така и към останалите, по-отговорен. Осъзнаването е водещо.

Винаги има някъв дискомфорт, когато влизаш в други обувки, образно казано. Още повече, на друг пол. Тогава някак неосъзнато дори и поведението става такова. Започваш да се държиш мъжки. Неосъзнато. Знам това от личен опит. Аз, например, съм шофьор С категория, 4-ти разряд монтьор, но съм жена. И когато считаш, че това е по-скоро мъжка професия, то ти даваш повече от себе си. Свръх силите си понякога. Това изтощава. Дори да е неосъзнато. Изтощава психиката на човек. По начин, различен от този, ако работиш като маникюристка или фризьорка или нещо типично женско като професия. Макар че имаме и обратните примери - невероятни добри стилисти, фризьори, маникюристи са мъже. Основното е да се оцени рискът. После са производството и качеството. Защото работникът трябва да съзнава, че първо и най-напред трябва да брани и пази собствения си живот и този на колегите си и след това е всичко останало. Целта е да си тръгнем здрави от работа и да отидем на следващия ден пак здрави. Това е основната цел на всичко.

Всеизвестно е клишето, че човек трябва да работи това, което му харесва и да отива на работа все едно отива да се занимава с хобито си. И тогава човек на практика не работи нито един ден в живота си.

Защо? Възможно е. Просто искат се повече усилия, много такива доказателства има. Нужно е желание да рискуваш, да се развиваш. Хората трябва да осъзнават какво им е интересно да правят и смислено и осъзнато да влагат усилия за развитието си там. Не само защото трябва да се яде и по тази причина да се работи. Нещо с досада, нещо за отбий номер, нещо, което дори не разбираш. Такъв подход винаги е пагубен за личността. И я руши вътрешно. Може би 1/3 от хората по принцип са точно в този капан. Навсякъде. Просто намираш една работа, правиш купища компромиси със себе си, с достойнството си, с личността си, с принципите си. На въпроса „Защо?“ отговорът обикновено е: „ Ами защото е държавна работа, сигурно, плаща се всичко, имаш болничен, осигуровки, отпуск. Спокойно е“. И нито дума за самата работа, за същността й, за смисъла й, за това доколко тя те прави удовлетворен. Това е самоубийствена логика. Хубавото е, че има и обратните примери. Аз и тук срещнах такива, при това на млади хора от завода в Мъглиж, които с такава любов разказваха за своята работа, за това, което правят, за старанието, което влагат в нея, за колегите си. Такива хора трябва да се стимулират.

Именно с наличието на такава психологическа грижа и с много разговори, доверие, информация. Има такива примери много, когато се налага в името на провеждането на терапия човек временно да се отстрани от съответното работно място и да му се предложи нещо друго, което не носи рискове за него самия и за колегите му. Докато трае лечебният процес. После всичко си идва по местата. Криворазбраната дискретност - „да не ме разберат какво пия, да не се разчуе“, е опасна. По-добре е винаги да има съвет, споделеност с компетентно лице, отколкото вечният риск и страх да не се случи нещо. Затова сме ние, затова са медиците. „Арсенал“ е най-социалното предприятие, това е неоспорим факт. И дори възможността сега с вас да говорим и да бъда потърсена за помощ или просто за съвет, консултация от работещите, само доказва това. Психологическата грижа за работещите е една голяма социална придобивка и е огромен комплимент за всяка уважаваща се голяма фирма. Всички ние сме хора, пробиваеми сме, имаме си своите сривове. И всеки в някакъв етап от живота си има нужда от подкрепа. От споделяне. От доверие.

Първият му и най-голям проблем и страх е да не остане без работа. Да не го уволнят от работа. В същото време в скалата на ценностите си всички на последно място поставят здравето. Ама на последно. Здрави хора. Някак всички изключват варианта „на мен да ми се случи това“. Докато не ти се случи. Подобно е и със страха от катастрофи. Не влизат в сметките, докато не ни се случи. И тогава за един ден всичко се завърта. От нормални хора ставаме хипохондрици, започва сугестиране за най- различни болести и нанадолнището е... близо. Човешката психика е фино и крехко нещо. В практиката си съм наблюдавала и друг парадокс. Масово, отивайки на работа, хората си носят къщните и лични проблеми там. И обратно. Връщайки се от работа, си носят служебните проблеми вкъщи. И така никога психиката му не работи на чисто и винаги е на някакъв педал, в някакъв вид стресов режим. Оттам тръгват и купищата други проблеми. Не сме цели никъде. И никъде не живеем нормално. Поредица от половинки сме: и на работа, и вкъщи. Това има огромни последствия за психическото ни здраве.

Отговорът е тривиален и банален. Стресът. Големият виновник е той. Неотработената емоция се превръща в агресия. Всеки ден срещаме психологически затормозени и обременени хора. Животът ни е кълбо от стресове: изискванията на децата ни, поколенческите разлики, навлизането на новите технологии, битовият стрес с чисто човешките ни и житейски страхове, неосъзнатите опасности, които дебнат навън, „погълнатите“ ни емоции, информационният поток, който ни залива, храната, която ядем и която е все по-химизирана, мръсният въздух, който дишаме, диетите, които спазваме или искаме да спазваме, но не можем. Всичко това не се изпарява. То отива някъде. Събира се някъде тази химия, която е всъщност животът ни. Къде? В мозъчната ни дейност. Много често няма причини за психологическите проблеми: нито в миналото, нито в семейството, нито в работата, никъде. А човекът е сплетено кълбо. И вторачването в което и да е от тях, е пагубно.

Различни са ситуациите. Винаги, когато има усещане за психологически дискомфорт.

Не, не е преодоляна. Познавам интелигентни хора, на които, като кажеш, че трябва да се консултират с психолог, казват: „Аз да не съм луд“. 90% от българите не различават психиатъра от психолога. Вижте, психиатричните заболявания са като всички други. Като всяка друга болест, на всяка друга част от тялото. Алкохолизмът, наркоманиите, пристрастеността към хазарта, към различните информационни игри, пристрастеността към социални мрежи, чатове за запознанства, също са зависимости и са включени като вид психиатрични заболявания. Другояче обаче стои този въпрос, когато се касае за децата ни. Тогава помощ се търси веднага. И това е хубаво. Българинът е грижовен родител.

Въпросът е защо се получава това? И най-елементарният отговор е: ниската самооценка. И това е мястото, на което можеш да се изявиш. Интернет е мястото, където можеш да се покажеш такъв, какъвто искаш да си, а не такъв, какъвто си.

Диагноза е, разбира се. Стремежът да изпъкнем и да се покажем такива, каквито не сме, а искаме да бъдем.

Ниска самооценка. Ниската самооценка е в основата на здравината на човешката личност. Ще ви кажа интересни факти: има изследвания, които доказват, че по-толерантни на пътя са хората, които имат някакъв свой бизнес, създават работни места, грижат се за други хора, за разлика от останалите. Тоест, хора с висока самооценка и висока степен на отговорност и самоотговорност. За разлика от хората, които влизат сутрин в 8 за работа и излизат в 4 следобед, прибират се, ядене, готвене, телевизия и дотам. Тези хора са и по-агресивни. „Палят“ по-бързо, следователно степента на толерантност е по-ниска. Те може и да имат желание да са нещо повече, да променят живота си, но само в мислите си. Те не рискуват. Не поемат самоинициатива. И винаги им е виновен началникът или висшестоящият, някой друг над тях и никога те. Два избора имаме като хора: да рискуваш, да положиш усилия да промениш живота си или само да мечтаеш за това. Мечтите са хубаво нещо, но светът се движи от действията. И човек се развива с действие. С нещоправене. С крачки за промяна. Лекарството за ниската самооценка е крачката към промяната. Мръдване. Движение. Тъжното е, че напоследък като че ли все повече стават хората, които не мечтаят дори. А само искат. Те просто искат. Отиват някъде, нащракат една камара снимки, пуснат ги в социалните мрежи и казват: „Ето, аз така живея“. А това е само повърхността на капачето. А отдолу... ври. Такива хора стават напрегнати и в един момент агресивни дори. И в тази въртележка жените стават по-агресивни, защото те създават живота, те са майки, те искат децата им да живеят по-добре. Те са и по-амбициозни в сравнение с мъжете. Нещо дадоха назад мъжете. Няма онзи хубав, градивен бяс в тях. Поглъщат някак емоцията си, не я споделят. Не изпускат парата и стават още по-напрегнати, за разлика от жените.

Споделянето не е решение. А и зависи къде е споделен проблемът. Ако е споделен на правилното място, е почти решен проблем. Поглед отстрани или отгоре може да даде посоката, докато ние се лутаме в проблема. Понякога и приятелка може да помогне. Проблемът може и да е несъществен, но в съзнанието на потърпевшия да е много важен. Тогава приятелката може много да помогне. В това отношение жените са по-смели: споделят повече, обикновено с близки приятелки, на кафе. При мъжете е по-сложно. Те трудно споделят с приятели, на маса. Трудно се доверяват. Ако все пак пристъпят към това, то често за довереник избират бивша любима жена.