Участвала е в 5 експедиции на Антарктида, била е в безпространството на сребърното огледало, което Нийл Армстронг вижда от Луната, посетила е уникални места от нашата планета... За Великден ви срещаме с една невероятна жена, посветила се на науката, Земята и природата.

Проф. д-р Росица Кендерова е български геоморфолог, преподавател в Геолого-географския факултет на Софийския университет. Основател и председател на Сдружението на геоморфолозите в България, член на Българското геологическо дружество, на Международната асоциация на геоморфолозите и др. Научните ѝ интереси са в областта на кватернерната геоморфология и палеогеография, съвременната морфогенеза и геоморфология и археология.
Има принос в първите геоморфоложки изследвания в района на Българската антарктическа база „Св. Климент Охридски“, които са свързани с анализа на различните криогенни процеси, форми и наслаги.

- Проф. Кендерова, споделяте, че се чувствате казанлъчанка и винаги ще обичате Казанлък. Разкажете кое е това, което винаги Ви връща тук, в Долината на розите и тракийските царе?
- Една трета от моя живот със семейството ми (баба, майка, татко и сестра ми) мина в Казанлък. Тук беше детството ми, пълно с много игри; тук завърших средното си образование; оттук са много от приятелите ми, а в последните години имах и възможност да работя с колеги-археолози в Долината на тракийските царе. В този смисъл аз не съм си тръгвала от Казанлък. Той е в душата ми и, ако трябва да се представя, ето, това е – аз съм Росица и съм от Казанлък.

- Работили сте за кратко и в „Арсенал“. Какво помните от този период?
- Работих там, както и много от съучениците ми, защото по онова време (70-80-те години на миналия век) кандидатстването и приемането във ВУЗ ставаха по други процедури. Окръзите (сега области) подаваха необходимите им бройки за висшисти в различни специалности, а, ако нямаше необходимост от такива, всеки кандидатстваше на общо основание. Това означаваше, че се бориш понякога за 1 или 2 места. И, ако не те приемат, тогава си длъжен да работиш. Аз си бях избрала специалност, която не беше заявена и поради това изкарах „2 години казарма“ в „Арсенал“... В началото бях на 3 смени и татко, който работеше в Шипка, ме изпращаше и ме прибираше. За него това беше кръстосване на котловината и умора. Работата беше далеч от това, което исках да уча, но имах приятели. Едно от момичетата, с което станахме близки, и досега е в нашето семейство като третата ни сестра.

- Вие сте професор по геоморфология – наука, която вероятно е трудно разбираема за масовия читател. Какво, всъщност, научаваме за земята, базирайки се на изследванията във Вашата професионална област?
- Геоморфологията е науката за релефа. Тя е в системата на науките за Земята и е свързана с климатологията, хидрологията, геологията. Има широки връзки с биологическите науки, с археологията.
Геоморфологията изучава процесите, формите и наслагите, които протичат и се образуват на земята, а последната е материалната повърхност, върху която се случва целият живот на социума. Така че, ако си мислим, че дъждовете, температурите, глобалното затопляне (или захлаждане), т.е., че природата ни е виновна, ние ще продължим да се отдалечаваме от нея. А ресурсите са ограничени и при това много ограничени... На това основно учи геоморфологията. Тя анализира последствията от рисковите (за хората) процеси (свлачища, срутища, земетресения, кално-каменни порои и др.) и предлага различни решения. Едно от широките ѝ приложения е в анализа на палеосредата, т.е. каква е била природата в минали времена. Ние, хората, нямаме тази историческа памет, която кара поколения пъстърви да се връщат на същите места, откъдето са тръгнали, щъркелите и другите птици да помнят въздушните коридори, бозайниците да мигрират и т.н. Ние бързо забравяме, например, че е имало земетресение и продължаваме да строим така, като че то няма да се случи. Имаме самочувствието, че можем и трябва да променим природата така, както на нас ни е удобно, и забравяме, че тя е единственият ни дом.

- Имате пионерни археологически изследвания по тракийските могили, като Голямата Косматка в района на Казанлък. Каква информация дават получените данни от проучванията на такива места?
- С археолози в Долината на тракийските царе съм работила като член на интердисциплинарен екип в района на могилата Косматка с екипа на проф. Китов. В землището на Изворово работих с екипа на доц. Георги Нехризов. Получихме интересни резултати и за двете места. Например, бяха направени петрографски, седиментоложки, морфометрични и други анализи, които помогнаха да научим повече за средата тогава, когато са били траките. Резултатите ни са публикувани в различни списания.

- Участвала сте в пет експедиции на Антарктида. Опишете усещането, не само да стъпиш, но и да работиш на остров Ливингстън.
- Аз бях на Антарктида като член на български проект за изучаване на неживата природа там. Геоморфоложките изследвания в района на нашата база ги бяха започнали испанците, аз и моята асистентка ги продължихме, като в годините ние с нея станахме членове на голям международен екип, в който водещи бяха португалски колеги. Когато за първи път стъпих на острова, там беше пълно с живот: по брега се разхождаха пингвини, други от тях се пързаляха по склона, излежаваха се тюлени, а в залива имаше китове. И всички те си „я“ караха, както са го правили милиони години. Като че ли ние, хората, бяхме не на мястото си. Същото усещане имах и в Африка. Една сутрин в подножието на Килиманджаро видяхме как стада от стотици биволи, слонове, газели, жирафи и всички животни от саваната тичат към водоемите. Земята се тресеше… И отново – никой от тях не ни обърна внимание. Просто ние, хората, не бива да губим тази хармония между нас и Природата. Има една поговорка: ако камъкът удари яйцето, то ще се спука; ако яйцето удари камъка – пак то ще пострада. Само дано някой не си мисли, че ние, хората, сме камъкът, а яйцето е природата.

А пътуванията ми по света ме накараха да мисля, че нашата Земя е много малка. Една година тръгнахме от София за остров Ливингстън и понеже транспортът беше прекрасно уреден (разбира се, благодарение на Христо Пимпирев), на третия ден ние бяхме изминали всичките 14 000 километра до базата. Нещо такова се получи и при прибирането в България от Великденския остров, който е почти на обратната страна на глобуса.… Малка е нашата планета и ресурсите са изчерпаеми.

- Като преподавател в Софийския университет работите с млади хора. Достатъчно амбициозни и мотивирани ли са те днес?
- В годините обучението на студентите се променяше, защото възникнаха нови учебни програми, нови специалности, предмети, а така също и рязко се увеличиха пътищата за продължаване на обучението в различни европейски университети. Това са такива възможности, за каквито ние, от нашето поколение, само мечтаехме. Промените позволиха на много млади хора да намерят себе си, да се развият в мечтаната от тях област. Не е никак случайно, че много от тях се реализираха (и сега също) в страни извън България. Страната ни не успя да задържи младите хора, процес, който всички ние виждаме. Аз не говоря за тези, които отиват на Запад, за да изкарат прехраната си и работят това, което им се предлага. Ситуацията в образованието рязко се промени в условията на коронавируса и ние преминахме на неприсъствено обучение. За такива специалности, като нашата, това не е добър вариант. Всъщност, не е никакъв вариант за нормално обучение. Аз няма да засегна други аспекти на епидемията (държа да кажа, че съм ваксинирана с 3-те дози), но за образованието това е катастрофа и нейното ехо ще отеква в годините напред. Сега, когато отново започнахме присъствени лекции и упражнения, стана ясно колко много сме изгубили ритъма на занятията, настроението за учене, любопитството да се четат хартиени носители, контактите и споровете. И признавам, че не съм голям оптимист, защото това обучение не беше качествено.

- Разкажете за най-вълнуващите места от Вашите пътешествия. Описвате най-голямото солено езеро в света – Салар де Уини, на територията на Боливия, като място извън времето и пространството... Какво се случва там с човек?
- Благодаря за въпроса Ви, но аз обичам целия свят и едва ли мога кратко да разкажа за много от местата, на които съм била. Първото място, за което искам да разкажа, е Великденският остров, който е най-самотният, т.е. най-отдалечен от континенталната суша остров. Той е в Южното полукълбо. До там стигнахме в една от годините на връщане от Антарктика. Като се качихме на най-високия му връх (малко над 500 m), ние, геолози и географи, не можахме да определим къде е северът, изтокът, югът… На острова има едно-единствено шосе с 2 табели: на едната пише Ханга Роа (това е единственото селище) и стрелка надясно, а на другата табела, разположена до първата – пак пише Ханга Роа и отново стрелка, но наляво.
Ако отидете в Португалия, застанете на най-западната точка на Европа – нос Кабо да Рока. Там винаги духа един страхотен вятър, който отнася всичките глупости от ежедневието ни.Тамобаче, като гледате Атлантическия океан, непременно ще усетите защо Колумб е тръгнал към хоризонта…Има едно друго страхотно място в нашия свят – езерото Инле в Мианмар. Там хората живеят в неговите води, имат големи и общо взето добре устроени, но наколни жилища. Улиците са канали, зеленчуковите градини са върху много крехък почвен слой. Там всички карат лодки и много широко се усмихват. След 20 дни в Япония, връщайки се в България, имах чувството, че съм в друг, минал живот.

На езерото Салар де Уини отидохме заради Нийл Армстронг. В един от филмите на „Нешънъл Джиографик“ той разказваше, че там, на Луната, когато видял „изгряващата Земя“, на нея е имало едно огромно сребърно огледало. В късните години на своя живот той посещава Салар-а. Това е уникално място. Представлява солено езеро, с площ колкото Софийската котловина. Когато има вода (до 5-8 cm),тя създава невероятна огледална водна повърхност, която „сваля“ небето с неговите облаци в краката ти и имаш усещането, че бавно потъваш към дъното на световния океан. Джипът те вози благодарение на GPS, защото няма ориентири. Ние бяхме там от 4 ч. сутринта и видяхме всичките цветове на изгрева. В късния следобед обаче сестра ми каза, че не се чувства добре, защото тя (и всичките хора) никога не сме били в БЕЗПРОСТРАНСТВОТО, не сме свикнали и вероятно няма да свикнем на такъв простор, в който не просто няма планини, няма отделни езера, няма никаква зеленина, няма улици, няма животни. Уникално място, наистина!

- Посрещнахме Великденските празници, а ние, хората, обикновено ги свързваме с надеждата за по-добри времена. Като учен, Вие в какво вярвате?
- Вярвам в науката, а надеждата ми е светът да се подреди. Моля се да има мир и Господ да пази децата по света, защото ние възрастните можем, но не съвсем.