Професор Огнян Герджиков, обявен днес за служебен премиер в служебното правителство на президента Румен Радев, представи в Казанлък автобиографичната си книга „Аз / Не бях политик“ на 20-и май 2015-та година. Тогава с него си поговорихме за нещата от живота в България.С абсолютна валидност и днес.
Представянето си беше истински спектакъл – бележки за написаното от Герджиков и свои стихове за него прочете близкият му приятел, Недялко Йорданов. Съпругата на поета – Ивана Джеджева, също участва в мини-спектакъла, събрал малцина местни писатели и качествени читатели в Камерната зала на Дом на културата „Арсенал“ на 20-и май.. На срещата дойде и председателят на Общинския съвет, Николай Златанов, бивш студент на професора, както и цялото семейство на една от любимите на Герджиков млади последователи в правото, казанлъчанката Никол Рахманлиева, която е спомената и в книгата на професора.
Проф. Огнян Герджиков е роден на 19 март 1946 г. в София. Завършва юридическия факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски". Специализира във Виенския университет и в Хамбургския институт „Макс Планк". Професор по търговско право в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на монографии и десетки статии в областта на търговското право. На 5 юли 2001 г. е избран за председател на 39-то Народно събрание. Избиран е два пъти за народен представител от листата на НДСВ. Носител на орден "Стара планина".
Руски романски, италиански канцонети и испански китари звучаха още в Камерната зала на ДК „Арсенал“, която не се напълни с достатъчно хора, но затова пък, преливаше от споделена емоция и нескрит обмен на радост между автор и публика. Професор Герджиков разговаря с Диана Рамналиева, веднага след събитието.
Професор, Герджиков, по време на представянето на Вашата книга „Аз/Не бях политик“, което преди малко приключи, стана ясно – бил сте спортист, добре пеете, пишете, всички Ви познават като отличен юрист..., студентите Ви обичат.... Какво още не сте правили, какво не сте си случили, от онова, което бихте искали да Ви се случи?
- Като си помисля, докосвал съм се до всичко, което съм искал. Аз съм жаден за многообразието на живота, много му се радвам. Баща ми беше много влюбен в живота, той ми беше казал нещо, което няма да забравя. Беше станал вече на 90, когато ми каза:“Синко, запомни – и на 90 да станеш, пак ще ти се живее. Аз наистина усещам това. Това е най-великото нещо. Ние не му отдаваме значение, но – няма по-велико нещо от живота и от това, човек да му се радва, особено, ако е здрав. Да се радва на приятели, на това, което прави, това наистина си заслужава.
Там – в родовите корени ли да търсим началото на тази позитивна нагласа, какво трябва да има човек там, за да му се случи такъв интересен живот, който да го радва?
- Вероятно има нещо генетично. Моите родители бяха много позитивни хора, въпреки че ние сме живели бедно. Само баща ми работеше. Майка ми ме е родила късно. Била е преподавателка по френски език, но след моето раждане се отдава само на мен. Така сме живели – сравнително бедно през годините, но в едно много хубаво семейство. Вероятно това е имало своето значение.
Пред публиката показахте едно забележително чувство за самоирония. В днешно време това почти липсва на политиците у нас. Нужна ли е самоиронията днес в политиката?
- Аз си го нося в себе си. Така го разбирам. Вероятно не е толкова често срещано и затова ви прави впечатление /смее се.../.
Разчитам на самоиронията Ви и затова, да попитам – не криете, че сте един от „бащите“ на Указ 56, автор сте на много закони, бяхте председател на Народното събрание – върховния законодателен орган.
Някаква вина изпитвате ли у себе си като законотворец, че нещо не се е случило така, както е трябвало да се случи, за да бъдат нещата у нас не са такива, каквито би трябвало да бъдат, за да живеем всички по-добре в една цивилизована страна.?
- Много неща не се случват както трябва. За съжаление, аз затова понякога казвам:“Ние сме самодейна държава“. Действително у нас са изключително малко хората, които имат държавническо мислене, истински подготвените професионалисти бягат от това, което е много важно – да се изгражда нормативната основа на обществото ни, законите се правят на коляно, прибързано, кампанийно, недоизпипано, с недоразбиране...Това нещо винаги ме е вадило от равновесие, непрекъснато съм черната овца, защото критикувам този подход на липсата на експертност. Това е нещо, което много ми тежи и второто, което ми тежи, е принизяването на качеството на образованието през последните години, което е голяма моя болка. Навъдиха се много юридически факултети, в голямата си част – с много принизени изисквания. Боря се като прасе с тиква за национални критерии за завършване на право. Всички казват:“Много си прав!“ и нищо все още не става....Това са неща, с които продължавам да се боря..., Не знам, понякога – успявам, но в повечето случаи не успявам...
Ние самите ли сме такива, неуважение към правилата ли имаме,..., как позволихме да се развихрят такива страсти като алчността, които пораждат греховете, в които живеем?
- Да. Ние не обичаме много правилата. Ние не сме възпитани да сме по правилата. Това е първото. Освен това избуяха точно такива низки страсти на известна алчност, непочтеност...Хората не сме безгрешни, всички носим своите грехове – по-големи или по-малки, но не може да допускаме да се получава такова изключително голямо разтваряне на ножицата между хората. Имаме една шепа свръх богати хора – разбира се, част от тях са постигнали нещата с интелигентност, с труд, предприемчивост..., но една по-голяма част от тях – са постигнали богатството си не с такива качества. А в същото време има друга, много голяма част от други хора, мизерстват, не могат да свързат двата края...Това разтваряне на ножицата не може да продължава вечно. Това ще породи един много голям конфликт и не бива да позволяваме това да продължава много дълго време.
Толкова говорим затова, а решението, как да се преборим, сякаш все повече се отдалечава, страх ли има у хората много, та да се отказват от битката или действително, тя е толкова трудна, че и опасна...?
- От една страна е трудно. Ние у нас, бяхме показали след 1997-ма година, когато беше голямата финансова и икономическа криза у нас, че България може да върви напред и беше тръгнала нагоре. Това продължи до 2007-ма - 2008-ма година, когато трендът се обърна. Вярно е, че това стана в условията на световната икономическа криза, но ние не можахме своевременно да реагираме. Вече много държави, с които бяхме в т.нар.“социалистически лагер“, като Полша, Прибалтийските държави и други, показват излизане от кризата и тръгване в правилната посока. А ние продължаваме да газим в едно блато с много малко начетени хора. Има тук-таме някои способни хора, които остават, но общо взето, картината не е толкова добра, колкото на мен ми се иска. И не само на мен.
Като Ви слушам, ми се струва, че би ви се искало да кажете нещо на днешните депутати?
- На мен винаги ме се е искало да кажа, че трябва да се мисли наистина за България. А не да преобладава мандатното мислене – депутатите да мислят как да осигурят следващия си мандат. Има хора, които могат да мислят за България, има качествени хора. Но те, за съжаление, не са толкова много.
Нашата среща тук е с повод – представянето в страната на книгата Ви „Аз/ Не бях политик“. Това не е обиколка в предизборна кампания, но сигурно хората Ви споделят разни неща?
- Виждам, че много хора живеят недобре, че много хора са разочаровани от последните 25 години, на които всички възлагахме огромни надежди. До голяма степен тези надежди не бяха оправдани. Вярно е, даде се път на предприемчиви хора, които успяха да направят дори неща, но те ги направиха повече за себе си, отколкото за обществото.
А от Казанлък – с какъв спомен си тръгвате?
- Много е приятно във Вашия град. Той се намира на едно много красиво място в България – Розовата долина. Единственото, за което съжалявам е, че много малко хора дойдоха на това събитие, защото имахме удоволствието да се наслаждаваме на тези актьори, на тези певци с ангелски гласове.Възхитетелно пеят! Самият Недялко Йорданов, такова име в нашата поезия! И Ивана Джеджева – актриса! Заслужаваха да бъдат видяни от повече хора...
А защо точно Никол от Казанлък попадна във вашата книга?
- Никол – аз го казвам и в книгата - толкова умно, толкова амбициозно, интелигентно, прекрасно същество...! Прекланям се! Има и други като нея, но тя е наистина великолепна!
Пожелавам Ви още студенти като нея и дано в тях да е нашата надежда!
- Има такива. И Слава, Богу!
Диана Рамналиева
, 20-и май 2015-та година, Казанлък
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!