Памет за Коцето

Не се събрахме много хора. Няколко души, които почетохме паметта му, когато се навършиха 40 дни, откакто напусна този свят. Като изключим организаторите от Музея на фотографията и съвременните визуални изкуства и един от ветераните майстори на обектива, други фотографи нямаше. Събралите се на глътка червено вино споделихме кой с какво помни Костадин Колев. Коцето – последният фоторепортер на общинския вестник „Искра“ и последният фоторепортер на печатна медия в общината изобщо.

Мечтата на Коцето бе да бъде точно това – фотографът на вестника. Споделял ми е, че дълги години се е надявал някой от главните редактори да го покани, но нещо все се разминавало. А правеше страхотни кадри. В зората на демокрацията, когато темите избуяваха непрекъснато заедно с непрекъснатите промени в обществено-политическия и икономическия живот у нас, той умело пускаше въображението си.

Първият ми спомен бе от една негова снимка, направена в тогавашното Ловно-рибарско дружество. Внушителна препарирана мечка се бе подала от вратата на дружеството, а отгоре се мъдреше надписът на дружеството. Коцето бе сложил закачливо заглавие на снимката „Фирмен бодигард“. Малко по-късно, при управителя Йордан Йорданов, той започна работа в общинския вестник и заразяваше с позитивната си енергия. В най-горещите дни, докато някои тракаха на пишещите машини, а други усвояваха тънкостите на току-що навлизащата компютърна техника, бързайки да предадат материалите си за поредния брой, той с мешката ходеше чак до Складовете, за да ни зарежда с газирана вода. Просто там беше доста по-евтино. После чинно подреждаше шишетата в хладилника, за да се освежаваме със студено питие, ние, пишещите. Носеше и по някоя биричка, която обаче се отваряше само след работа. Беше истински колега и всеотдаен син. Имаше романтична душа, харесваше "Дрийм тиътър" и чистите човешки взаимоотношения.

С Коцето ходехме по събития в Казанлък и извън града, правехме анкети по улиците, независимо дали беше леден студ или лятна жега. Никога не отказваше задача. Той работеше с филми и малката му фотографска стаичка бе догоре пълна с ленти, диапозитиви, кутии със снимки, с проявители. Неговото царство беше там.

После дойде време на раздяла, всеки от големия редакционен колектив тръгна по различен път и потънали в грижи, се загубихме в годините. А неговият живот след това не е бил нито лек, нито толкова пълен. С влошено здраве и оскъдни финанси, останал сам, все по-рядко се мяркаше в града. Докато дойде вестта, че ни е напуснал завинаги.

Светла ти памет, Коце! И тъй като бе с широко скроена душа, знам, че ще ни простиш, че не намерихме време да ти подадем ръка приживе. А ние, които жалим за теб и за това, че не сме били достатъчно близо в житейския ти залез, искрено се надяваме да си на по-доброто място!