Опит за портрет на един казанлъшки благородник

Книгата „Сър Иван Папукчиев KdB – живот и спомени“ бе представена на рождения ден на Иван Папукчиев – 9 август, в ЛХМ „Чудомир“. Автори са неговите наследници Маргарита и Стефан Папукчиеви. Чрез съхранени записки, архивни снимки и спомени книгата дава живописен разказ за живота на Казанлък през миналия век и представя един от неговите достойни граждани – Иван Папукчиев.

Маргарита и Стефан Папукчиеви

Потомък на бежанци от Кукуш, които се преселват в Казанлък през 1931 година, Иван Папукчиев описва нравите и порядките в града, толкова живи и ярки, сякаш филмова лента минава пред очите ни. Кварталът, училището, Коледите у дома, уроците по цигулка, детските игри, забавленията, абитуриентският бал само с два вида костюми – сиви и сини, занаятчийството – всичко това, пречупено през неговите лични преживявания и наблюдения, създава една неповторима картина на Казанлък. Дори се усеща духа на този град, останал в миналото: „Играехме главно на улицата, в двора на Иван Ламбов, на полето, реката и „Тюлбето“. По улицата нямаше никакво движение. Само понякога минаваше някоя магарешка енинска каручка или велосипед. Улиците бяха покрити с чакъл и утъпкани с валяка на бащата на Жоро Николов, артиста - бай Кольо Валяка. При суша улиците се покриваха целите с 2-3 сантиметра прах, ситен, фин. А ние боси стъпвахме като по дюшек и изпод пръстите на краката ни извираха малки прашни гейзерчета... Носехме само къси панталони. Зима, лято, слънце, дъжд, сняг, виелица – къси панталони.“

Лете, зиме - с къси панталони

И така, в спомен след спомен се реди животът на Казанлък

Откриването на колодрума през 1933 година, басейните за лятно разхлаждане, сред които най-големият е на „Арсенал“, евреите търговци и бай Мошон сред тях, в чийто речник липсват думите „няма“ и „свърши“, Агенция „Заря“ – медийната храна на онова време, амбулантните търговци на лакомства, десетките игри и занимания на децата и младежите, панаирите, камбаните, бомбардировките през Втората световна война... За всичко това, с тъничко чувство за хумор, разказва Иван Папукчиев. И рисува във въображението ни един град, който уж е нашият, но в съвсем друго време.

След казармата Иван Папукчиев започва работа като учител в крумовградското село Малък девесил. „От влака до селото пристигнал на върха на каруца, пълна със сено. Едва се крепял там горе, заедно с багажа си, а на главата му – бомбе. Дошъл първият час. Нарисувал на дъската отворена книга и слънце над нея. Написал „Знанието е злато“ и започнал да говори. Но никой не го разбирал. Почти никое дете не знаело български. Попитал какво е нарисувал. След известно време едно момиченце станало и казало: „Пенджере, бе, даскале.“ И до края на живота си Иван Папукчиев помнел този епизод: „Кой знае как съм нарисувал книгата, че му заприличало на прозорец...“.

Учителската му професия продължила в Казанлък.

Като редовен учител в Механотехникума от 1 април 1953 година преподавал по повече от 30 предмета –

електротехника, мрежи и централи, ел. инсталации, ел. материалознание, физика, чертане, техника на безопасност, включително и практика. Научава сам френски, учи арабски. След съкращаване на електроспециалността в Механото, 8 години работи в „Арсенал“ в електролабораторията, след което отново става учител в смолянското село Върбина. Там се пенсионира.

И тук идва най-интересното в житието на Иван Папукчиев. Как един човек, израснал в години на голям недоимък, човек, чийто живот не е бил лесен и по социалистическо време, когато хората бяха, общо взето, унифицирани, а по-различните като него, който е католик, са целенасочено потискани, успява да развие интересите си в толкова различни области. Откъде тези сили и енергия да търси и намира източници, да се свързва с хора от целия свят, при това без компютри и интернет, само с домашен телефон, пишеща машина и пощата.

„От 1932 година – в първо отделение, седнах на един чин с Драгомир Иванов Загорски. Баща му беше пилот и филателист. Той ме „зарази“. После взех част от марките на кореспонденцията на владиката Епифаний Шанов.... Около 1952-1953 г. се записах за член на филателното дружество, след което станах дългогодишен секретар.“ Това разказва за едно от първите си сериозни занимания Иван Папукчиев - филателията. Двамата с дъщеря си Маргарита правят уникална колекция „Знай своя род“, посветена на 1300 години България, като всички пощенски клейма носят датата 3 март 1978 г.

През 1968-а започва да се занимава с нумизматика. А екслибрисите?

„Не мога да си спомня откога зная израза Ex Libris, но е от детските ми години – споделя той. – Някъде към 1973-74 г. прочетох две статии в съветския вестник „Неделя“ и напълно осъзнах значението на E-ЕЛ.“ Прави свой екслибрис. Постепенно събира колекция, която е най-голямата в България и една от най-големите в Европа. На международна изложба за екслибриси през 1982 година е отличен със златен медал.

И се нареждат още – колекция от часовници, колекция от кристали и фосили, книги, основно справочна литература, енциклопедии, история, география, литература, дори готварство. „Вкъщи никога не сме имали пари в излишък. Майка нямаше редовна работа и средствата ни бяха оскъдни. Всичко купувахме от магазина, но за книги винаги се намираха“, обясняват семейната любознателност Маргарита и Стефан. В началото на 50-те години на миналия век Иван сбъдва и детската си мечта – купува си фотоапарат и фотографията става поредното му хоби. Дори по-късно води кръжоци. Започва да се занимава и с хералдика. Така се превръща в един от малцината българи, занимавали се с ритуалистика, хералдика и екслибрис още през социализма.

Теоретично става най-подготвеният хералдик в България.

Херолд Иван Папукчиев със своя проект в първия, несъстоял се конкурс за герб на Казанлък

На 70-годишна възраст научава италиански. Неотлъчно е в католическата църква от източен обряд „Св. Йосиф“, която е възстановена в Казанлък от отците салезиани. Той припомня песнопенията от черквата в Кукуш, които са възстановили владиката Епифаний Шанов, отец Йосиф Раданов и баща му Тенчо Папукчиев. Днес шеговито наричат тези песнопения „Меса Папукчиев“.

И най-интересният въпрос, който вероятно всички си задаваме. Защо Иван Папукчиев е „сър“?

Нещо, с което, освен неговите деца, никой друг в Казанлък, не се титулува.
Това се случва през 90-те години на 20 век, когато той започва усилена кореспонденция с автор в специализирано издание по хералдика от Белгия. Резултатът от тази кореспонденция идва на 12 април 2000 г., когато на свое събрание „Рицарите на Браян“ провъзгласяват Иван Папукчиев за член на ордена. Грамотата е на латински и е издадена от Братството, известно като Международно общество на Ковчега на Завета. След посвещението той вече е Командор сър Иван Папукчиев от ордена на „Рицарите на Браян“ – пазители на Кивота, кавалер на ордена „Лъвът на Юда“. Благородническа титла „лейди“ получава съпругата му Тодорка Папукчиева. Съответно титлите „сър“ и „лейди“ носят синът Стефан и дъщерята Маргарита.

Иван Папукчиев прави много любопитни изследвания в областта на хералдиката, чрез които показва докъде в Европа са стигнали прабългарите.

Открива 3 български герба.

Интересно е тълкуванието му за Мадарския конник. И последното изумление, което предизвика у мен този толкова необикновен човек, са неговите фантастични разкази.

Книгата „Сър Иван Папукчиев KdB – живот и спомени“ е събрала писаното слово за наш съгражданин, от което имаме нужда. Защото хора като Иван Папукчиев не се срещат често, дори почти са на изчезване в днешния объркан в ценностите си свят. Тя е духовната ръка, която ни показва пътя да останем значими, дори и след като вече ни няма на тази земя.