Царица Роза на Казанлък - 1997, Радка Тояганова - Данаилова и единственият български антарктически капитан II ранг Николай Данаилов са най-магнетичната семейна двойка, която познавам. По думите на капитана, двамата са „типичен варненски сценарий – курсант от Висшето военноморско училище и студентка от Икономическия университет“, при които се е получила „отлична спойка с резултат един прекрасен брак и почти 20 години съвместен семеен живот с две успешно развиващи се деца“. Синът Самуил е отличен плувец, състезател на „Черно море“, държавен шампион на 50 м свободен стил, вицешампион на 50 м гръб, първи с националната щафета, с нов рекорд на България от преди месец, носител на сребро и бронз със смесената щафета. По-малкото дете, дъщерята Гергана, рисува.
Всички обичат да си идват в Казанлък, макар и рядко, но задължително за Празника на розата! „Моята Царица е най-красива на света!“, казва капитанът, който за първи път в българската военноморска история, достига до ледения континент Антарктида. На остров Ливингстън екипажът му извършва трудната задача да разтовари на необорудвания бряг тонове товар за изграждане лаборатория в българската научно-изследователска база на славния проф. Христо Пимпирев, за когото това е 31-ва Национална антарктическа експедиция.


Корабът „Св. Св. Кирил и Методий“, именуван тържествено на 27-и юли 2021 г., е сбъдната мечта на българските учени-антарктици, станала възможна благодарение на изградения консорциум между Министерство на отбраната, с представител Висшето Военноморско училище, Министерството на образованието и науката, с представител СУ „Св. Климент Охридски“, с неговия Център за полярни изследвания и Българския антарктически институт.
Екипажът на кап. Данаилов от „25 смели български мъже“ преплава почти 20 хиляди морски мили за 127 дни, през които от Варна до Антарктида и обратно пише забележителна страница в историята на родното военноморско корабоплаване. Кап. Данаилов не крие, че се гордее с това. Както и с прекрасното си семейство. То е неговото истинско пристанище. Ради го изпраща за Антарктида с две православни икони и своя фотография на фиордите на Норвегия отвисоко: “Да има на какво да се уповава в трудни моменти, да не спира да вярва в успеха!“. Съпругата е отличен фотограф, участник в пленера „В Долината на розите“ – Казанлък 2018 г. Снима за удоволствие, работи като икономист. Връзката между двамата е толкова силна, че само два месеца след като тя пожелава с бутилка „Шакълтън“ в ръка на рождения му ден, сбъдване на Мечтата „Експедиция до Антарктида“, съпругът е поканен от флотилен адмирал Боян Медникаров, да води плаването до Южните Шетландски острови. Капитанът тръгва по морските дири на своя кумир Шакълтън.

„Ники винаги е твърдял, че българският морски военен флот може да подпомогне научните изследвания на българските антарктици – още през 2017 г., когато никой не вярваше на това“, казва Ради, която от самото начало не се съмнява, че той ще остави името си в историята на Антарктида и българското корабоплаване.
На 2-и май 2023 г. капитанът е посрещнат у дома от президента и върховен главнокомандващ Румен Радев, министрите на отбраната и образованието, началникът на отбраната, началникът на Военноморското училище, командирът на военноморските ни сили. Радев връчва на екипажа на кап. Данаилов своя Почетен знак.
Роденият в Несебър офицер от българските военноморски сили кап. II ранг Н. Данаилов минава в кариерата си през командир на бойна част на кораб, на ракетно-артилерийска бойна част, пом. командир на танкер бункеровчик, а след обучението си във Военната академия „Г.С.Раковски“ става старши помощник началник в Щаб на Военноморска база - Варна, дивизионен щурман от Патрулни кораби. През 2012 г. поема командването на спасителния кораб „Протео“, където завършва професионалното си изграждане до степен на готовност за поемане на сложни държавни задачи като ръководството на първия български научно-изследователски военен антарктически кораб.

- Кап. Данаилов, роден сте в романтичния Несебър, защо изоставихте това магнетично място?
- Несебър е много хубава житейска закалка. Винаги прекрасно! Със спомените – за слизането долу към брега, за лодки, рибари, за влизането в морето, за приятели, човеци, дъх на Кореком и какво ли още не... Но в крайна сметка, градът не може да донесе това на човека – да се отвори към света. Необходимостта от нещо по-голямо ме заведе във Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“- Варна, където постъпих след училището по морски и океански риболов в Бургас, където завърших „Корабни машини и механизми“ преди „Корабоводене за военноморските сили“ във висшето си образование.

- Отворихте своя свят чак до Антарктида, що за преживяване е това?
- Варна – остров Ливингстън е най-дългият маршрут, изминат от нас за пръв път в българската военноморска история и българското корабоплаване. Антарктика е загадъчно място, след 60-ия паралел на юг всичко се променя. Подготовката е изключително важна в аспекта на изпълнение на тази задача! Вярвах през цялото време, че успехът ни е гарантиран и това, че всеки военноморски офицер вътрешно в себе си трябва да има вяра. Има и голяма доза късмет, но по-скоро – вяра, воля и характер, за да се изпълни поставената задача. Именно това ме водеше, както мен, така и поверения ми екипаж от 25 смели мъже, с които прекосихме океана и изпълнихме в голяма степен задачите си. Нашите почти 20 хил. морски мили в двете посоки правят невероятна крачка в българската военноморска история, затова България да надскочи отвъд видимия хоризонт своите способности.

- Какво бе най-голямото изпитание в плаването до ледения бряг?
- Ако визирате самия преход, самата експедиция, смея да твърдя, че през цялото време имахме доста интересни случки. Естествено, те бяха в рамките на ограничения риск, ако мога да кажа така. Той беше предварително планиран и своевременно овладян. Долу, на Антарктида, работейки по разтоварването на материалната част на необорудван бряг, имахме няколко по-неприятни случая. Всичко обаче премина повече от чудесно, благодарение на екипажа, на всеки един, който със своята креативност, покривайки множество задачи, успяхме да излезем от всяко по-критично положение.

- България, явно още има отлични моряци, макар корабоплаването ни да е свило критично световното си присъствие?
- Точно така. Българският военнослужещ /защото екипажът ни е военен/ доказа, ние, заедно с моя екипаж, доказахме, че българският военнослужещ няма спирачка, когато има такава задача в името на Отечеството, в името на Родината и дълга. Доказахме, че можем да я изпълним без никакви проблеми. Развявайки гордо българския военноморски флаг в океана, бяхме изключително горди, че върнахме отново България на морската карта, тъй като повече от 15 години български кораб в световния океан няма. Беше голяма гордост и радост за нас, още повече, че минавайки южно от 60-и паралел и през пролива Дрейк, ние на практика се видяхме отвъд предела на нашите възможности. Доказахме и следвахме заветите на нашите деди, като полк. Дрангов, които ни оставиха завета, че една държава се развива добре икономически, когато се покаже нейната морска мощ. А тя се показва точно с влияние, с преходи в океаните, посещения в далечни дестинации, които да доведат до едно бъдещо положително влияние на нацията спрямо други държави в годините напред и за следващите поколения.

- Какво е усещането да се запишеш в историята, кога се осмисля?
- В интерес на истината, изобщо не съм се замислял върху това. Факт е, че ни беше казано няколко пъти: “Вие сте първият екипаж, вие ще запишете в историята вашите имена…“, но основната идея беше друга и изобщо не съм се замислял по това, дали съм аз или някой друг. Факт е, че ВВМУ в лицето на неговия началник фл.ген. Медникаров гласува доверие на мен и на моя екипаж и ние поставихме началото, но съм готов по всяко време, ако ми бъде гласувано доверие или недоверие, да предам опита на следващия офицер, който ще бъде подготвен за действия в южния, а защо не и отвъд северния 60-градусов паралел.

- Преминахте през „Дрейк“, едно от най-опасните за плаване места в света. Какво му е толкова опасното, че за него да се носят митове и легенди?
- Проливът Дрейк е много жестоко място. Ако погледнете световната карта от северната част на Северна Америка, където тя е обгърната с ледове, до южния край на Южна Америка, имаме едно затворено пространство от земя. Това е границата между Тихия и Атлантическия океан. Дрейк е единственото място, където може да премине водата от Тихия океан към Атлантика и там, поради и въртенето на земното кълбо се получават едни постоянни вихри, с постоянен, много силен западен вятър и вълнения от порядъка на 10-12, до 15 метра височина на вълната. Циклоните се редуват един след друг в рамките на ден и половина - два, понякога през три дни. За да се премине успешно този пролив, който преход трае от два и половина до три дни, е необходимо да се атакува затихващ циклон, затихващо лошо време, та когато стигнем вече Ливингстън, да започне следващия циклон.

- Българско дело ли е изчислението на маршрута, така че да успеете да „излъжете“ лошото време или ползвахте чужда формула?
- Да, това е изцяло наша дейност. Ние получавахме много добро информационно метеорологично осигуряване по време на прехода, включително и информация от нашите колеги от аржентинските военноморски сили, с които работихме много добре. На борда плаваше един млад кап. л-т Хуан Николау, който е ходил четири пъти до Антарктида и той също даваше съвети как точно да „прескочим“ отвъд. Само по себе си като задача, така успяхме да планираме, че преминахме Дрейк за първи път в спокойни води и никой не вярваше, че това може да се случи, но – да, ние преминахме Дрейк в спокойни води!

- Със сигурност любовта, изпращана от нашия бряг, Ви е помогнала, как усещахте връзката с Родината?
- През цялото време националната подкрепа за нас бе на много високо ниво. Ние получавахме съобщения, различни изяви на подкрепа през интернет, за да можем да се движим напред още и още, за да изпълним нашата задача. По отношение на семействата ни, това да можем да се чуваме всеки ден и да усещаме тяхната подкрепа, както и това, че ни изпратиха не толкова тъжни, а с позитивност и вяра, с хубава емоция, всичко това доведе до нас едно по-освободено мислене, с което да преследваме целите си. Факт е, че имаше тежки моменти с раздялата за по-дълго време, но от друга страна, това, че ние бяхме добре информационно и комуникационно осигурени на борда и можехме ежедневно да се чуваме с нашите близки във видеоформат, това допълнително ни даваше едно спокойствие.

- А носихте ли до сърцето си някакъв амулет, нещо тайно, което вдъхва увереност?
- Да, иконите, с които ме изпрати съпругата ми. Малката, на Св. Николай бе винаги в джобчето ми. Факт е, че на борда вярата и уповаването в нея много често ме караше да се обръщам в тази посока и ако имаше необходимост – да си калявам волята допълнително. И то беше заради това, което имам в джоба си, именно тази малка икона на Св. Николай Чудотворец. Тя ми помагаше, подарена от моята съпруга, най-хубавата Царица на света, от Казанлък!

- Носите името на светеца, закрилник на всички морски люде, от къде идва то при Вас?
- Кръстен съм на дядо си Никола от Несебър, който от малък ме е разхождал долу по плажа, винаги сме имали хубави преживявания покрай това.

- В спомена за вече отминалото пътуване, има ли картина, която съзнанието Ви извиква най-напред?
- Да, има. Това е първият контакт с Антарктида! А именно – срещата с Кинг Джордж, първият остров, който видяхме от Южните Шетландски острови, най-големият от тях, в югозападна част на Атлантическия океан. Невероятно усещане! Подходихме към Ливингстън през нощта и на зазоряване стана доста интересно! Виждайки Кинг Джордж за първи път, ние имахме своя първи контакт с Антарктида… Въздухът беше друг! Когато поемеш въздух с пълни гърди там, имаш съвсем различно усещане в белия дроб. Незабравимо! Втората картина от Антарктида, която съзнанието ми връща, бе при прибирането обратно, когато попаднахме на малко по-лоши метео-условия. Това няма как да не се помни. Случките са много, професионални и лични. В личен план най-запомняща остана срещата с моята съпруга в пристанище Пунта Аренас в Чили след повече от два месеца плаване... Второто лично най-силно преживяване бе срещата ни на пристанището във Варна, завръщането у дома! Самото заставане на пристанището във Варна! Няма по-хубава гледка от това, да видиш своите близки! Прекрасно усещане! Невероятно… Пак да си вкъщи, да стъпиш на родния бряг... И висшето ръководство на държавата, строено на Морска гара, начело с Президента на републиката, да чака пристигането на кораба... Невероятно посрещане!


- Какво Ви казаха първо посрещачите?
- Първо, поздравления за успеха, за куража, за това, че сме се решили да отидем, че сме се прибрали живи и здрави! Наистина съм горд с това, че от екипажа нямам никакви загуби, и като крайности, и като по-тежки контузии, върнах ги живи и здрави. И, естествено, прегръдката с децата и съпругата!

- Рядко се случва у нас, но тази мисия успя да обедини толкова хора и институции без вдигане на много предварителен шум. Пазихте тайна?
- Да, не искахме да се шуми много предварително. Корабът е собственост на консорциум от институции. Всички се обединихме в една обща цел, да намерим кораб на приемлива цена, но който да е достатъчно добър. Нашият кораб е на цената на около милион и половина лева, смешна цена за 70-метров кораб. Имаме го основно, благодарение на проф. Пимпирев и фл. адмирал проф. Боян Медникаров, които с техните постоянни „моторни“ функции движеха нещата напред, давайки рамо на начинанието и на всички нас. С този кораб ние се хвърлихме смело в приключението „Антарктида“.

- И вече планирате следващото?
- От тук-нататък България като нация има необходимост от такива цели. Следващата вече е ясна – продължение на тези научни изследвания, плаване през океана, както на север, така и на юг. Вече имаме покана за полярни изследвания в Северния Атлантик, но нашата идея сега е да направим още една експедиция до Антарктида, където да доставим материали за нашата нова научна лаборатория. Това е един огромен блок, който ще се построи и където нашите учени ще могат да изследват Ледения континент с всички негови процеси, повече от 30 години изследвани, но само на парче. А след нашата мисия и тази, която планираме, ще може да се действа със замах и ако ми бъде гласувано доверие, мисля че ще направя още едно плаване до там. Вярвам, че тази способност, която България демонстрира с това плаване, което направихме, няма да бъде загубена във времето!

Послеслов:
Ради посреща два пъти своя капитан. Малко след като той заминава, двамата решават, че любовта им трудно ще издържи дългата раздяла и тя може също да предприеме пътешествието на живота си. Никога не са се разделяли за толкова дълго, Ники е пътувал само в Черно море за седмица-две и в командировки – за по месец. Ради тръгва и пътува напълно сама през Истанбул, към Буенос Айрес за една от най-далечните точки в Аржентина – Рио Галегос в Патагония, после с автобус до Пунта Аренас, където от двама чилийци научава, че този път си има име, Път до края на света. “Толкова романтично! Отивам на края на света да видя моя любим! Неописуема среща след повече от два месеца! Бях твърдо стъпила на земята, но имах чувството, че се рея в облаците“. Тя изпраща кап. Данаилов за втори път, пътешества из Южна Америка, за да усети неповторимата ѝ атмосфера и се прибира у дома със самолет, за да го посрещне отново през май. “Завръщането – неземно щастие и облекчение, че ги виждам всички живи и здрави! И благодарност, че са вече във Варна с изпълнена мисия, от която всички във висшето ръководство са доволни“. Ради признава, че много се радва на решението на Николай да поеме мисията, цялото семейство, както винаги го подкрепя: „Това е голяма сбъдната негова мечта, пък и аз съм неговата орисница, няма как!“...

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"