Срамна ли е думата манифестация?
И колко тържествено трябва да Е едно сборище на хора, за да се нарече то шествие ?

И всъщност духовен ли е духовният празник 24 май или е като много други, като всички наши празници, превърнат в дефиле на суетата, биенето на наколенки, пълните кафенета с празните разговори, куртоазните и дежурни награди или просто в пореден почивен ден .. по черешово време на село?

Давам си сметка, че изреченото няма никак да се хареса на дузина хора. Нито въпросите, нито разсъжденията по тях. Но понеже има сериозна тенденция, това да стане традиция, е редно да попитаме. И да ни кажат. Или поне да ни подскажат.
Защо в Казанлък по 24 май, от години „шестват“ ученици и учители, отбрана група от ентусиасти или посочени, с малко дандания и много кич, в затвореното пространство от Хуманитарната гимназия с името на Светите братя, до площад „Севтополис“?

И други няма.

И що за празник е това, за радост или втрисане, когато за отбраната групичка учители и ученици, доведени под строй и с мажоретки, ни уведомяват, както пише в официалното общинско съобщение, че „за първи път представители на всички училища и на някои детски градини се събраха там, за да отдадат заедно своята почит и признателност към първоучителите, към силата на духа и знанието.“

ТАМ, става дума за паметника на първоучителите светите братя Кирил и Методий.

Простете за невежеството, но значи ли това, че досега тези млади съграждани идея са нямали, че тук има такова НЕЩО?
И това повод за гордост ли е?

И защо на 24 май вместо да виждаме красиви, пъстри редици от успели и талантливи, успешни, млади хора, обичани учители, оценени творци, посребрени ветерани с влага в очите, колеги дори, слушаме едни и същи празнични слова, пеят ни едни и същи симпатични млади хора, натискат се на слънце при късмети или под чадърите ангажирани служебно дечурлига и тяхната рода, директорите на училища получават наръч грамоти за техни възпитаници и техния принос, намиращи се незнайно къде /на село или под някоя чадърена сянка/, показвайки празничните си тоалети, кафенета се пълнят с народ и ветерани с албуми, и всички си мислим, че ... празнуваме.
Духът български, просветата българска, културата ни българска, традицията ни българска, писмеността ни, която бива да остане и след нас. Българщината.
/ Обаче този фарс не впечатлява кой знае колко, нищо, че иначе крещим като ощипани моми, колчем някой нещо от Македонско или другаде, посегне на нещо нашенско тъдява/.
Щеше да е семпло, ако не беше обидно.Тъжно дори.

И въобще не съм фен на задължителното манифестиране, от онези „задължителни години“. Мразя насилието и принудата във всичките им вариации.. дори най- префинените.

Но .

Не съм и фен на опростачването .. в цялото му старание. Пъстрина и празнични нюанси. Пък било то под формата на свободен избор.
Както и да се разбира. Защото свободата не е простотия, нито проста работа, нито за всеки.
Може и да не се съгласите с мен, но някак все по-чувствително, осезаемо, видимо, натрапчиво е дори усещането, че този БЪЛГАРСКИ празник се смуши и „ строполи“ в последните години, че и десетилетие дори, в жертва на големия туристически и културен атракцион, и въобще събитие, наречено Фестивал /Празник/ на розата.

Няма лошо, очевАдно е приоритет, стратегически, като това да се покажем пред туристите, почти по един и същи начин всяка година, но .. има и някои други малки дребни ВАЖНИ неща.
Всъщност толкова ли е трудно, толкова ли е много, Казанлък да има наистина ПРАЗНИЧНО шествие, или дефиле, или тържествено ходене, или показване, както там да си изберем не мръсната комунистическа чуждица, с която да заместим думата манифестация, което тържество да напълним с красота, истинска, човешка, с радост и с тържество на духа. Да ги видим, да ни видят тези, които създават, които носят онези невидими скрепежни елементи на дървото, наречено народ, дух, оцеляване, съхраняване. Да се порадваме и аплодираме талантливите си деца, учители, на които дължим много, на духовните ни местни водачи, на бъдещите важни хора на бъдещето ни, новите умове, на България, на света. На всичко онова, което ни създава самочувствието като народ.
На мен ми липсва това.
Не знам за вас.
И мисля, че не искам много. Вместо тази някак изстрадана, напъната, рехава пъстрина от площада..
Която създава някакъв шум на градските кафенета.
Толкова ли е трудно това? Че повечето от тези хора за едната чест живеят.

Навярно съм и демоде, или ми личи и някакъв остатъчен рефрен от комсомолската ми епопея, но някак твърде неумело прикриваме неглижирането на един наистина духовен, голям, най- български празник. Както клиширано обикновено твърдят в речите си големците ни.
И колкото и да се опитваме да заобикаляме това внушение, то просто избожда очите и дъни в ушите ни, на фона на онова, което става в съседни нам градове: огромни шествия по техните улици, минало и настояще, бъдеще и надежда да дефилират по улиците ни, дори ако щете и като „баене“ срещу опростачването ни.
Което става повсеместна зараза.

Отказвам да приема, че това е нарочно.
Но някак все по- настойчиво и по- дразнещо е впечатлението, че има един – единствен важен НИ културен и духовен празник в града и това е Празникът на розата.
И всичко друго е просто пълнеж на културен календар или каквото ТАМ.
Би било прекрасно, ако се окажа заблудена и бъда опровергана още на следващия ни духовен голям празник.. който и да си наречем.
Иначе излиза, че ако не е тенденция, то е просто връх на възможности.
И в двата случая е обидно и никой не го заслужава.

Още повече един духовен град, с духовни хора, какъвто е Казанлък..
Или излиза, че наистина е прав този Фейсбук зевзек / @_gradinko, който вчера, типично по нашенски написа:

„Българинът вярва, че науката е слънце и всячески се пази да не изгори“.

Нищо лично: