Забравени, заринати и непознати паметни плочи се рушат в централната част на Казанлък.



Едната е почти изравнена със земята и върху нея безпроблемно паркират автомобили в малкото, затворено междублоково пространство, „окантено“ с метални гаражи и затворено между улиците „Любен Каравелов“ и „ Гурко“, на мястото на разрушени преди години стари къщи.
Другата се намира в същия терен, малко по-навътре, в импровизирано сметище и паркинг за коли.
Първата плоча е нагробна и е създадена, за да увековечи паметта за казанлъчанката Йорданка Ангелова Кехайова, родена през януари 1887 година и починала на 27 април 1959 година.


Върху нея от няколко дни стои паркиран лек автомобил.
„Зная за тази плоча, даже два пъти съм я мила от прахта“, спомни си днес 89 годишната Минка Хаджиева, която е най- възрастната жителка в квартала.
Другата паметна плоча е от черен мрамор, изкъртена в единия си край, поставена върху голям гранитен камък и се намира под щедро цъфнала дива слива.
Покрита е със сантиметри праха и пепел, изпод които едвам се чете следното:
„ В памет на Хаджидимитровите четници Христо Милев / Янака/ от Казанлък и Стефан Дянков Орешков от Шипка, загинали през 1868 година и падналите опълченци. От признателните граждани на Казанлък, 2005 година.“



89 годишната Мина Хаджиева и един от най- възрастните казанлъчани, ветеран от войните, 96 годишният Коста Събев си спомнят, че потъналите в прах и почти изравнени със земята дири от миналото са в района на някогашния двор на къщата, в която живеел „каменоделецът Кольо, от границата, май македонец, който бил дисидент и ходил в затвора“.

Оказва се, че става дума за починалия преди повече от 10 години известен казанлъшки родолюбеци патриот, учредител на Съюза на репресираните в Казанлък, основателят на местната организация на ВМРО и един от основателите на СДС в града Никола Атанасов Илчев.


За сайта zakazanlak.bg Йордан Маринов от Общобългарския комитет „Ген. Иван Вълков“, сподели, че каменоделството Никола Илчев усвоил още като младеж, докато бил политически затворник. Години след Девети септември 1944 година той си изкарвал хляба с това. В двора на къщата му, разрушена преди няколко десетилетия, имало купчина надгробни плочи, разрушени или изчезнали впоследствие. Почти изравнената със земята надгробна плоча на Йорданка Кехайова е една от тях.

За паметната плоча на Хаджидимитровите четници, открита днес, Йордан Маринов си спомни следното:


„ Приживе, бай Кольо имаше няколко мечти: да направи и постави плоча или паметник в Одрин на загиналите български войници и офицери от 23 Пехотен Шипченски полк, дори искаше тя да е на старобългарски и на турски, както и да се издигне паметник, по подобие на този в парк Розариум“ в Казанлък, но в Шипка, на загиналите оттам 127 човеак във войните.Третото му желание беше да се постави паметна плоча или паметник на обесените в казанлък Хаджидимитрови четници. Той бе и първият, който още в началото на 90-те години, когато се роди тази идея, даде и първите 1 000 лева за тази цел. Идеята среща подкрепа сред тогавашните „сини хора.“


Според Йордан Маринов, тогава местните патриоти дори поръчват паметната плоча за изработка в леярна в Карлово. Никола Илчев пръв дарява за нея 1 000 лева. Тя става готова, но така и не се намират останалите пари за нея, за да я вземат и поставят в Казанлък, в близост до мястто, където е било градското бесило през 1868 година, / в сегашния център на града/, на което увисват Христо Янъков и Стефан Орешков. Минават близо десет годони, докато местните патриоти отново се върнат към тази идея. След години, тя е припомнена от поконият бивш главен архитект на Казанлък Кръстьо Попов, който настоява пред тогавашня Общински съвет, с председател Теодор Митев да се отпуснат средста, вземе готовата плоча и постави в близост до реалното място на някогашното бесило- сега зелена площ пред хотел „Казанлък“. Съветниците отпускат недостигащите пари и поръчаната паметна плоча повече от 10 години след „раждането на идеята за нея“, е поставена.



Междувременно здравословното състояние на бай Кольо Илчев, който бе рода на Иван Татарчев, бивш главен прокурор на Република България, се влоши. Явно, не е вярвал, че ще дочака да види приживе сбъднато поне едно от желанията си и е изработил тази паметна плоча, с цел да я постави на мястото, предполага Йордан Маринов. Остава загадка обаче кой и кога е поставил паметната плоча за четниците върху тежкия гранит на това място: дали още приживе самият Никола Илчев или някой негов близък или съратник, след смъртта му, знаещ за желанието му.
Паметната плоча се намира на място, близо до някогашната къща на каменедолеца. В съседство с този терен, днес се издига дълъг жилищен блок, в който живеят и наследници на някогашните съборени имоти.
Кольо Илчев не сред нас повече от 10 години.


Оказва се, че днешната ни „находка“ е абсолютно непозната за местните историци и общинари.
За нея не подозират и живеещите наблизо стотици хора. Дори и хлапета, които ежедневно люпят семки наблизо, нито онези, които често изхвърлят боклуците си наоколо.
Защото гледката на битови отпадъци, животински кости, трупове на умрели котки и паметна плоча от черен гранит е меко казано .... слисваща.

И е трудно да приемеш, че в потъналите в прах, ръжда и заринати с боклуци малки дири за герои, живели някога преди, отдавна са се изгубили голяма част от корените на националната ни памет. И дори не можеш искрено да се възмутиш на „тропната“ върху нагробната плоча лека кола или хвърлените битови отпадъци върху потъналата в мръсотия и пепел паметна плоча на героите от Балкана.
Двата потънали в прах знака от Времето, в малкото междублоково градско мини тресавище, почти в центъра на Казанлък, са само малка частица от превземащата ни щедро национална амнезия.