Угасихме ли туй, що не гасне: Енинското театро влиза в своите 145 отново без сцена

Вече 30 години читалището в Енина с името „Братство“, е без покрив. Грандоманска идея в средата на 80-те срутва прекрасната сграда, строена като театър по примера на Народния в София. Керемидената топлота на фасадата край реката, камбанарията на покрива и високо забоденият в небето „шпил", остават само в спомените на хората, последните от които - децата на 70-те, които днес вече закръглят половинвековните си юбилеи.

Читалището в Енина, открито след мощно строителство през 20-те години на миналия век, е градено с идеята за добър театрален център. Сцената е оборудвана не по-лошо от тази на казанлъшкото читалище „Искра“, салонът – също. В арката над тежко плюшените завеси е изписан, разпънат между две театрални маски, Вазовият възрожденски вик: “Не се гаси туй, що не гасне“. Енинци вдигат сградата на читалището си с дарения, надлежно описани в архивите. Новото читалище се открива с радостни тържества през 1929-та година. Самодейният театър расте и става сърцето и душата на местните хора. Библиотеката е една от най-богатите в Казанлъшко, има школи по музика, чужди езици, огромен смесен хор, действащо кино... В Енина сантиментът по тия духовни „чудеса“ все още е жив. Но надеждата за нова читалищна сграда – вече, не толкова.

През 1870 година тук се поставя първото „театро“ – пиесата „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни. Случва се само една година след основаването на читалището от неколцина старозагорци. Същите основатели поставят и играят първата пиеса. Едва след 1893-та самодейните театрални изяви стават по-чести. Пет години преди това е поставена и всеизвестната „Многострадална Геновева“, за пръв път на сцената в Енина играе жена – Елена Нонова. Близо четири следващи десетилетия дават живот на над 80 пиеси, но сцената е неудобна, липсва театрална база. До 1929-та, след която новата сграда приютява Златният век на театъра в Енина. „Хъшове“, „Разбойници“, „Борислав“, „Иванко...“, „Райна Княгиня“, „Виновният“...Енинци тръпнат за всяка нова премиера, славата на трупата им расте, задават се фестивали, награди и медали. От 50-те до средата на 70-те години, театърът става любимото изкуство на хората в Енина. Стотици са актьорите-самодейци. Енинската сцена открива талантите на Дечко Лечев и Минчо Лалев, които по-късно са „гръбнакът“ на любителските трупи в „Арсенал“ и казанлъшкото читалище „Искра“. Това е времето, когато на крака в Енина пристигат с представления великите имена на българското сценично изкуство, а местните разказват легенди, как Калоянчев станал почетен жител на Енина. Истински жител, който е чест гост на Дечко Лечев и Минчо Лалев. В пика на театралната дейност тук се сформират и работят три отделни трупи – Сатирична, Драматична и Детско-юношеска, оснoвана и ръководена от незабравимата Леля Ганка, както децата наричат с любов своята ръководителка в сценичното изкуство, библиотекарката – Лефтерова.

Разбира се, събарянето на сградата и половинчатото и възстановяване, не са единствената причина за замирането на самодейната инициатива в Енина. Времената са други... Но, „запалени“ от онова читалищно „Не се гаси туй, що не гасне“, хората тук не спират да припалват искрата на духовността. 200-годишнината на светското училище в Енина, авторитетно отбелязана през миналата година, остави за поколенията бронзов бюст – паметник на основателя – Онуфрий Попович Хилендарски. Паметникът в подножието на училище „Христо Ботев“ е не просто знак, той е художествен факт, изпълнен с отношение към историята и висок естетически вкус, какъвто със сигурност не откриваме в редица подобни повсеместни инициативи. Надеждата си за стойностни артефакти, енинци влагат и в предстоящото откриване на паметника на Енинския Апостол, както и в скулптурата на Бай Ганьо, колкото и спорен да е неговият образ.

Сърцати и вече – заможни и богати хора, в Енина има достатъчно. Нещата могат да се случват. Вярно е, че засега театралната искра мъждука единствено в детската формация на секретаря – библиотекар, Аня Дерменджиева, която подготвя специална програма за 145-годишнината. Но е и вярно, че тя категорично се подкрепя от училището тук, което осигурява база за репетиции и малки представления. Вярно е, че хората в Енина си споделят, че само нечия управленска глупост е причината преди няколко години, да се пропусне „златният“ шанс, читалищната сграда да бъде възстановена от патриотично вдъхновена млада жена със здрави енински корени. Но е и вярно, че хората тук се обединиха по неподобаващ начин само преди година и събраха дарения от над 10 хиляди лева за бюста на Онуфрий. Пак с дарителски жест сега стават възможни още две монументални пластики, свързани с местната история и нейната национална значимост...

Затова, въпросът: “Ще угасим ли туй, ще но гасне?...“, сякаш, все още има шанс да не помръкне в пепелта на тъжния отговор: “Да...“.

Все пак, името на народното читалище в Енина е „Братство“. А братството е: „....богатий с парите, учений – с ума...“. Само тогава се случват малките–големи духовни чудеса.