„Почнал с учителство своето служене на отечеството, Найденов продължи с учителство своя подвиг в Казанлък, в Цариград и в Пловдив, учителство в печата, учителство в съставяне на учебници, учителство като обществен деец”, пише публицистът Стефан Бобчев за казанлъшкия възрожденец.
Иван Найденов /1834-1910/ е български учител, публицист, книжовник и читалищен деец. Един от основателите на Българското читалище в Цариград, 1866. Капу-кехая на Българската екзархия пред Високата порта. Редактор на сп. „Читалище“, в. „Право“ и в. „Напредък“. Владеел гръцки, турски, френски и английски език. Издава "Францушко-български разговорник", "Кратка числителница“, превежда "Духа на законите" на Монтескьо. Редовен член на Българското книжовно дружество, дн. БАН. Заточен е в Мала Азия заради участието си в борбата за независима българска църква.
Улица в Казанлък днес носи неговото име. Исторически музей „Искра“ съхранява негови ръкописи. Проф. Николай Аретов, литературен критик и историк, е автор на книга за него – „Иван Найденов: за право и напредък“. През 2020 г. се навършват 110 години от смъртта на Иван Найденов.
В Казанлък. Иван Найденов е роден на 13 март 1834 г. в Казанлък. Баща му бил занаятчия, прехранвал семейството си с гурбет в Цариград. Умира, когато Иван и сестра му са още деца. Майка му Анна била много набожна и работна жена. В Казанлък Иван имал много добри учители, сред тях – Тачо Мангата и Филип Велиев, при когото младежът учи гръцки език. По искане на общинарите Найденов бил назначен за учител в Куленската махала. Обикновено учителите живеели в училището, но куленци събрали 2000 гроша и му купили къща. Учителствал до края на 1855 г.
В Цариград. Даскал Филип го насърчил да продължи образованието си в Цариград. Там, със съдействието на търговеца Христо Тъпчилещов, Иван се установява в Балкапан-хан, където се кроели „всички планове за народните ни работи“.
Учи в Гръцката велика школа – най-доброто светско училище в империята. През 1858 г. става учител в българското училище. Подготвя, превежда и издава редица учебни помагала: „Кратка числителница”, „Францушко-български разговорник”, „Наръчна числителница” на Богданов, „Азбукито на работника” от Едмон-Абу. Оставя в ръкопис превод на „История на Българите” от Константин Иречек, „Духът на законите” от Монтескьо и „Нахлуването на турците в Европа” от гръцки автор. Найденов е сред първите радетели за висше българско училище в Цариград. Сред основателите е на Българското цариградско читалище през 1866 г., 4 години е отговорен редактор на сп. „Читалище”.
С цялата си „22 г. труженическа работа в Цариград” допринася за самостоятелната българска църква и новобългарската просвета. Бил изключително скромен и чувствителен човек. Рядко подписвал текстовете си, обикновено оставал в сянката на другите. Негови приятели били Иларион Макариополски, Григор Пърличев, Йован Ристич, по-късно министър-председател на Сърбия, д-р Стоян Чомаков, Петко Славейков, Стефан Бобчев, Марко Балабанов.
Годежът. Когато станал на 32 г., Найденов решил да се задоми. Покойната му майка често му казвала: „Ожени са, синко, догдето съм жива, та макар едно чедо да ти отгледам!“. Годежът му бил писмено уговорен в Казанлък и той тръгнал, за да го направи официален. „За тази цел накупих всичко потребно и в началото на юлия 1866 г. бях вече на парахода, който благополучно ма отнесе в Бургас“. На път за родния град става жертва на два обира. Откраднали му "2000 гр. дрехи и някои скъпоценности, 700 гроша, една ока чер хайвер, кръстче, гривна и пръстен златен, една джилетка и един фес“. Разбойникът му върнал само пръстена.
Оскъдните му мемоари не съобщават нищо за съпругата му, с която заживяват в Цариград. Дори до името й се стига по обиколен път. С цел да се отварят български училища, през 1873 г. Българското благодетелно братство организира в Цариград първото изложение от изящни ръкоделия, изработени от родолюбиви българки. Изложбата била наредена от няколко „почтени тукашни“ жени. Една от тях била г-жа Елена Ив. Найденова, съпругата на Найденов.
Публицист. В Цариград той е редактор на в. "Право" – вестник за народни, политически и книжовни новини. През 1873 г. цензурата го забранява. Любопитен епизод сочи Николай Аретов, свързан с вестникарската дейност на казанлъчанина. Любен Каравелов, без да го е познавал лично, изпитвал особена вражда към него. В скандалната си статия „Главният фабрикантин на в. Право“ писателят написал: „Найденов беше хубавец, следователно той за кратко време спечели голяма любов и доверие…, но остана без място и дълго време се скиташе по турските кафенета“. Каравелов се заиграл и с фамилията Найденов, чийто превод тълкувал като “намерен на боклука“. С конфликти било съпроводено и сътрудничеството на Найденов с Петко Славейков, който бил „темпераментен, по-беден и не особено образован, но вече разпознаван като талантлив поет и вестникар. Докато по-образованият и замогващ се Найденов е по-интровертен, по-сдържан и не толкова популярен”.
От 1874 г. Найденов издава в. „Напредък” – с благоразумна умереност и жива съпричастност към актуалните български проблеми, най-вече към образованието и църквата.
Стефан Бобчев обобщава публицистичната му дейност така: „Той носи кръста на стар български безкористен и светъл ратник… и знамето на публицист в най-тежка доба и буди съзнанието в българското общество… Той е бил винаги и е добър разказвач, който не се рисува с особеното значение на заслугите си… а е посветил всецяло труд и време върху олтаря на народното дело”.
Арестът. През с. г. вестникът е спрян, а Найденов е арестуван за 17 дни заради отпечатването на драмата в стихове на Светослав Миларов „Паданието на Цариград”, в която изразът „сура ламя” е възприет като гавра със свещеното име на Пророка Мохамед. От печатницата били иззети всички отпечатани кóли, а пред къщата на Найденов поставили жандарми. Грозяло го заточение или дори публично екзекутиране. По съвет на Макариополски и Антим І, Найденов сам се предал в полицията и в опровержение уточнил, че написаното се отнася не за Пророка, а за Мохамед ІІ Завоевателя. С помощта на Балабанов опровержението излязло като платена публикация в турски вестник. С ходатайството на Тъпчилещов Найденов бил освободен. В. „Напредък“ излиза до 1877 г., спрян е заради войната.
Заточението. През 1872 г. за екзарх на учредената през 1870 г. Българска екзархия е избран Антим І. Найденов е назначен за капу-кехая /представител/ и като такъв утвърждава нейната политика – културна и просветна.
На 17 юли 1877 г. целият екзархийски персонал е арестуван. Повод били машинациите на Високата порта срещу стремежа на европейската дипломация за прилагане на мерките, приети на конференция на Великите сили, за подобряване положението на българския народ. Найденов, заедно с Антим І, доброволно придружен от дякона си Петър Воловаров, и още няколко души, е изпратен на заточение, без да може да се сбогува със семейството си, болен от треска, без лични вещи и дрехи. Тази част от живота си той описва в записките си „Заточението ми с първия български екзарх, Блаженопочившия Антим І“.
Антим получава от Високата порта „10 000 гроша за пътни разноски“. В Измит отсядат в „правителственний дом“, в Аяш каймакаминът ги гощава богато в конака си. До Енгюр, дн. Анкара, стигат след мъчително 9-дневно пътуване на мулета, по 16 часа на ден. „Наехми ний една голяма къща всред гръцката махала, състояща от 7-8 стаи“, пише Найденов. Заточениците се радвали на хубавото отношение на местните хора и на валията „добрийт Сюрея паша“. Помагали на новопристигащите български заточеници, посещавали и местната църква. На поп Петър, който знаел гръцки, било позволено да служи в нея. Канени били на гощавки. Възпитаникът на Роберт Колеж в Цариград Матей Бижов безплатно им преподавал английски. Но неизвестността ги измъчвала: „…питахми са, какво ли става в България, какво ли е в Цариград и какво ли става с моите дечица, които аз така ненадейно оставих и които още ма чакат на софрата!“, пише Найденов. И си отговаряли, че, ако някога се върнат, ще научат, че „еди-кого са обесили, еди-кого убили или заклали, или еди-кои са измрели в заточение“.
Освобождават ги след войната, на 8 април 1878 г.
Между либерализма и консерватизма. В свое изследване доц. д-р Пенчо Пенчев заключава, че либерализмът и консерватизмът при Иван Найденов не влизат в противоречие. От една страна, статиите му го представят като привърженик на либерализма: смятал, например, че два от най-важните двигатели за човешката дейност са свободата и личната полза, на която трябва да се гледа като на положителна сила; че ролята на парите е особено важна за стопанското развитие на обществото и че когато хората стават по-богати, могат да стават и по-добри; че „църквата има собствено и самостоятелно битие отделно от държавата”; че причина за бедността на българите е пренебрежението им към родното производство, въпреки че то е по-трайно и по-евтино от вносното; че, за да се устои на чуждата конкуренция, българите трябва да образуват акционерни дружества, които да се конкурират помежду си и че „общините трябва да покровителстват таквизи фабрики и правителството да ги гледа с добро око”. От друга страна, завой към консерватизма било схващането му, че редът и стабилността не трябва да се премахват и че частната собственост е нещо положително, иначе „общото достояние“ би довело до равенство между трудолюбивия и мързеливия и би донесло много повече вреда, отколкото полза.
След Освобождението. Болен и материално затруднен, но душевно бодър, Иван Найденов заема различни длъжности в Източна Румелия. Околийски управител е в Казанлък и Карлово, окръжен управител на Татар Пазарджик и Хасково, надзирател е на училищата в Одринско. Старините си изживява в Пловдив, където пише мемоарите си. Като го питали как е, отговарял: „Лъжа света: питат ме добре ли съм и аз отговарям: добре съм, благодаря”.
Умира на 15 септември 1910 г. На погребението му присъстват много граждани, учители и учаща се младеж. Стефан Бобчев изразява преклонението на неговите „събратя” от Българското книжовно дружество: „В лицето на Иван Найденов България изгуби един скромен и незабелязан, но славен заслуженик“.
Работа за бъдещи изследователи. В книгата си „Иван Найденов: за право и напредък“ проф. Николай Аретов описва живота и делото на казанлъшкия възрожденец.
„Книгата е биография на една напълно непозната личност, - казва по време на премиерата през 2019 г. в София Кети Мирчева, историк и изследовател. – Найденов е тих, но неуморен във всичките си роли. Да правиш малки стъпки и да си толкова незабележим, а същевременно да си водил дълги битки с тогавашната цензура, това е историята на журналиста и писателя Иван Найденов. Аретов ни го открива с характерната си въздържаност от заковаване на етикети... Тази книга оставя още много работа за бъдещите изследователи“.
Мария Рашкова, автор във в. "Трибуна Арсенал"
Използвани са материали на: проф. Н. Аретов, М. Ибришимова, доц. д-р П. Пенчев
Jtniwy преди 1 година
Jtniwy преди 1 година