Михаил Вешим е български писател и сценарист, повече от две десетилетия главен редактор на лидера на родния хумористичен печат – вестник „Стършел“. Син е на писателя Георги Мишев, на когото дължим незабравимите филми„Дами канят“, „Матриархат“, „Вилна зона“, „Селянинът с колелото“.
Михаил Вешим завършва СУ „Св. Климент Охридски“. Журналист по професия и хуморист по перо, той е автор на стотици разкази и фейлетони, както и на десетки книги, вкл. електронни.По-известни са трите му хумористични романа „Английският съсед”, по който езаснет 4-сериен филм на режисьора Дочо Боджаков, „Нашингтон” и „Руският съсед”. Има преводи в чужбина, както сам казва: „За да разсмиватдруги страни и народи“.
Михаил Вешимпознава Казанлък от 40 години. Носител е на наградата „Чудомир“. През годините десетки пъти лично я връчва на Чудомировите празници в качеството си на член на журито и представител на в. „Стършел“, провеждащ конкурса съвместно с Фондация „Чудомир“ и Община Казанлък.През 2008 г. Вешим получава Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата на името на Райко Алексиев. Романът му „Английският съсед“ е една от двете български книги, заедно с „Арката“ на Здравка Евтимова, номинирани за литературната награда на Европейския парламент.

- Какво Ви доведе за пръв път и продължава да Ви води всяка пролет в града на Чудомир, за да празнувате заедно с местните хора тези обичани от тях дни?
- В градинката пред къщи има слива дивачка. Когато цъфне и съседите почнат да я кичат с мартеници, се сещам, че заедно с пролетта идват и Чудомировите празници в Казанлък. В тази традиция се включвам откакто бях само стажант в редакцията на „Стършел”,единственият тогава хумористичен вестник,в който бяха събрани най-добрите хумористи и карикатуристи. Чудомировите празници бяха важно събитие в живота на редакцията. С нетърпение ги чакахме, пристигахме в Казанлък цяла тумба „стършели” и два-три дни минаваха в смях и веселба… На особена почит бе носителят на наградата „Чудомир” в ежегодния конкурс за хумористичен разказ – управата на града го посрещаше подобаващо, връчваха му плакет с образа на писателя хуморист, цялата зала му ръкопляскаше… Гледах тогава с благородна завист към лауреата и се питах – ще бъда ли и аз някога носител на тази висока награда? Годините минаваха, получих я и аз –през 1996-а.А от 20 години, откакто съмглавен редактор на вестника и член на журито, аз обявявам поредния носител. Та – превърнал съм се в нещо като „постоянно присъствие” на Чудомировите празници, те са част от моя живот. Помня различни лауреати, помня някои от наградените разкази, както и смешни случки с колеги и приятели от Казанлък. И най-важното: всяка година влизам в дома на Чудомир, разглеждам изложбите и експонатите и винаги откривам нещо ново. А когато се върна, изчитам отново Чудомировите разкази – те са истински учебник по хумор, препоръчвам ги на прохождащите автори.

- Липсва ли Ви в празниците достолепието на хора като художника карикатурист Теню Пиндарев и Вашия колега Йордан Попов? Какво загубихме, след като си отидоха от света тези и други отдадени на хумористичния художествен изказ творци?
- Липсват ми много от колегите „стършели“, които сега ни гледат някъде отгоре. Те бяха много талантливи хора – и писателите, и карикатуристите.Талантливи хора има и сега, но хуморът се промени – отиде в телевизиите и стана „шоу”, стъпи на сцена като „стенд-ъп комедия“, заля социалните мрежи, за да събира „лайкове”… Малко са вече авторите на класическия хумористичен разказ, а няма и издания, остана само един „Стършел”.

- Как се променя в. „Стършел“ – това любимо на българите издание, как оцелява то в съвременната дигитална епоха?
- Преди 40 години в редакцията работехме 43-ма души. Днес сме 4-ма и правим пак вестник със същия обем. Значи и така може… Но със загубата на всеки един „стършел“ вестникът обеднява. С кого да замениш автори като Йордан Попов, Кръстьо Кръстев или Георги Чаушов? Идват, разбира се, и млади сътрудници, но те бързо се отказват. Привлечени са от телевизиите – да пишат глупави смешки за „шоуто” е по-доходно. А за нас по-важно от парите бе да си видиш името във вестника, да публикуваш разказ, след време да издадеш книжка с разкази… Защото писаното остава, някой все някога може да го прочете, а излъченото по телевизията отлита безвъзвратно. Някои от тях станаха депутати – вижте сега какво им е нивото като политици, толкова кадърни бяха и като сценаристи…

- По наследство ли се занимавате с писане? Вашият баща е известният писател и сценарист Георги Мишев. Той ли Ви „запали“ за словото?
- Има народна поговорка, че по наследство се предават само две неща – пари и болести. Талант – никога. Баща ми не ме е учил как се пише, но покрай него и аз нещо поприхванах – от малък растях сред книги, у нас идваха писатели, режисьори и артисти, слушах разговори за литература, за кино… Но, ако ставаше с гледане, то и кучето щеше да е касапин. Човек сам се учи – от успехите си и най-вече от неуспехите, които при мен са повече…Който си представя, че писането ще му донесе световна слава, милионни тиражи и престижни награди, греши…Това е доста неблагодарен занаят, изисква упорит труд, без почивен ден, а накрая, като сложиш точката на ръкописа, може да се окаже, че всичко е било напразно…Но си харесвам работата в „Стършел”, затова я работя цял живот. Семейството ми, слава богу, не гладува, а мен сатирата ме запази от други изкушения…
Когато става дума за наградата „Чудомир“, аз получих приза няколко години преди баща ми. Когато той се върна от Казанлък сплакета, му казах на шега:„Имам го вече! Тука те изпреварих”. Та, макар в литературата да няма състезание, случва се пилето да превари квачката…

- И откъде този псевдоним Вешим?
- Когато като ученик написах първото си разказче за списание „Родна реч”, се зачудих как да го подпиша – не исках да ме свързват с именития ми баща. И ми хрумна това Вешим, обратното на Мишев…Ако сега тепърва прописвам, не бих използвал псевдоним, защото това в живота ми донесе много недоразумения – някои още ме мислят за внук на художника Ярослав Вешин и ме наричат ВешиН. По-лошо – на ВешиНпочнаха да му викат ВешиМ. А една читателка се обади в редакцията и каза, че иска да говори с редактора Верешчагин…Само Мърквичка не са ме нарекли…

- Хората в България се смеят все по-рядко и все по-нездравословно, хейтът е не просто мода, а знаме в социалните мрежи. На какво се смеем днес?
- Зависи от хората. Има мрънкащи, има темерути, вечно кисели и недоволни. Не обичам такива хора. Рядко влизам в социалните мрежи. Интересува ме живия живот, гледам да съм сред ведри приятели, с които да си разменяме истории, действителни или измислени – така неусетно минаха повече от шест десетилетия. Изобщо не ги усетих… А когато не съм с приятели, имам друга компания – книгите на Джером, Хашек, Чапек… И на Чудомир, разбира се.

- Чудомир: разкази – вестници – акварели – карикатури – смях… Не е ли сега тази верига тук-там поразкъсана, как в наше времесловото на хумориста достига до публиката?
- Споменах,че Чудомир е учебник по хумор. И аз съм се учил от този учебник. Когато бях малък, баба ми Цонка ми четеше разказите му и на места се смееше с глас. По-късно, когато започнах да пиша, баба ми беше много критична към мен: „Мише, - викаше ми, - виж Чудомир колко смешно пише и най-вече разбрано… А пък аз твойте писания не мога да ги разбера”. Това е най-голямото достойнство на Чудомировия хумор – че е разбираем, но не елементарен, взет е от живота, не е измислен.
По-възрастните го разбираха и обичаха, но, за съжаление, младите май го забравиха. Съдя по телевизионните състезания, където кандидати за „станат богати” показват удивително невежество, ако им се падне въпрос за Чудомир или за други наши писатели класици. Изобщо, сега четенето не е на мода, измести го екранът на лаптопа или на телефона. Но – такива са времената, дигитални…
Но нека да кажа, както всеки път, когато стане дума за Чудомир: „Четете го, хора! И разказите, и дневниците… Вижте и акварелите му – ще откриете не просто един автор, а един цял свят!Това, което казвам, не се отнася за казанлъчани – те познават творчеството на своя съгражданин и го обичат. Но Чудомир не принадлежи само на Казанлък, той е на цяла България – не трябва да го забравяме!“.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"