Проф. Вера Бонева е български историк, университетски преподавател, публицист, експерт по музеология и управление на висшето образование. В Казанлък тя представи книгата си „Мемориалните музеи и експозиции в културната инфраструктура на съвременна България“. Книгата е плод на обиколките на проф. Бонева из всички 180 български къщи музеи, четири от които са с адрес Казанлък, запазил паметта за Чудомир, акад. Дечко Узунов, акад. Петко Стайнов и Ненко Балкански. Книгата обобщава впечатления, събрани в българските мемориални музеи повече от шест години назад.

За състоянието на къщите, опазващи културното личностно наследство на Казанлък и за проблемите на този музеен сектор в страната, разговаряме с проф. Вера Бонева.

- Проф. Бонева, обиколили сте всички паметни музеи в България, преди да напишете книга за тях. Впечатляваща обиколка, кое бе най-силното преживяване в това, бих казала, приключение?

- Наистина, някъде дори бях и по два пъти, не винаги първото впечатление е достатъчно, за да изградиш вярната представа за нещата, да се възстановят детайлите. Тези посещения в мемориалните музеи са най-вълнуващата част от процеса на подготовката на книгата. Това бе за мен незаменимо - не само наблюдението, документите, но и срещите с колегите, част от историите, които научавам за видните личности на България, за съдбата на сградите на музеите – събаряни, реставрирани, възстановявани, за мястото на самия музей в пространството, за вида на селото или града. Много се обогатих от това пътешествие и съм благодарна за това!

- Как гледат хората от местните общности на своите, популярно наричани, къщи-музеи? Какво значение имат те за отделния град, село, където се намират?

- Мисля, че навсякъде отношението към музеите на видните личности е респектиращо. Разбира се, не за всички граждани, но със сигурност, за по-възрастното поколение и по-образованите хора. Музеите са разпознаваеми. Образователните институции работят много активно с мемориалните музеи. Например, Велико Търново има музей на писателя Емилиян Станев. Едно е да го изучаваш само в класната стая, друго е да влезеш в неговия дом, да видиш кабинета му. Тук, в Казанлък така е с Чудомир. Като цяло, работи се, търсят се тези музеи, но от определени сегменти в местните общности. Разбира се, част от мемориалните музеи са и обект на туризъм, посещават се от външни посетители.

- Споделихте, че забелязвате все по-често усилието да се организират множество събития с атрактивен характер в музеите. Не съществува ли опасност съществената музейна работа да бъде изместена от чисто търговските атракции, за които се ангажира човешки ресурс от музейни специалисти?

- Туристическият поток е по-скоро част от стопанския сектор. Никой не може да спре хората, когато искат да отидат някъде, да видят атракции. Ние можем да планираме 50 хиляди посетители на Царевец, да кажем, но хората отиват и посетителите там са по 200 хиляди годишно.

- Въпросът ми по-скоро бе свързан с отношението на местните власти към техните музеи, предимно като туристически ресурс, а по-малко като съкровищници от културни ценности, които следва да бъдат по подходящ начин не само популяризирани, но и опазвани. Имате ли впечатления за такъв процес?

- Не съм склонна да говоря за властите като нещо хомогенно. Има и кметове, и представители на централната власт, които гледат по този начин на музеите. Например, в Копривщица, голям център на българския туризъм, който посреща по 200 хиляди посетители годишно, колегите от музеите са се превърнали в едни екскурзоводи, които постоянно изнасят беседи, лекции, посрещат посетители, разговарят с тях. Имат много малко време за фондова дейност, за грижа за тези обекти. И, за съжаление, голяма част от приходите от тази дейност, се ползват от Общината, а не влизат в бюджета на музеите, откъдето с тези приходи могат да се наемат допълнително хора за екскурзоводи, за могат хората да си вършат и музейната работа. Изобщо, гледа се пазарно на дейността. И това е тенденция не само в Копривщица, така е и в големи областни центрове, но всичко е конкретно. Например, в Русе, където идват много туристи, включително от Румъния и цяла Европа, приходите от билети се ползват за музейна дейност, обновяват се музеите. Всички дейности си вървят вкупом, едното не пречи на другото. Всичко е въпрос на политика и на съзнание, на представа на управляващите на място за това, какво е музеят. Както и на умение на музейните директори и експерти да покажат на управляващите, както Вие ги нарекохте, какво точно представлява истинската същност на музейните институции.

- Заговорихте за фондове и експозиции, не са ли много остарели експозициите в нашите музеи, не са ли демоде в днешния интерактивен свят? Работи ли се по тяхното осъвременяване и привеждането им към по-съвременни средства за представяне?

- Отново не искам да генерализирам нещата, те са различни в различните музеи у нас. На много места Вашите констатации са основателни. Като музея на Петко Славейков във Велико Търново. Той концептуално е близък до представата от 80-те години на миналия век, откогато са минали вече две поколения. Но, идете в музея на Йордан Йовков в Добрич, там вече има дигитални елементи! Идете в обновения музей на Баба Тонка в Русе. Имаме успешни и малки общински музеи.
В Панагюрище едва 12 души обгрижват целия музей, включително най-добрата експозиция на Панагюрското златно съкровище, защото у нас те са общо три. Хората работят.
Има места, където не се работи достатъчно, но тук опираме до директорите. Въвели сме конкурсното начало и, ако директор не работи достатъчно, има възможност да се смени.
Трябва да сме наясно и с една друга тенденция. Има смяна на поколенията в момента, навлизат млади хора, но проблем е, че заплатите са ниски. За младите хора заплата под 1000 лв. изглежда несериозно. И ние имаме проблем, трудно намираме млади хора с амбиции, на които да им се работи. Не казвам дали е добре и лошо, но младите хора са прагматични, те искат трудът им да бъде овъзмезден, включително – на образованите и интелигентните.

- Познавате добре работата на мемориалните музеи в цяла България, как стои Казанлък на фона на музейната картина у нас?

- Казанлък стои отлично на фона на цялата музейна картина. Тук има всички видове музеи – мемориални, много добре работещият исторически музей, художествена галерия… включително обект от ЮНЕСКО. Личи това, което институциите и Общината правят. Казанлък се откроява изключително ясно и стои по-добре на фона на някои областни градове в това отношение. Тук има много по-добра музейна дейност в сравнение с Разград, Кърджали, Видин, независимо, че разполага с по-малка държавна субсидия. Тези неща трябва да си ги кажем.

- В Казанлък има и опити с частни музеи, има ли добра практика с частните музеи в България?

- Не, за съжаление… Частни музеи в България има от 1995 г. Ако ползваме десетобалната система, ние сме на ниво минус 5… Този сектор не се разви достатъчно. Може би в сектора на художествените галерии има повече добри примери. По-лесно е да правиш колекция от произведения на изкуството. Много добър пример е това, което се случи с наследството на Светлин Русев, дарено от него на община Плевен. Неговите дъщери искат да го запазят за обществения сектор. Но следва да кажем, че държавата трябва да работи не само с рестриктивни мерки по въпроса, със заплаха и прокуратура към тези хора, които искат да развиват музейна дейност. Трябва по някакъв начин да се помага и с експертиза, с консултации, за да може този частен сектор да се развие добре.
У нас има и големи ведомствени колекции. Частни сбирки у нас са над сто и има много потенциал в това отношение. С по-голяма подкрепа от страна на държавата те биха могли да се развият.

- А какво показва Вашето изследване, пречат ли нездрави отношения между наследниците, понякога много на брой, за създаването на нови музеи? Има ли механизъм държавата да ги обезщетява?

- Има механизъм, но трябва да има и воля. Винаги трябва да има воля. Примерът, който посочих за колекцията на Светлин Русев, е показателен. Там Общината е предоставила старата баня в град Плевен, архитектурен паметник с национално значение, за нуждите на колекцията. Като цяло, у нас самите наследници даряват понякога. През 90-те години масово водеха съдебни дела да си връщат сградите, където вече има музеи. Не мисля, че наследниците трябва да се притискат, за да стават къщите на техните видни предци непременно музеи. Трябва да им се обясни, че държавата или общината ще запазят по-добре културното наследство. Защото, ние, хората, сме преходни. Със сигурност обществената институция ще запази по-добре културното наследство. Защото обществените институции би трябвало да са по-жизнени от нас, хората. Те ще продължат да съществуват и след нас.

- Каква съдба пожелавате на книгата си за мемориалните музеи в България?

- Аз не съм мечтател. На човек се дава свобода да се развива. Завърших книгата си преди една година, на 31-и август. Имаше доста техническа работа, докато тя излезе от печат през пролетта. През това време се създадоха нови пет мемориални музея, които не успях да обхвана в изследването. Предстои да ги посетя.

Диана Рамналиева, в. "Трибуна Арсенал"