Здравка Евтимова е представител на най-новата българска литература. Автор е на 6 романа и 8 сборника с разкази. Носител е на престижни национални и международни награди.Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 32 страни по света, сред които САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Сърбия, Германия, Франция, Китай, Япония, Индия, Иран, Аржентина, Нова Зеландия, Южна Африка и др.
Разказът „Рядко“ е включен в антологията Best European Fiction 2015 на издателство Dalkey Archive Press. „Твоят ред е“ е един от 10-те наградени в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005“ в град Нант, Франция. „Васил“ е един от 10-те разказа, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио Би Би Си, Лондон за 2005 г. През 2015 г. разказът й „Кръв от къртица“ е включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания. От 1 януари 2019 г. същият разказ влиза в антология от препоръчани разкази за обучение по литература в прогимназиите на САЩ.
В България е отличена с множество награди, сред които за дебютна книга (1985), „Чудомир“ на в. „Стършел“, на фонд „Развитие“ за съвременен роман, на СБП, на името на Блага Димитрова и др. Двукратен носител е нанаградата „Златен ланец“ на в. „Труд“ (2006, 2010), носител на националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ (2016) за романа „Една и съща река“ (2015). През 2019 г. печели наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската духовност. Носител е на Вазовата награда за 2024 г. Последната ѝ номинация е от 2025 г. на американското литературно списание The Gravity Of The Thing, което е включило разказа „Сладки череши" в две свои категории.
Здравка Евтимова е родена в Перник, където живее и днес. Завършва английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от англоезични автори на български език, както и произведения на български писатели на английски. Член е на СБП. Омъжена е, има двама синове, дъщеря и внуци. Говори и пише на английски, френски, немски и руски език.
По време на своето гостуване в Казанлък през м. април т.г. Здравка Евтимова сподели, че идва за втори път в града и атмосферата тук е все така вълшебна. А като един истински магьосник на думите тя преведе слушателите през житието си, сякаш разказва приказка.

- Г-жо Евтимова, сред толкова интересните и колоритни Ваши близки, за които ни разказахте, кой бе този, който определи пътя Ви на писател?
- От много малко момиче моят баща е вярвал в мен. Той винаги ми е казвал: „Ти живееш в думите, ти никога няма да си самотна, когато има думи около тебе. Ако няма, измисли си ги, ако нямаш приятел, на когото да говориш, измисли си го и на него разказвай приказки“. Така че, той е човекът, който ме е подтиквал. Самият той много четеше, когато минаваше покрай някой предмет, измисляше стихове за него, пишеше – стиховете му не бяха от най-великите, но той, баща ми, беше човекът. Майка ми беше строга, но и много справедлива, няма да излъже, няма да измами. Да, тя беше наистина строг човек, включително и към себе си. Никога не си е позволявала да мързелува, не си спомням да се е отпуснала, да се е оплакала от болка. Ако нещо я болеше, това беше мълчалива болка.

- На нея ли приличате по характер?
- Не толкова. Аз по-скоро подкрепям децата си, но не с лигавщини и с пари, не. Синовете ми след подготвителния клас си превеждаха материали за вестник „Всичко за всеки”, купуваха си сами карти за лагери, даже си купиха абитуриентските костюми, защото тогава бяха такива години. Аз не съм била толкова строга.

- Вие умеете изключително увлекателно да поднасяте думите. Какъв е техният смисъл днес, значението им, дали често не ги хвърляме напразно?
- Думите имат способността да бъдат най-жестокото оръжие и най-доброто лекарство. За жалост, днес ги използваме като жестоко оръжие – да нагрубим, да уязвим... Всъщност, нападайки някого с думи, ние уязвяваме самите себе си, защото, всъщност, не сме проникнали достатъчно в този човек. Лично мен ме интересува как вълкът може да стане човек, много лесно е човек да се овълчи. Времето е такова, че натам ни тласкат. Но ми е интересно как един превърнат във вълк човек, въпреки условията, отново възвръща човешкия си образ. И това отново започва с думите. Първата стъпка в тази посока, към очовечаването, са думите.

- В днешното общество, което не е най-доброто, което всички ние, съвременниците на прехода и промените, сме очаквали, какво бихме могли да променим – със слово или с действия?
- На първо място, особено ценно е за мен да внуша на младите да пишат с дела, т.е. с постъпките си да създадат усещане в околните за своята собствена ценност. И едва тогава да посегнат към думите. Онова, което днес ни заобикаля, е низ от много трудно преодолими предизвикателства, от събития и процеси, които не ни се нравят, но именно в такива трудни обстоятелства човек показва, че заслужава да бъде член на човешката раса. Както диамантът е, всъщност, един въглен, който се опича под огромна температура и налягане, така и днешните нелицеприятни, да не кажем мъчителни, убийствени, условия ни опичат и някои хора наистина ще се превърнат в диаманти, т.е. в утрешните лидери на човечеството.

- А по-слабите?
- Човек има право да е по-слаб. Другата страна на човека е неговата слабост и той не бива да се срамува от нея. Но по-слабите хора могат да търсят опора и най-вече пример в тези, които са успели да издържат в смазващите условия. Тези условия могат понякога и да ни съсипят, но, ако въпреки това ние успеем да се изправим и да запазим доверие в човека, това за мен ще е огромно постижение.

- Споделихте, че сте била учител на деца, които не са имали особени способности и образователни цели, но сте успели да запалите искрата в тях. Как виждате образованието днес у нас?
- Неграмотността за мен е истинското робство. Забелязвам в тези ПИЗА-тестове, че се губи някъде връзката между това, което би следвало хората да са овладели в училище, и онова, което наистина са овладели, т.е. имаше един срив надолу към не неграмотност, а незнание. Аз дълбоко се надявам и работя в тази посока това да е един ограничен във времето период. Защото българинът е интелигентен и той осъзнава, че незнанието го тласка към робство. Българинът не иска да е роб и точно затова е наясно, че два факта, които знае в повече, ще го направят конкурентоспособен. Българинът точно в трудните условия на конкурентната борба доказва, че може. Младежта не иска да е тъпа, не иска да е незнаеща и се насочва към това, което ще ѝ донесе бързи материални придобивки, което не е много печелившо. Бързата материална придобивка бързо се хаби. Ако ти подхождаш с някакво мошеничество, с някакво изнудване, наглост, с хитруване, да, ще имаш известен успех, но ще заличиш в себе си онова, което милиарди години човешко развитие ти е дало – таланта ти, ще се плъзнеш по пътя на измамата, която в крайна сметка ще заличи самия теб. Много е жалко, когато някой млад човек тръгне по този път, да се превърне в интелектуална мутра, т.е. сам да изтрие мозъчните си клетки. Много ми е тъжно, особено за младежите, които посягат към наркотик, това е огромна загуба за националния интелектуален потенциал.

- Казвате, че пишете за това, което виждате непрекъснато. Всъщност, какво бихте искали да виждате?
- За моя радост, в Софийския университет, където преподавам, има много талантливи хора – магистри по различни филологии – китайска, френска, английска, славянска... Това са много талантливи хора от цялата страна и те ми дават надежда. Може би днес малко хора четат, но тези, които четат, имат високо качество. Това е като скъпоценните камъни – толкова много обикновени камъни, което не означава, че трябва да се отнасяме с презрение към тях – могат да се използват за строеж на къщи, могат да се използват за оръжие, а може и някой камък да ни удари и да ни убие, но аз ценя тези скъпоценни интелектуални камъчета, с които работя. Те ще са не само утрешният ден на България, те ще са родители на децата, които ще са утрешна България и които ще са пример. Като излезе на училищното тържество, това дете да бъде забелязано, да пее хубаво, да танцува хубаво, да печели олимпиади... От гледна точка на родителите, те искат децата им да не стават измамници, измамата е до време, а бъдещето е безкрайно. Затова така трябва да се отнасяме с децата си, че не само България, а и светът да се гордее с това. Можем, имаме този интелектуален потенциал. Затова моят девиз навсякъде е „Пазете децата!”. Не ги ласкайте, не ги глезете, повече строгост, но строгостта на човека, който те обича, който няма да ти прощава грешките, ще ти ги показва не със злоба, а за да ги избягваш утре. Това искам за утрешна България – да не осъжда децата и да не ги смачква заради грешките им, а да се отнесе с обич и строгост към тия грешки, така че те да се превърнат в научени уроци и утре детето да не ги допуска... И да не смазва този, който ги допуска, да не се подиграва за тях, а да приеме, че ние сме хора, които имаме право и да не знаем нещо. Но незнанието да не го превръщаме в свой живот, а напротив –да го превръщаме в пространство, от което искаме да се измъкнем, да оставим незнанието си в миналото и да превърнем бъдещето си в машина за знания и умения, които сме овладели и които сме готови да предадем на следващото поколение.

- От всички Ваши романи и разкази кой Ви е любим?
- Разказът, който най-много обичам, е „Юли не идва”. Беше преведен на немски от трима блестящи преводачи и, като гледах как реагира публиката във Виена, Австрия, в Лайпциг, Германия, аз си казах, че имам право да го харесвам, макар че той не е много за харесване. Но аз им казах, че го харесвам, може би това ги е подвело (смее се).

- Бъдещите Ви планове?
- Ако имам план, той ме държи като ж.п. линия. Предпочитам да се скитам сред гъста гора, да ме драскат шипки, да ме ритат... Много се радвам на критики, но има злостни подмятания, че съм грантаджийка, защото аз имам публикации в англоезични издания, но не съм взела нито една стотинка, нито цент грантово финансиране. Знаете ли, това ме радва и такива подмятания са ми балсам за душата. Аз сама съм си пробила, сама съм си намерила издател, сама съм намерила издание, което е много трудно, повярвайте.

- Кое е най-ценното за Вас – от написаното, от получените толкова много награди и отличия?
- Надявам се това, което ще напиша и което предстои. Защото миналото е три минути щастие, човек се радва три минути, но да не лежи на някакви награди и на тази слава. В никакъв случай да не се отпуска, да не харчи много, защото не знае какво ще се случи, да не се кланя на пътища, които носят успех...Не! Аз искам да пиша за това, което мен ме дразни, което не е приятно понякога за четене, да не правя нещо парфюмирано.

- Какво бихте пожелали на читателите на в. „Трибуна Арсенал“ и сайта zakazanlak.bg?
- Пожелавам на всички стабилно здраве и, ако има болест вкъщи, да остане в миналото, човекът да се изправи на крака и да се бори за щастието, както и да го разбира.