Любовта винаги си личи

Тя има една от най- мечтаните работи- работи любов. При нея се влиза само заради любов: за да заявиш дата за бракосъчетание или да запишеш новородено, плод на любов. Посреща с усмивка и изпраща с усмивка. Струи лъчезарие.Излъчва го. Млада, чаровна, щастлива.

На 34 има всичко, което една жена може да мечтае: дом, любящ съпруг и двама невероятни малчугани, които догодина ще тръгнат на училище. За сега просто й „разказват играта“.

Завършила е журналистика, с магистратура по PR и връзки с обществеността. Трудовият й прощъпулник е в журналистиката, където работи близо 7 години: вестник “Седмица“, на който в последните години е и главен редактор, за кратко и в новините на Казанлъшката телевизията. Пак за кратко, година, преподава английски в местно училище.

От 4 години тя е момичето, което посреща с усмивка и изпраща с любов .. всички, тръгнали от любов и заради любов: младоженци и щастливи татковци на новородени.

При нея винаги е горещо, но тези дни особено. Само за последните два почивни дни „Да“ си казаха 14 младоженски двойки в община Казанлък.

До кря на месеца сватбите са 10. Засега.

В началото на септември брачният маратон продължава.

И защото няма нищо по- красиво от това да работиш „Любов“ избрахме да ви срещнем с момичето, което е във всичи щастливи албуми и снимки през последните 4 години на хиляди младоженци и щастливи млади семейства.

Съдбатата така нареди нещата, че поведохме разговора с код „Любов“ в деня на Успение Богородично- ден за смирение, обич, молитва.

Все думи от формулата на Пламена за ...всичко онова, което наднича отвъд онова вълнение на „Да“.

Усещането е повече от сантиментално. Изключително вълнуващо, запомнящо се, защото се улавям, че въпреки че пред мен са минали стотици младоженци за тези 4 години, в повечето случаи, когато ги срещна, ги разпознавам. За някои от тях ясно си спомням сълзите им, емоциите им, нещо специфично от сватбения им ден. Защото всяка сватба е коренно различна. Защото любовта на двама души винаги е коренно различна. И любовта винаги си личи, усеща. Усещам я, още като застанат пред мен. Усещам я, когато любовта е била бурна, трудна, труднопостигната. Усещам, когато е по традиция, просто защото трябва да се случи. Усещам, когато е леко скалъпена .. любовта.. Много си личи. Личи си по излъчването и на булката, и на младоженеца. И който казва, че мъжете не са сантиментални, и крият чувствата и сълзите си, не е познал. Защото имам страшно много младоженци, които проливат повече сълзи, дори от булката.

.. ти сега разбиваш всички мои тези..за мъжете...

Просто има такива мъже: галантни, толкова любвеобвилни, с такова обожание гледат жената до себе си, че просто още докато стоиш срещу тази жена, вече й завиждаш за цял живот. Личат обожаваните жени. Има някаква магия при тях по време на ритуала, че те изцяло попиват моите думи, личи си как ги преживяват. Как ме слушат с благоговение и дори забравят, че има и други хора около тях.

Абсолютно. Любовта съществува. Категорична съм. Както и категорично твърдя, че не е вярно твърдението, че бракът разваля любовта. Защото тези, които се обичат силно, страстно, истински, са тези, които идват при мен и непременно желаят да сключат брак. Не е задължително това да е с пищна сватба, по ресторанти, с много гости. Има двойки, които идват в ритуалната зала само те и двамата им кумове. И въпреки това изживяването е същото, което може да изпиташ на една сватба с 200 човека.

Като всяка работа ми взема време, което да прекарам с децата си. Но ми дава спокойствие, благословение, защото след всеки ритуал в повечето случаи виждам насълзени очи на родители и млади хора, които идват да благодарят. Като ги питам, те казват, че е заради емоцията, която са успели да изпитат чрез мен. След такива думи, такава реакция, няма как да не се чувстваш благословен. Защото те гледат очи, пълни с любов и надежда. Всеки, встъпващ в брак се надява да е до живот, да е красиво, да е безоблачно. И тези емоции, които идват, те няма как да не стигнат до мен. И аз в случая отдавам от себе си същото за тях. Винаги се старая думите ми да са минали през душата ми и да говори сърцето ми. И мисля, че те го усещат. Има различни сватби и различни младоженци.

Че любовта не е всичко.

....изненадващ отговор...

Да. Повече е смирението, уважението, прошката. И това им го казвам винаги на младоженците. От опит : че е важно да забравят егоизма, когато си в брак. Леко да потъпчем себе си, егото си, за да можем да се нагодим към половинката си. Ние сме различни хора, всеки е различна индивидуалност. Ставайки брачна двойка нито единият, нито другият е длъжен да се вкопчае в половинката си и да стане едно цяло с нея. Аз не приемам понятието и не го харесвам: „едно цяло“. Никой не е длъжен да се с слее, претопи с някой друг. Всеки е сам по себе си своята цялост. И ближният трябва да обикне тази цялост. Не приемам, не харесвам, когато се твърди,че трябва да променим половинката си. Ако е трябвало да го промениш и не си успял, значи това не е твоят човек. Ще го обичаш такъв, какъвто е. Защото всички имаме недостатъци, слабости, моменти на избухване. Формулата е и двамата да нямат такива моменти. В моя брак, признавам си, аз съм по- компромисната. Съпругът ми е доминантната личност, човекът с повечето его, с повече гордост. Ако аз не бях притъпила тези мои качества, които логично и аз имам, то няма да се получи. Но това не считам за своя слабост, нито за потъпкване на моите качества. Така считам, че облагородяваш себе си и правиш брачния си живот .. добър. Считам, че имам спокоен, уравновесен брак. Научих се да се смирявам. А така, в спокоен брак растат и спокойни, щастливи деца. Няма повишаване на тон, няма скандали, така и битовизмът не те убива. Защото любовта е много кратка. А така остава обичта, уважението, грижата по другия. За мен това е много по –важно от страстта и любовта. Защото и страстта, и любовта са кратки. Не мисля, че има любов за цял живот. Но обич за цял живот- да. Може да имам опиянение за цял живот, но страст, любов – не.Остава доверието, верността, уважението, обичта .. това остава за цял живот.

Старая се да им го казвам. И ми се иска, както ги виждам на сватбения ден, впити един в друг, ръка в ръка, със сълзи на очите, преживявайки всяка дума, поглеждат се, докосват се, милват се, целуват се, така да са цял живот. Не е трудно, не е и невъзможно. Просто се иска старание и да забравиш егоизма си. Любовта не може да съществува в егоизма. Нито пък обичта.

Много пищно. И много богато.

Не, не е вярно. Обръща се внимание на всеки детайл от сватбата. Всичко е пипнато до най- малката подробност. Цялата сватба минава под определена тема. Всичко е премислено. Изкусурено до последния момент и детайл. Издържано цветово, ансамблово. Вече сватбите са с по няколко видеоператори, няколко фотографа, има и почерпка след ритуал, който обикновено е изнесен в ресторанта. С много украса. Водещи, диджеи. Въобще влагат се много старание и много пари в подготовката на сватбата. Трябва да е перфектна. И не се пестят пари за тях. Това е убеждението на хората. Има, разбира се, и по-скромни сватби, по- традиционни. Но като цяло богати сватби прави българинът.

Ти си била и журналист. Мислила ли си, как бихме живели и в каква страна, ако влагахме толкова старание в живота си, в другите ни човешки работи, колкото в сватбите ни, в тези на децата ни, внуците ? Как си обясняваш този парадокс: перфектни и старателни в сватбите и тържествата, в погребенията, ако щеш и "парапушчии" в живота?

Може би, защото все още плащаме доста висок данък „обществено мнение“. И много живеем за хората.Българинът по принцип плаща много данък „обществено мнение“. Защото ти искаш да споделиш тази радост, тази красота с хората около теб. Значи го правиш за тях. Може би е и вид някаква наша българска идеология. Един ден да е като по учебник и сбъдната мечта, а останалото .. не е важно. А то е обратно. Това е само един ден, приказка за един ден. После идва и другото. Не мога да си го обясня. Това е може би усещане. Раздаваш се един ден, погълнат от емоцията и после .. си в живия живот. Иска ми се да не е така.

О, да. Станах вече кръстница, на моя рожден ден. На бебе Димана. Жених майка й миналата година. А иначе правя на много мои младоженци актовете за раждане на техните бебета после. И на тези, коит се раждат в чужбина, защото те отново идват тук, вече за пресъставен акт за раждане. Тогава картината се нарежда като в приказка: любов, сватба, бебе.. Наскоро едно момче каза: „всички наши снимки са с теб. Ти си ни на късмет!“ Това много пълни душата. Зарежда. Аз си обожавам работата, върша я с огромно удоволствие. И все още се вълнувам, когато застана на сватба, особено пред толкова много хора и когато виждаш сълзите. Това са много силни емоционално моменти. Да виждаш сълзи едновременно от радост и тъга. Защото каквото и да си говорим, раздялата на една майка с порасналато й момиче е радост, но и тъга. И това не може да се скрие.

Пожелавам им да са благословени завинаги .И да останат завинаги заедно. И още: че бракът не е само добро, нито килим от цветя. Бракът е много други сълзи, не само тези сълзи на радост. Бракът е много бързо преглъщане, умение да забравяш обиди, лоши моменти, да се научиш бързо да прощаваш. Не може да си егоист, да запазиш своята индивидуалност, и да имаш щастлив брак. Само с любов и страст не става. Иска се и душа. Тъжно е да видиш, че има хора, на които сватбите на собствените им деца не минават през душите им. Но те са единици.

Да се осмелят. Да съберат кураж. Мъжете. Защото всяка една жена иска да се види булка. Има все повече двойки, които правят сватби с пораснали деца.

Или е решение след голяма общо споделена и преживяна трудност или просто емоция. И заразителен пример от други преди тях. Има втори, трети бракове. Което пък означава, че не е вярна приказката, че като се опариш един път, не смееш повече.

Много. Когато получих предложението за тази си работа, като специалист „Радостни обреди“, бързо казах да. Първата ми реакция беше –„Да“. Така го почувствах. Сега пак работя с много и различни хора, пак има много емоции, при това основно положителни, пак говоря, но .. журналистиката ми липсва кате емоция, адреналин, момент. Поне във времената, в които аз работех като журналист бяха хубави, сладки, интересни времена. В гилдията бяхме много задружни. Срещахме се с много интересни хора, помагахме си, нямаше съревнования един срещу друг. Журналистиката е работа, която те первръща искаш или не във фактор, в показател на обществено мнение и се чувстваш и по- значим. Кото пък много задължава за това как ще интерпретираш дадено съъбтие, какъв ще бъде твоят прочит. И така ставаш и фокус. Вторачват се в теб. Това е хубаво и много, много задължаващо и отогворно като отношение. Журналистиката ти дава криле и някакво странно усещане за младост. Не усещаш годините в нея, просто си живот. Тук, тази работа сега е коренно различна, но пак имаш контакти с много и интересни хора. Млади. Но и на сватбите, колкото и да са прекрасни като емоция, можеш да видиш грозни гледки, погледи, стиснати устни. Монтеки и Капулети има навсякъде. Аз съм много емоционален човек и това не го разбирам.

Нейната непринуденост. Липсва ми контакта с колегите, коментарите, общуването. Бяха хубави времена, в журналистиката са шарени хора. Липсват ми непринудените моменти от старата професия. Тук в тази ми работа, няма непринудени моменти. Тук са ясно разписани нещата и трудно може тук да се направи тази атмосфера, която се създава между колеги в журналистиката. Тук е друго. Трябва да направиш контакт с гражданите, а те стават все по-взискателни напоследък и все по-трудни за обслужване. И от теб се иска да пребориш клишето, че „администрацията не работи“ и от сърдит гражданин по презумция, свикнал да получава лошо отношение, да го обслужиш и изпратиш с усмивка. Тук всеки влиза с различна енергия. Не знам дали, ако придобия повече опит и стаж тук, това няма да ме изнерви.?

На този етап ми се струва, че е прегоряла. С децата ми е трудно да реагирам светкавично. В журналистиката си на работа 24 часа, винаги готов. Трябва да реагираш в рамките на минути независимо, че си се прибрал току- що от работа. Аз и затова избрах новата си работа в обредите, за да съм с децата си. Заради фиксираното работно работно време, заради ясно разписаната заетост в почивните дни. Знам кога съм ангажирана и вземам мерки за децата. В журналистиката семейството е на втори план. Първият е работата. Винаги. Дори и да не искаш. Не знам когато пораснат децата ми, дали няма да се чувствам възрастна за журналистиката, за да се върна в нея. Напоследък тази професия обича като че ли по- младите, по –атрактивните. Струва ми се, че приключих с журналистиката. Поне на този етап така мисля.

Вярно е. Много съм непринудена, импулсивна, сантиментална. Обичам животните, ранима съм, но не го показвам. И много танцувам. Аз съм от хората, които в делничен ден от една страна, и в обстановка на забава, няма да повярват, че съм същия човек: Длъжностното лице. Истинска съм си и в двете кожи. Излизам по -женски с приятелки. И нямам хоби. Аз нямам хоби. Не правя нищо по- различно от това да работя. Събота и неделя по сватби и грижа по семейството.

Аз всъщност няма празнини за пълнене. Живея смислено всеки миг. Нямам луфтове в живота, нито дупки за осмисляне. Не спортувам. Имам бърз живот, нямам свободно вреем, но и нямам нужда. Няма да има какво да правя с това свободно време. Изживявам си живота.И си го изплаквам, когато се налага.. Не искам да товаря останалите с моите преживявания. Сякаш нямам и много страхове. Силно вярвам. Тръгвам всеки ден с мисълта, че Бог е с мен и вярвам в неговата воля .И знам, че никой не може да избяга от това. Писано ли е, каквото и да е то за всеки един от нас, не можеш да избягаш от него.

Да имам и момиченце.

Любовта. И бракът. Който може да е приказка. Наистина. Възможно е това. Убедена съм, от нас зависи. Стига да не забравяме, че бракът не е състезание по характери, по его, амбиции. А смирение, търпение, прошка. Прошка към Ближния. Това е формулата, според мен.