Изкуствоведът проф.  д-р  Милена Георгиева:  Старите къщи на Казанлък  трябва да се опазят


Проф. д-р Милена Георгиева бе в Казанлък за откриването на изложбата „Хора и портрети“ - рисунки на Иван Пенков, в Музей „Чудомир“ през октомври. Работи в Института за изследване на изкуствата към БАН. Изтъкнат български изкуствовед, който не крие местните си родови корени в Казанлък и Габрово, проф. Георгиева изследва и популяризира културното богатство на Долината на розите и тракийските царе. Дългогодишен член на УС на Фондация „Чудомир“, сериозен изследовател на родения тук голям български художник Иван Пенков, тя отблизо следи съдбата на казанлъшките къщи, първи носители на европейския дух и архитектурния почерк от времето на строителството на Нова България след Освобождението.
Проф. Георгиева е куратор на „Хора и портрети“, с която първо в София бе отбелязана 120-годишнината от рождението на художника. В изложбата присъстват над 140 творби, които се показват за първи път пред публика. Те са част от художествения архив на родения в Казанлък Иван Пенков, грижливо запазен от неговите деца – Боян и Джони Пенкови, в тяхната лична колекция.


Докато говорим с проф. Георгиева за Иван Пенков и за богатия, като цяло в създаването на ценно културно наследство, Следосвобожденски период на България, под меката смокинова сянка на верандата в Чудомировата къща неусетно, но абсолютно очаквано и за двете ни, преливаме думите в тъжновати, но не и лишени от надежда приказки, за изчезващото градско архитектурно богатство на България, унищожавано напоследък от безогледни и, за съжаление, повсеместни, комерсиални бизнес-интереси.


Проф. Георгиева, не е тайна, че Вие се интересувате от темата за опазването на архитектурното богатство на България, градено по европейски модел след Освобождението. Къде стои Казанлък, според Вас, в тези процеси на бързо и напористо унищожаване на ценни стари градски къщи у нас?


Все още в Казанлък са запазени и, дай Боже, да бъдат запазени, три основни къщи от този период, тип Палацо. Те са, в известен смисъл, дворци на богатите розотърговци и тогавашни бизнесмени, елитът на града. Това са Шипковата къща, Вила Роза и Стайновата къща със стенописите на Иван Милев. Подчертавам – единствените стенописи от Иван Милев. Имам някои идеи, които искам да споделя с обществеността на Казанлък. Разбира се, споделяли сме в различни кръгове, мислили сме по тези въпроси и друг път. Стайновата къща би могла да се превърне в един музей на Иван Милев, той заслужава това, още повече, че именно в нея са единствените му стенописи, като изключим тези в София, които обаче са все още в къща, където живеят хора. Казанлъшката галерия разполага с голямо количество негови творби, които биха могли да бъдат показани в постоянна експозиция, заедно със стенописите. Разбира се, за да се случи това, къщата трябва да бъде откупена от собственика, да стане отново собственост на Общината, да се присъедини към Художествената галерия и там също да се развива интересен културен живот. Сама по себе си тази къща е архитектурен паметник, не само заради стенописите на Иван Милев, а и заради богатата украса, доколкото знам, на италиански майстори. Там има стъклописи, интересен тип архитектура, а и е в близост до дома на композитора Петко Стайнов, къщата на друг изтъкнат братовчед от прочутата фамилия. Тя е по-скромна в архитектурно отношение, но затова пък, отлично поддържана. Не случайно, все пак, неговият син е архитект Стефан Стайнов. Можем само да му благодарим, че я запази в автентичния и вид. Така, там имаме цял комплекс – отсреща е изключително интересната къща, която, за съжаление, сега видях, че се руши. За съжаление, зад нея е налице една изключителна загуба за Казанлък, съборената преди няколко години Орозова къща. Казвам това с голяма мъка, не знам защо това се случва. Дано поне другата се съхрани, виждам обаче, че сякаш и там собствениците не полагат грижи. Може би Общината трябва да се заинтересува какво се случва там – кои са собствениците, какви са проблемите им... Според мен, към тези къщи е необходим индивидуален подход, те не са толкова много, останали са десетина къщи, които си заслужават. В центъра на Казанлък, в района на Пощата, има няколко интересни къщи, сега научавам, че едната е съборена...


Проф. Георгиева, това ли виждате, идвайки си в Казанлък? – отиващият си негов характерен облик ...?


Виждам загуби. Виждам, че не съм си свършила работата – да ги снимам, да ги популяризирам... Но, дори и да съм ги снимала, ако вече ги няма някои от тези къщи, това е още по-болезнено – да ги гледаме само на снимки... Защото виждаме какво богатство сме имали и какво вече не притежаваме. С извинение, тук не виждам нищо интересно в новата архитектура, нищо, за което да кажа – ето, това може да замени една такава къща. Има достатъчно място, където може да се строи, да се направят нови сгради. Те също могат да бъдат привлекателни, ако се направят добре. Но не и в центъра. Дори и пешеходните зони, като дух, са унищожени.




Какво, според Вас, би могло все още да се направи, за да се опази това, което е останало?


Другата къща, която е изключителен паметник и в която има стъклописи на Иван Пенков, е Шипковата къща. Тя е правена някога с много желание и мерак отстрана на собствениците. Имаше опит на последните наематели духът на тази къща да се възвърне. Можеше да бъде музей на розата. Защото, все пак, розата има традиции. Когато я сложиш в една нова архитектура, както това се направи, някак си тя е една откъсната роза и посадена наново в Розариума. Според мен, Шипковата къща е по-подходящо място. Там е живял розотърговецът Шипков, основател на този бизнес. Това би следвало да се зачете. Иван Пенков е зачел това обстоятелство в стъклописите на къщата, в които са вплетени рози. Материалите за къщата са внос, цялата къща има интересна история. Научавам, че Шипковата къща отскоро има нов собственик. Не знам намеренията му, но това е място, където може да има също богат културен живот, свързан с традицията на розата.
Розата присъства и в друга една къща – Вила Роза, където сега се помещева Полицията. Там има гипсови тавани с рози, щукатури, мозайки, дървени ламперии, които вече ги няма... сложна изработка. Имало е интересни огледала, които вече ги няма, и предполагам, че всеки момент, биха могли да се изхвърлят неща, ценни неща, които някои е счел, че са просто стари. Тези къщи биха могли да бъдат прекрасни музеи. Разбира се, не бих искала това да бъде в ущърб, да кажем, на Полицията, но все пак, не са много сградите с такава стойност в Казанлък. Не знам какво става и с Папазовата къща..., също образец на архитектурата.


Тези къщи, в по-голямата си част, са частна собственост, трудно е да бъдат вменявани идеи на техните собственици...


- Според мен, това не би трябвало да е така. Те са обществено богатство. Би следвало Общината да се заинтересува какво се случва с тях. Някои от тях вероятно са паметници на културата, други – не. Ако има собственици, които сами не могат да се справят, редно е да им се помага. В някои такива къщи у нас живеят бедни хора, които не могат да ги поддържат. Такива къщи са собственост по някакъв начин на целия град. Аз имам наблюдения от Казанлък още от детството ми. Спомням си много добре. Смятам, че се водеше една неправилна политика спрямо градските пространства. Те бяха оголени от подобни къщи, за да се построят доста невзрачни, да не кажа - направо слаби неща, които днес, за съжаление, са именно в центъра на града. Изключителни къщи е имало и това си личи от старите пощенски картички. Уникалността на Казанлък е, че след опожаряването при Освобождението градът е застроен наново. Застроен е с възрожденски къщи, от които също са останали много малко, предимно в Куленската махала. Но не можем да ситуираме отделните периоди в отделни махали. Можем, но не би трябвало да е така. Не е цялото ни наследство от дадените периоди само в една махала, би трябвало да има следи от него, било в уличка, в ансамбъл от няколко къщи, във всички квартали на града. За съжаление, това не беше направено за района под Куленската махала.
Улица „Искра“ не е това, което беше. Лично аз живеех с надежда, че ще бъде запазена като дух “Шипченска епопея“, но, за съжаление, виждаме там кино „България“ как от години се руши, неговите собственици не взимат никакви мерки, а в същото време по тази улица се построиха много стъклени кубчета, които нямат инщо общо с предишната архитектура, с изгледа на улицата. Това не е само в Казанлък, а в цяла България. Строи се на парче. И това е изключително лошо за възпитанието. А архитектурата е преди всичко едно първоначално възпитание на младия човек, на младия гражданин. Възпитание в градска култура, която той би трябвало да притежава и да уважава, и която, всъщност, го свързва с европейския дух. За съжаление, това не го виждаме. Не само в Казанлък, а във всички по-малки и по-големи градове.



Вероятно, за да се случи това, са нужни законодателни промени?


Да. Вчера случайно снимах една интересна стара къща в Казанлък. Собственичката ме попита защо. След като й обясних, тя ми каза, че къщата все още е това, което е, заради нейните лични усилия да я подновява. А къщата не е паметник на културата. Много се изненадах, че останалите толкова малко къщи с архитектурна стойност не са паметници на културата. Това означава, че единствено техните собственици решават съдбата им. Това не би трябвало да е така, те трябва да са под някаква закрила! За да могат те да просъществуват, не бива да се разчита само на желанието на собственика да ги запази. Мисля, че от там трябва да се започне. Отдавна говорим, че Националният институт за недвижимо културно наследство трябва да поднови своята активна работа. Да, той е с много малък състав от специалисти, но, ако той не може, то общините би следвало да потърсят и доведат специалисти, които да се произнесат и да изяснят въпроса: дали съответната сграда представлява културна ценност, която би следвало да се опази за поколенията. Не може да се разчита на добронамереността на собствениците.



Освен с недоброто състояние на старите казанлъшки къщи, към които сте очевидно пристрастна като специалист, изненада ли Ви Казанлък с нещо друго, открихте ли нещо тук, което да Ви зарадва?


Идвам си в Казанлък почти всяко лято. Все още... Мисля, че Казанлък се разраства, което е добре. Това, според мен, е един от най-бързо развиващите се и забогатяващи градове. Оттам и културата, в частност, също успява да има своя шанс да се развива. Казанлък винаги е бил културен град. Тук културата никога не е замирала, дори в най-тежките времена. Когато бях в УС на Фондация „Чудомир“, бяха трудни години на финансови затруднения. Но винаги сме се стремили Празниците да не бъдат пропуснати, не просто да ги има всяка година, а да идват тук най-добрите в страната за момента театрални спектакли, най-добрите постижения – концерти, изложби, книги... И Празниците наистина се превръщаха в един фестивал на изкуствата, който знам, че продължава и не бива да замира. Фестивалът на розата е също уникален и изключително интересен. В Казанлък идват туристи от чужбина. Виждам бъдещето на Казанлък като туристически град. И следва да се върви по този път, да се развива туризмът. Да не забравяме, че тук е един от най-богатите исторически музеи у нас, фондовете му растат, защо не – част от тях да бъдат експонирани в тази модерна сграда на север от него, например...? Този музей заслужава да покаже всичките си богатства. Тракийските гробници също са огромно богатство, което трябва да се показва по подходящ начин. И задължително трябва да се появят гидове в Казанлък, както в големите европейски туристически градове – като в Гърция и Барселона..., Италия. Археологията все още може да даде много, очаквам разкопките да продължат. Тук, в Казанлък и край него, се оформя една изключително интересна исторически зона, интересна за целия свят.


Интервюто е на Диана Рамналиева, автор във вестник "Трибуна Арсенал"