Казва режисьорът Николай Василев

Николай Василев е от Казанлък. Магистър кино- и телевизионна режисура от НБУ, учил при проф. Марияна Евстатиева - Биолчева. Автор на документални филми и тв-продукции за БНТ, много от които представени в международни фестивали. Първият - „Пътят на Мъдростта“, за Учителя Ваклуш Толев, печели приза за дебют на Фондация „Култура аними“ и е селектиран за фестивали в Европа. През 2010 г. за „Приказки“ София филм фест дава на Василев награда Jameson за най-добър късометражен филм. Преди месец идва и награда за "Високо" – най-добър документален филм на Фестивала Master of Art с лентата за фотографа от Казанлък Александър Иванов. Това е второ отличие от същия фестивал след първото с „Пътя към Тива“ за режисьора Иван Добчев. Премиерата на „Високо“ е в поредицата на БНТ „Умно село“ в края на 2019 г. Филмът, преведен на английски език, ще бъде показан на още чуждестранни фестивали.

През 2019-та с голям успех публиката посрещна друг филм на Василев – за Теодоси Теодосиев – „Формулата на Тео“. Премиерата бе в Казанлък, после лентата обиколи България и гостува в Европа.

Преди седмица с участието на Ники тръгна нова документална поредица на БНТ с 54-минутни филми за хора на изкуството и културата. Театралният режисьор Диана Добрева, балетната прима Маша Илиева, кавалджията Теодосий Спасов, художниците Атанас Хранов и Станислав Памукчиев са сред нейните герои. Големият проект, върху който казанлъчанинът сега работи, заедно с Борислав Георгиев и Петя Тетевенска, е филм за световния шампион по борба Боян Радев. Продължава и работата по филм за учениците на Тео, въпреки „контрата“ за финансиране от комисията в Националния филмов център. Както казва Ники: “Понякога нещо „лошо“ може да е най-голямата услуга и грижа на съдбата така, че продължаваме да търкаляме камъка нагоре!“

- Master of Art Ви отличи отново. Този единствен за Източна Европа филмов фестивал за документални филми за изкуство, май в личен план, е по-специален за Вас?
- Да, това е рецидив. Вече имах удоволствието да имам тази награда за най-добър български филм в областта на изкуството за изключително интересния театрален режисьор Иван Добчев, с когото бе вдъхновяващо да работим покрай неговата постановка „Антигона“. Мисля, че направихме доста смислен филм, който беше заснет много добре от оператора Борислав Георгиев, с когото после заснехме и „Високо“. Радвам се, че в България има фестивал за филми, посветени на изкуството. Обикновено на него се гледа като на екстра към живота, допълнение, брошка за украса към нещо „по-важно“. За мен то е концентрирана възможност, да преведеш смисъла на живота на по-висок език от ежедневния. Изкуството е открехнатата врата да покажеш, че има други реалности освен материалната, в която пребивават повечето хора. Казвам това с уговорката, че много неща, които се наричат изкуство, са си обикновени шарени ментета… Достойнството на Master of Art е, че се фокусира в представянето на невероятни световни и наши филми, докосващи се до големи имена, работещи с музите. За мен фестивалът е личен, защото помага за култивиране на добър вкус в публиката, а без такъв вкус, няма към кого да насочим посланията си. Дори и най-хубавата идея би умряла, при липсата на съзнания, които да могат да я разпознаят.

- Няма как да подминем казанлъшката връзка с „Високо“?
- Знам Александър още от малък, преди да замина за София. Винаги ми е бил симпатичен, без да го познавам лично и в детайли да съм виждал работите му. На ниво усещане, по-скоро. Вече в София, много се изкефих на изложбата му до НДК на „Моста на влюбените“ - невероятни въздушни картини от България! Докато ги разглеждах, помня, че не само аз цъках от удоволствие, а и всички, които идваха там. Още тогава у мен се засади идеята, някой ден да покажа и разкажа на повече хора за това, което Сашо донася от небето. В подходящ момент го предложих за герой на поредицата „Умно село“. Не ми трябваше много, за да убедя продуцента Антоанета Бачурова, че в негово лице имаме много интересна личност с вълнуващо занимание. Миналата есен изчакахме подходящо време и качихме камерата заедно с него във въздуха. Имах малък проблем със Сашо, трябваше да го убедя да го снимаме, тъй като той не е от суетните типове, които искат да се показват и да говорят дълго и назидателно. Определено е творчески интроверт и предпочита да се изразява с работите си. Трябваше малко да го поубеждавам, да излезе от амплоато си на фотограф, да стане „жертва“ на нашата камера. Типично е занимаващите се с творчество, да не допускат чуждото око в своето занимание, което е вид свещенодействие - лично, интимно занимание, в което пазят територията си в добрия смисъл на думата. Може би казанлъшкият ми корен и филмът за Тео ми помогнаха в убеждаването.

- Тео… Как се намерихте?
- Тео е необичаен, дори за тези, които го приемат. Да не говорим, за които не го разбират, отричат го като положителен герой. Срещнах много такива, докато снимах филма и след това. Той не се вписва в представите за нормалност, защото прави жертва без да иска в замяна нищо. Свикнали сме да искаме отплата, станало е стандарт. Шегувал съм се, казвал съм му, че един ден психологията ще го изучава като поведение. Беше много труден герой, скучен за камерата - няма достатъчно действие – само преподаване. Камерата обича екшън. Въпреки риска, реших че искам да покажа и разкажа за неговата мисия и така да се опитаме да вдъхновим много хора, които търсят някаква алтернатива на мислене и поведение. Очаквах интерес, но не и такава вълна от ентусиазъм. Хора от цял свят се самоорганизираха и направиха програма прожекции. Обикаляхме като рок звезди, къде ли не, срещахме кого ли не. И до европарламента стигнахме, да представяме филма на прелюбопитна публика от чиновници. Навсякъде имаше много радост и приповдигнатост. Видях, че има потенциал, който чака само някой да го завихри. Нещата не са загубени само в летаргията, без да намиране на нещо смислено, което да те активира. Мисля, че направихме една будителска вълна с Тео напред. Тя все още продължава. Надяваме се, след пандемията да продължим, защото се „замразиха“ прожекции в цяла Европа и Азия. Оказа се, че ние успяхме да направим нещо важно и интересно, докато обикновено е обратното - придава се важност на незначителни неща.

- Май и със Сашо така…Как чрез „Високо“ е приет извън родния град ?
- По същия начин – обичан! Имаше прожекции и в София, много хора откриха Сашо за себе си. Тия, които вече знаеха за него, се зарадваха да видят филма, да „ги почерпим“ с кадри от неговата работа. Колегите, с които работихме и не бяха виждали неговите фотографии, бях екзалтирани. За мен той не е обикновен фотограф, а артист и то от световен мащаб. Това, което прави е изцяло на неговите мускули или по-скоро жили. Няма екипи, които да го обслужват и глезят. Не използва дрон, за да се улесни. Напротив, рискува живота си да прави шедьоври в полет с мото-делтапланери. Знаем, колко са сигурни и надеждни. Малко е неудобно да го хваля, защото той не харесва такива неща, но в такива моменти ми е жал, че България стои някак в страни от световната сцена. Ако снимаше в Англия, щеше да е най-малкото лорд… Той има много хубава, заразителна енергия, явно тя му създава добрите „полети“ и носи виденията от една друга гледна точка, по-близка до божественото.

- Снимахте и Румен Сомов…Наистина ли хората от Казанлък с нещо са по-различни, или просто ги познавате по-добре и е по-леко да ги разкажете в кадри?
- Изключително продуктивен съм. Имам филми за много интересни и значими личности от цялата страна и извън нея. Казанлъшката връзка е само малка част от работата ми. Определено, тук е по–лесно организационно и логистично, помагат ми приятели, знам къде има интересни места за снимане. Има и друго, търся повод за работа, за да дойда да се видя с родителите ми. Обичайно съм много зает и това е добро алиби. В документалната поредицата по БНТ „Малки истории“, има заснети над 50 човека от Казанлък.

- Какво има в Долината, което вдъхва живот на толкова творци? Още от времето на траките е всичко, май?
- Феноменално е, че в този град се раждат във времето назад, а и сега, много удивителни индивидуалности. Любим ми е художникът Иван Милев. Явно има нещо повече от физическо място, за да слиза такъв концентрат от изявени души. Може би Казанлък е разположен на картата на някаква невидима духовна топография, която дава своите резултати. В древността по времето на Херодот, са наричали Тракия Ракхива (етерно пространство) – специално място между небето и земята, където можеш да си в по-директен контакт с Източника. А необикновените хора, които аз снимам и се интересувам от тяхната опитност, определено работят с по-висок волтаж от заземения само човек, който гледа единствено надолу и в настоящия момент. Долината, май е утроба на човеци-богове? Аз съм убеден, че еволюцията на човека ще го доведе до извеждане на неговата вложена божественост и може да се окаже, че в Казанлък това става по-лесно. Може би затова траките са обожавали смъртта, защото са виждали, че тя не съществува, а е само преходност на съзнанието, което се освобождава от своята нисша природа и продължава да живее на друго място, по- близко, именно до Източника.

- Има ли още какво „да се копае“ в казанлъшкия творчески лексикон от необичайни хора?
- Разбира се! Ще снимам филм за поредицата „В кадър“, където искам да разкажа историята на защитеното жилище в с. Овощник, което предстои да бъде преместено в с. Дунавци. Интересува ме проблемът с интеграцията на хора с увреждания и отношението на околните, което в началото винаги е негативно, но в последствие се променя до положително. Интересни са ми събитията около реставрацията на Бузлуджа, но се съмнявам някой да финансира такъв проект за документален филм. А той би могъл да е много интересен.

- Знаем се от времето, когато прохождахте като кинорежисьор в документалното кино с филма за Ваклуш Толев. Какво ви остави този творчески прощъпулник?
- Към 2006 г. се дипломирах с този изстрадан филм, сниман над пет години. Достъпът до техника беше много по-труден, нямаше и бюджет, всичко се правеше на ентусиазъм и вдъхновение. Темата беше доста трудна, Ваклуш е духовен Учител, за който да намериш визуален кино еквивалент, е много трудно. В някакъв смисъл, беше подготовка за филма с Тео, който поне пише формули на дъската и има все пак някакво действие. При Ваклуш нямаше никакви видими действия, интересни за камерата - силата му беше в словото. Дълго време не можех да видя как точно да изглежда филма. След време нещата се наредиха, последвах творческата си интуицията. Резултатът бе по-скоро, сказание за пътя и идеите на един мъдрец, а не типичен документален филм. Трудно е на Духа да се прави биография. До сега съм се срещал с какви ли не хора, от най-ниските социални нива, до най-високите - наука, изкуство…, държавници. Но не съм срещал личност като Ваклуш. Трудно е да бъде обясняван. Той е явление, което бъдещето тепърва ще разкодира. Който не го разбира, го смята за луд, ерудит, философ мистик…За мен е от онези, които изпреварват общата еволюция - носител на нови идеи, които тепърва ще намират приложност и осъзнаване. Тео е много по-зрим в своята дейност, там нещата касаят физическия и нравствения свят, резултатите му са много по-видими и въпреки това, трудно се приема от „нормалното“ съзнание. Докато с Учителя по метафизика, нещата се развиват изключително в полето на идеите и духовността. Трябва да имаш подготовка и личен опит, за да го видиш и осъзнаеш като мащаб. Радвам се че го срещнах още в студентските си години и че го познах…Радвам се, чрез моя филм, ще остане толкова богат архив от неговите слова и послания за бъдещето. Направил съм житейска философия от крилатите му фрази, неведнъж звучали и в препълнените зали в Казанлък: „Няма страдание, има развитие, Няма зло, има нееволюирало добро, Човекът е Бог в развитие.“

- Как стоят нещата с Доброто и Злото в Казанлък, в неговия културен живот тук и сега?

- Това което ме дразни навсякъде, не само в Казанлък, е бутафорията, която се пробутва за изкуство или култура. Защото тя не изисква много ресурс, а и масовата публика няма кой знае какви критерии, затова бутафорията произвежда в изобилие. Уви, тя е навсякъде, не само в изкуството. Като се почне от празниците, мине се през излагане на артефакти, оформяне на публични пространства, архитектура и се стигне до социалните отношения. Преобладава бутафория, прави се нещо да прилича на истинското, но вътре е кухо. Почти всичко е грим. Трябва да се сменят генерации, за да се култивира отново вкусът към оригинала. Но това също е период в развитието ни, в който се научаваме да различаваме истинското от ментето.

- Как истинското тук навремето, отвори онези сетива, които не те оставят да заспиш, докато не откриеш личното си посвещение в творческата работа като личен избор?
- Като наследник на траките съм убеден, че човек не идва само веднъж на тази земя. Смятам, че идваме безброй пъти в различни житейски сюжети и трупаме в своята душа съкровища от опитности, които в даден момент прерастват в някакви таланти. Така, че моите сетива не са част от семейното наследство или социалната даденост, те са нещо което е много по-старо от Николай тук и сега. Моята душа е тази, която е искала да се занимавам с изкуство, а не с математика или право. Просто съм последвал нейния порив и тя ме доведе до състоянието, в което съм сега. Имах опити да ставам друг – юрист, доктор…, но добре, че не съм задържал тия намерения до край, защото щях да съм един от многото нещастни хора, които не харесват работата и живота си, понеже не са слушали душата си, а са се водили от съображенията на ума си или чужди внушения. Казах вече, има хора, които живеят живота си в положение на бутафорно поведение, от което изпитват още по- бутафорни емоции. Аз съм се отдал на моя си път като посвещение и не ми тежи, дори да работя денонощно. Защото самата работа ме зарежда с енергия, а не ме изчерпва.

Диана Рамналиева, автор във вестник „Трибуна Арсенал“