Докато не преживеем непреживяното, няма да дойде новото

Визитка:

Д-р Валери Кацунов е директор на Научния архив на БАН; историк и архивист, специалист по историята на формиране на българската народност, един от авторите на „История на България по дати. Българската хроника“.

Роден е през 1953 г. в София. Завършил история и философия в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.
Главен асистент в катедра "Архивистика и помощни исторически дисциплини", доктор по история. Работил е в БАН, преподавал е в СУ в специалностите "Съхранение на архивните документи" и "Български институции и документи - VII-XIX в."Бил е Член на комисията по досиетата, издигнат от ДСБ.
Д-р Кацунов бе в Казанлък, по лична покана на инж. Владимир Чучумишев, регионален координатор на РАЦ -Казанлък, за да представи поредната изложба, съвместно дело на Регионален академичен център към БАН и ИМ „Искра“.
Експозицията е посветена на 100 годишнината от края на Първата световна война и може да се види до края на този месец в Музея на розата.

Едно интервю в контекста на всичко, което ни се случва напоследък .




- Доктор Кацунов, в научния архив на БАН се пазят документи от 11 век още. Там, по думите ви, е всъщност истинската история на България, която няма как да бъде интерпретирана политически некоректно. Защо въпреки всичко обаче, не сме лишени от „удоволствие“ да създаваме политкоректна история?

По принцип интерпретацията на исторически документи е въпрос на личен избор и зависи много от конюктурата. Има периоди в българската история, когато историческите извори се коментират по един начин, а когато този период отмине и политическата конюктура се промени, се коментират по друг начин. Един прост пример ще ви дам: някога учихме, че хайдутите са народни закрилници. Ама оказва се, че хайдутите са били обикновени разбойници, обирджии по пътя. Това е и истинският прочит от документите. Оказа се, че приказките за турско робство отговарят на друга политическа система и всъщност бавно- бавно, още тогава е ясно, че чорбаджиите не са изедници, както пишеше в моя учебник по история, а са хората, които всъщност са платили Априлското въстание. Защото в Априлското въстание се оказва, че няма нито един орач, копач, а всичките са заможни хора, тъй като всеки си купува пушката, и пистолета, коня, дрехите специално за това. А всичко това е много скъпо. И отгоре на всичко си зарязва семейството и отива да се бие за нещо, което явно няма да спечели.

За вас като историк, кое е най-изумителното от документите, които пази научният архив на БАН?

О, това е огромен архив.. Имаме ръкописи, които се пазят от 11 век насам. Има църковна литература, сборници със смесено съдържание, има спомени на различни известни българи, фотографски материали. Сред тях има и едно описание на облеклото на българите от 1898 година, където са описани във всички области на царството какви дрехи носят хората, в селото, в града, различните етноси- българи, арменци, турци, евреи. Описано е как е облечен мъжът, жената, децата. В тази колекция има и около 160 фотографии по области, защото всичко това е минавало и през полицията, макар че не всяко областно управление на полицията по него време има фотоапарат. Но тези, които имат, са заснели тези дрехи. И са много интереси. И за казанлъшкия район има снимки на дрехи и описание.

За вас кое е най- изкушаващото като документ, спомен текст, от архива?

Имам си любим текст. „Аз Драгомир, писах.Аз Севаст Огнян, бях кавалия при цар Шишман.Тогава турците воюваха, а аз държах за вярата на цар Шишман.“ Това е моментът, в който светско и религиозно са се слели. Севаст Огнян е кефалия пир цар Шшиман, той е управител на областта. Обаче когато воювали с турците, той държи за вярата на цар Шишман. Вярата е изнесена най- отпред, разбирате ли? Това ми е любимия надпис. Защото, когато съществува българската държава, хората не се поздравяват със „здравей, българино“, а казват: „помози Бог!“. Но държавата след това в един момент изчезва, на два пъти: по време на Византийското и след това на Османското владичество. И в двата случая българите остават само на вяра. И оттам минава етническата принадлежност. Тази принадлежност се пренася през църквата, след това се възстановява по пътищата на вярата. И този механизъм, все още го няма по нашите учебници по история, но някой ден ще се възстанови. Убеден съм. Учихме и ние назад в годините едни такива странни неща и се оказа, че няма османско робство, няма защо да бъдем наричани „роби“.

А как ? Дълъг е този спор. Кой е коректният термин, за вас като историк?

.. трябва да се нарича владичество.

Защо?

Още в тъмните османски кодекси пише кои са роби и какъв статут имат, кои са рая и какъв статут имат и кои са военни. Военни са тези, които получават заплата от държавата. И валията, и ходжата получават заплата от държавата. Кой плаща данъци? Раята. Рая са турци, българи, евреи, арменци, всеки който плаща данъци в държавата. И раята има официален статут. Тя има право на собственост, бащиния. Човек със собственост не е роб. Човек, който плаща данъци, не е роб.

Как се чувства човек като вас, историк, колко комфортно в нашето време, след като се оказва, че гради голяма част от идеалите и разбиранията си за света, собствената си принадлежност, на основата на подмяната? Как преминавате вие самият, през живота, с цялата тази информация? Били сте и член на Комисията по досиетата.


Понякога много се дразня да гледам по телевизиите някой, който с позицията на „Аз съм еди кой си“ разказва небивалици от българската история. История се пише само на основата на документи. Всичко друго е свободни съчинения. Ако някъде пише, че някой е взел 7 милиона и го е видял, това е свидетелство. То тогава наистина ги е взел. Но аз да разкажа, че смятам, че там някъде примерно са взети или изядени 7 милиона, то това вече е друго. Има ли документ- има история, няма ли документ- всичко е разказ, белетристика или някой нещо си написал. Това е трудното в нашето време, всички сме обикновени хора, но тези, които не са специалисти в съответната сфера, не могат да схванат дали това, което им се съобщава в момента е вярно или е невярно. Ето ви един крещящ пример. Всички говорят за комунизма. Аз не съм живял в комунизма, не съм го видял комунизма. Аз съм живял при социализма. Тези, в Политбюро, те са живели при комунизма.

По документите в БАН ли излиза така?

По документите в БАН излиза, че историята е една. Но разночетенията зависят от как беше: интересът клати феса.

В този смисъл какво от днешното време остава в научния, в историческия архив на БАН?

От живота на Академията остават много неща. Държавна агенция „Архиви“ събира документи от цялата държава, по определена схема, със съответни изисквания и се трупат. Описват се и се трупат и един ден всеки може да ги чете. Проблемът е, че не винаги се оставят документи. Например: първите правителства на България след 1990 година изобщо не водят протоколи на заседания на Министерски съвет.

Как така няма нищо, точно в тези размирни времена?

Доколкото знам в периода след 1989 година, 1990 година, до средата на мандата, доколкото знам аз, няма такива протоколи от заседания на Министерски съвет. Едва от средата на кабинета на Иван Костов започват да водят такива. Сега дали са запазени някъде или не, не знам. Но правилата са, че на 10 години трябва да бъдат предавани такъв тип документи в държавните архиви и там трябва да се отлага такъв тип информация. Тези десет години обаче отдавна минаха.

Това означава ли, че след като евентуално тази информация я няма, след време този период от историята ни може да се интерпретира по най- различни начини?

Не само това. По стечение на обстоятелствата бях член на Комисията по досиетата 5 години. Искам да ви кажа, че там, в архива на Комисията по досиетата има уникални документи за българската история, които не са ползвани досега. Но самата комисия в момента не изпълнява функции по разкриване същността на документите, а само установяват и обявяват имената на отделни хора. А има страшно много документи, които носят информация за периода на социализма. Които са непубликувани, неизползвани. Например, от документите става ясно, че има съпротива на гражданите срещу тогавашното управление. Това не е използвано. Не е влязло в научен оборот. Има саботажи правени по заводи и предприятия, има опити за създаване на организации, които са антикомунистически, да го наречем. Слаби, но има. След това има разкази за ежедневието на хората, каквито няма да намерите никъде. От тези разкази могат да са напишат романи, книги, стига човек да има афинитет към писането. Човешки истории, хиляди, милиони.

Това би променило отношението на хората, на младите българи към този период на историята ни, към хората от този период. Защо не се осветли всичко това?

В България никога нищо не е правено. Всичко се решава отвън. Това сочи историята.

Това ми го казвате с иронията на историк?

Не, това са фактите. А дали се харесват или не, това е различно нещо. Нито Освобождението от османско робство, нито Девети септември са чисто българска работа. Нищо. Отгоре на това какво става веднага след Девети септември? Тези, които тук активно са замесени, в така наречената антифашистка борба, идват онези от Моска, които са емигранти, разчистват ги и вземат властта. Простичък механизъм. Трайчо Костов е последният разчистен.

Какво трябва да знае 30-40 годишният българин за това време,преди 1989 година? Минаха вече 29 години оттогава, а някак живеем в странно дежа вю на преди?

Първо трябва да знаем собствената си история...

.. но тя се оказва в голяма степен подменена...

... собствената ни история има няколко интересни неща: докато цяла Европа се тресе от различни войни- една 100 годишна, една 30 годишна, и там буквално се избиват, тук, под сянката на падишаха няма нищо. Пишман спокойствие! Сега всеки патриотар ще каже: „О, добре сме си живели“. Не, не сме си живели добре, но не сме се избивали. Живели сме много бедно и прекалено ниско. Имали сме толкова малко, колкото да преживеем годината и да дочакаме следваща. Това, с този начин на живота, са повече от 30 генерации по нашите земи. Които са живели при тези условия. Значи мисленето на човека е такова. Поле какво се случва? Идва Освобождението. Освобождават ни, тръгваме да правим собствена държава. Минават две генерации, пряко сили и три, и идва една друга промяна. Голяма част от интелигенцията, от младата интелигенция на България, гражданите й, изчезват. Те нямат поколения, те са избутани встрани, ако не са избити от властта. Те не могат да участват в репродукцията на поколенията, в пресъздаването на интелигенцията. Махат се, слагат се верни. Буквално верни! Тези верни хора обикновено са много прости. Вземате обикновен партизанин, правите го политически офицер и той отива да командва батальон или цяла армия. И го пращате да участва във Втората световна война срещу елитни немски части. Хората умират по фронтовете ей- така, само защото този е некадърен. Но е казано „Напред!“. В момента какво се случва у нас? Аз съм на власт, аз решавам кои са министрите. Утре идва друг на власт, той решава кои са министрите. Всеки си назначава свои хора ,въртележката се върти, нищо постоянно не се получава. Докато това не се преживее, което онези, по на Запад от нас са преживяли генерации наред, при нас няма да настъпи нищо ново. Ще трябва да се преживее, за да разберем, че министерството с мен или без мен е министерство. Образованието с мен, без мен, е образование и е грижа. Здравеопазване, военно дело, строителство на пътища, е строителство. И че пътят, който се строи трябва да стои като моста на Кольо Фичето: до ден- днешен може да минете с 20 -тонен камион по него и той няма да падне. А сега какво правим? Какво строим и как ?


А как се преживява това? Как се вади национална поука от непреживяно?

Национална поука – трудно. Още повече от непреживяно. Прадядо ми е роден в Османската империя, за мен държавата е враг, както винаги е била враг. Това е труден процес, той трябва да се преживее. Да минат поколенията, един да си остави костите в битки, пък втори, трети и там някъде след това, някой почва да мисли. Най- разочарованият човек в българската история е Раковски. Той преживява всички възможни опити, прави всички възможни опити да се освободи България с чужда помощ или без, с вътрешна организация, и в края на живота си е безкрайно разочарован. Защото вижда ,че няма да стане така. Според мен и Левски си отива разочарован на бесилото. И какво става? България се освобождава с външна сила, без въстание.

А има ли въобще оптимист българската история?

За мен Христо Ботев е голям оптимист. Той си го е и казал: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба“. И той точно това прави.

Много хора тук сега възлагат надежди на поколенията българи зад граница и по-скоро на техните деца и внуци...

.. няма да се върнат.

...за да направят нова държава, нова България....

Знаете ли каква е разликата между онова лошо време, кофти време на Османската империя, а и през Възраждането е било още по-кофти, и сега? Тогава българите пращат децата си да се учат в чужбина. Те се учат и се връщат. Сега не се връщат. Даже прибират и родителите си при тях. А по време на социализма какво беше? Не можеш да си покажеш и носа навън. Тогава са успели да избягат зад граница, за всичките онези 45 години 11 500 човека. Това е нищо. Абсурдно е да избягаш тогава, Държавна сигурност те държи. А сега избягаха за 30 години почти 2 милиона българи.И още заминават.

Тогава да заровим надеждата в онези имагинерни нови задгранични български поколения. Да не разчитаме на тях?

Не,не. Просто трябва да разчитаме на собственото си чувство за отговорност и на дълга си да работим.Това, което остава след нас са децата и резултатът от нашия труд. Нищо друго.