Мира. И куклите

„Увлякох се по плетенето, когато Рая беше бебе и тъй като ми е скучно да използвам готови схеми, започнах да изплитам въображението си. Всъщност, не съм плела от години, но благодарение на едно чудесно момиче започнах отново. Та така, сетих се за Христина. За нея и за вятърните мелници, а това са мечтите и смелостта да ги сбъдваш! Та на един Празник на розата две момчета и едно момиче се бяха заровили в моя сандък от плетушковци. Едното момче извади Христина и каза: "Е-ха, че е хубава!", а момичето усмихнато каза: "Аз дори знам коя е. Това е Христина с вятърните мелници", защото куклата е за една истинска Христина, кръстена на разказа. Тъй като приятелството ми с нея не зависи от времето и пространството, ú желая вятърни мелници, с чиято енергия да постига мечтите си“.
Това изсипано от сърцето откровение, намерено по обедно време в световния клюкарник Фейсбук, ме накара щателно да се заровя из живота ú.
Този от арт страничката ú, от личните ú снимки.

Познавах я от години, но повече като мама, която споделя творческите трепети на талантливото си момиче Рая, и като гражданка с позиция, отколкото като „Мира с куклите или плетените играчки, рисуваните стъкла, голямото сърце и бъдещата професия инженер“.
За капак на всичко, по документи и служебна характеристика е „раздавач на материали и инструменти“ в Завод 6, в „Арсенал“.
В душния юлски подранил горещник при нея е жега. Пряка и косвена. Дели стая с технолозите на завода, все имена с респект.

За арт душата ú, отвъд чертежите и тежките лекции във филиала на ТУ - Пловдив, където е вече бъдеща третокурсничка в специалността „Машиностроене и уредостроене“, издайнически „говорят“ рисуваната графика на кон зад бюрото ú, дело на нейната бъдеща второкласничка Рая, срамежливо скритото изрисувано в обедната почивка стъкло... и многото огън в ръцете й, с които „разказва“ за другия си живот, отвъд портала. Плетенето на кукли, играчки, изработката на сувенири и писането.

Куклите на Мира са разпознаваеми. Като нея.
Имат имена, но нямат лица. Последното обяснява с факта, че така детето има възможност само да внесе, запечата и отрази или отиграе през куклата онази емоция, която то носи в себе си в момента. Резултатен метод във Валдорфската педагогика.
За куклите си Мира е създала и специален интернет магазин - нейният виртуален сандък.


Има кукли къде ли не по света вече.

За Мира Енева от Казанлък куклоплетенето и стихореденето е другото ú АЗ.
Едната е в цеха, където се старае да е полезна и да създава радост за всички колеги, организира цеховите празненства и други радостни лични поводи, отвъд служебните задачи, малки бригадни тиймбилдинги, в които колегите да се забавляват.
Така преди година, покрай Петровден, в цеха събрали пари за курбани и икона, която сега посреща на входа на цеха. Там си имат свой живот.
Малко сгушено общество.
И сега Мира е на пангара. В дъното е на организацята на голямото цехово празнуване през септември, когато ще се отбелязва половин век на цеха за щампи, щанци, пресформи и прибори.
Споделя, че й харесва работата в „Арсенал“. Затова е избрала и да учи, при все че има семейство и първокласничка доскоро.
Докато учи във филиала на ТУ - Пловдив, е завършила и курсов модул за технолог. Има категоричното намерение да се развива професионално в „Арсенал“ и иска да може да поема по-отговорни и тежки задачи.
Убедена е, че именно предизвикателствата развиват.
И вярва, че добрият пример е заразителен. Особено за децата.
Иска 7-годишната ú дъщеря Рая да се гордее с родителите си и да се учи от тях: на упорство, красота, труд и умение да пазиш и развиваш таланта си. С любов.


И това работи. Защото 7-годишната Рая, бивша „буратинка“ от арсеналската забавачница, освен, че е успешна малка художничка, е преди всичко дете с голямо сърце.
Веднага, щом се върне от летния лагер-школа по рисуване, Рая се залавя с важна мисия: да създаде специални рисувани картички, които да продаде благотворително в помощ на бездомните животни в Казанлък.
Пример е и таткото Мирослав, който също продължава да се усъвършенства професионално в Англия.
И докато семейството, пръснато в двата края на континента, брои седмиците до поредната им обща среща, за Мира и Рая животът тече в обичайните си рамки: работа, лекции, рисуване, стихове. Красота. Убедени, че само с живот сред красота и, създавайки красота, си струва.
Пък била и в арт сандък.
Същият, от който след броени дни ще извади от душата си поредната порция красота, за да почерпи приятели навръх първия горещник за своите нови... следващи... години, кукли, Мира.
*
Едно от стихотворенията на Мира, посветено на нейната дъщеря
За дъщеря ми
Не ти желая ниски равнини,
които да пресичаш с лекота,
а ти желая стръмни висини,
които да катериш с прямота.
Не ти желая в тихите води
да газиш полусуха до колене,
а ти желая бързащи реки
и шумна кръв във крехките ти вени.
Не ти желая хора в страхове,
които в слабост да те възхваляват.
Желая ти достойни врагове,
които силата ти да каляват.
Не ти желая хиляди мъже
покорно във краката ти да падат.
Желая ти един, но със сърце
и с чест до теб да се изправи.
И само онзи, който осъзнава
цената за разплакана жена,
ще има сили да те придружава
и да заслужи любовта.
Закърмена си с обич и със сила.
Мечтай, живей, пътувай и греши.
Изправяй се, щом паднеш, по-красива!
Ти можеш всичко. Аз съм те родила!
И всичко ти принадлежи!