Банално ли става вече, не знам, но изненадите по новата велоалея, мен, поне, не спират, и не спират да ме учудват. Истински слалом на младеж на колело снощи привечер пилеше нервите на шофьорите в дясната лента от града в посока Енина. Младежът, иначе надлежно въоръжен с предпазни наколенки и каска на главата, умело се промъкваше между колчетата, отделящи алеята от шосето за коли. Умело, бързо и стръвно, за ужас на автомобилите, които му идваха отсреща с пълна газ от града към селото. Той ту изкачаше внезапно на пътното платно, ту се прибираше рязко в лентата за колелета, с което пък, подлагаше на явен стрес, освен водачите на пътя и останалите велосипедисти, погнали с висока скорост педалите си на засилка.
С езда, подходяща по-скоро за широките и по-безопасни пространства на новия казанлъшки Розариум, момчето демонстративно се кефеше на себе си. Но съм сигурна, че хората от гъстия поток коли, до него, псуваха.

„Тоз нормален ли е…?“
Мисля си…
Въобще „Тоз нормален ли е…?“, е мисъл, която не спира да ме мъчи по цял ден. Мъчи ме, не щото това е въпрос без отговор. Обратно – тормози ме фактът, че отговорът е ясен и той ми се натрапва постоянно. И отвсякъде. А отговорът, никак не ми харесва. Давам си го всеки път, когато влизам и излизам в Града на розите от север – някой абсолютен идиот, е налепил табелата „Казанлък“ в безумни рекламни стикери. Табелата беше сменена преди няколко години, заради подобна простотия. Някой беше я разклатил тотално и окривил в неуспешен опит за ляв завой. Сега обаче, поредният ненормалник, я е превърнал в твърде лоша реклама на града. „Казанлък“, ако съдим по нашарената табела, е в епидемия от вариола. Никакви действия на местната власт да почисти надписа не са помогнали. Не става. Простотията вече е сторила своето. Табелата, вероятно ще се смени, нищо, че струва пари. Но е невъзможно скъпо, да се сменят всички пътни знаци из града, „украсени“ по същия начин.
....Всяка вечер пред магазин „Кристи“ – паркинг като слънце от север, обаче всичко живо спира на платното пред супера в дясно по посока „Стадиона“. Това нормално ли е? – питам се....Не, разбира се.
Само за половин ден из Казанлък зад волана и отговорът:“Не сме нормални“ ми се изблещи още десетки пъти, както следва:
....Спрял автомобил на самото кръстовище в платното за десен завой от вакуумната към Главната в посока „Източното“. Резултатът – колона от коли отзад се гърчат в дупките на и без това кошмарната улица, за да го заобикалят. Налага се да влизат в насрещното, където също мощно напират коли, идващи по „Батенберг“, откъм Полицията. За колоездачите, които се бутат в суматохата, я напред, я назад, въобще не говоря…
....Завой надясно от кръстовището до дупката на Старата болница - покрай реката към Зеления мост и Тюлбето: ремонт на ВИК…. – камиони, техника, тръби във въздуха, пропасти в асфалта, плюс дупки нагоре по трасето, дето Дамянов го огърчи с печ-матика, а Орешарски не отпусна пари да се ремонтира с пари от вече печално известния държавен инвестиционен фонд - еднодневка…По „Никола Петков“ нагоре, поне спрели безразборно коли не се забелязват.
....Културният дом – затворената улица до МГ-то не се брои, надяваме се, че някога все ще отвори, но окото ми не спира да се дразни от вида на поне 50 автомобила по „Шипченска епопея“, спрели – кой наляво, кой-надясно, кой със задница в платното, кой с предница на тротоара...Отсреща иде рейс – петица, спира и – всички, ни-напред – ни назад…И – пак колоездачи край броните...И мотаещи се пенсионери, нажежени от слънцето и със заветното кисело мляко в опърпаната торбичка.
....Кръстовището под Историческия музей, до съда. Пешеходната пътека, едва личи…Двама спрели „за малко“ на завоя, приказват си…, напук на всички участници в движението пред тях и зад тях...
.... „Спрели за малко“ заобикалям с нарастващ яд и на кръстовището на „Розова Долина“ с „Цар Иван Шишман“ срещу училище „Паисий“. Там цяло такси е направо върху пешеходната пътека – шофьорът си лафи с приятел, кискащ се на кормилото на друго спряло возило, току до цветните саксии, запречващи пешеходната към ДЗИ-то…Толкова много ненормални..., чудя се:

„Това нормално ли е…?“

Питам аз и отговор не искам, вече се оглеждам за паркиране край Малкото площадче на „Христо Ботев“… На улицата към Поликлиниката има поне три свободни места, обаче никой се не мъчи да иде до там – що? – като може да си качи двете десни гуми на тротоара по „Христо Ботев“? От паметника на Скобелев, буквално до светофара с „Батенберг“, коли са или на дясното платно или наполовина качени на тротоара…Бус кибичи на тротоара пред изоставената таверна на другия тротоар. /дни наред/. Пешеходците, естествено, имат избор – пътното платно. Знам, че е ненормално, но – очевидно, само аз мисля така…
.....Квартал „Изток“: 10.30 вечерта. Кротък гражданин прибира колата си в металния гараж досами асфалта пред блока. Коли – пред входовете – плътно. Нейсе! Обаче кола и насред платното е задръстила тотално пътя. Собственикът и – младеж във възбудено състояние, играе карти на масичка пред панелния гигант, прибрал живеещи за цяло село. Човекът – младеж, си играе картите и въобще не му се става, а гражданинът е спрял на включен мотор и чака да му освободят платното, че да си вкара колата в ламариненото „премествяемо съоръжение“. Подканен културно, все пак, да се размърда, младежът налита на бой, но хич не и не мисли да си махне трошката от пътя…

„Тоз нормален ли е…?“...“Това, нормално ли е...?“

Отговарям си с нарастващо отчаяние пред все по-невъзможната перспектива, някога тук да заживеем като хората в един по-подреден свят, в който да сме сигурни, че всичко ще е по-добре за всички, ако се опитваме заедно, поне малко да се опитваме, да не си пречим един на друг. Отчаянието, щеше да е просто възмущение, ако въпросът – отговор: “Това нормално ли е…?“ беше само казанлъшко риторично питане. Обаче – не.
По пътищата на страната е същото. И по-страшно. И докато пиша това, иде новината за две убити нормални деца на пътя край Лесидрен. Убити от един категоричен ненормалник.

„Тоз нормален ли е…?“ – „Това нормално ли е...?

Въпросът става вече перманентно тревожно състояние на все по-малко оставащите немалоумни българи.
Екзистенциален въпрос, неизбежен. С толкова прост отговор, но само за онези, които не спират да се питат.
Българинът в огромното си количество все повече се превръща в човек без качество. Ненормалник. Вече съм сигурна. И не мисля, че това звучи грубо. От което не ми става по-леко. Все по-малко остават питащите себе си. И с лекотата на немислещия, знам, че веднага ще ми кажат:“Ние сме си добре, ненормалната си ти!“. Но това няма да спаси казващите, нито ще спаси всички нас като цяло, защото безспорна медицинска истина е, че ненормалният, никога не си признава, че е такъв, защото той, просто не си задава въпроса: “Нормален ли съм?...“. Математическа истина е, че все по-дългата числова редица от ненормални хора, в крайна сметка, се сумира с абсолютна точност в едно категорично ненормално общество, точно, както личните ми отделни питания в отделни ситуации, се обобщават в страхуващото: „Ние, нормални ли сме като социум...?“
Не ми се мисли за отговора. Той е ясен. Но е на път да стане още по-страшно, защото от отчаяние пред простотията, сме на път дори, да престанем да се питаме това. Защото кротките почтени хора се оттеглят зад дуварите на къщите си и решетките на панелките си, докато лудите вилнеят по пътища, улици и дори – велоалеи.
Вече е ясен въпросът на деня: Кой – кого? – откачените срещу дисциплинираните на пътя; почтените – срещу непочтените; лудите срещу нормалните; смъртта срещу живота...Бъдещето срещу липсата на бъдеще...
Аз все пак, се надявам, да попадам по-често в ситуации, когато отговорът, на въпроса: “Нормални ли сме...?“, ще бъде по-често в категоричното: “Да!“. Но трагедията край Лесидрен, не ми дава никаква вяра в това.
Тя можеше да стане пред очите ми, ако просто безстрашният велоездач, бе отишъл под гумите на някоя бърза кола; ако някой омаян от жегата пенсионер, беше паднал внезапно на пътя, когато шофьор без видимост, го застигне на пешеходната пътека, запречена от двама ненормалници – „спрели за малко“; ако съседи не бяха се намесили и надъханият младеж беше халосал с нещо тежко пред дома му кроткият гражданин, поискал да ползва правото си, просто да мине по улицата с колата си; ако дете изкочи със сладолед в ръка от магазин „Кристи“ бързо, иззад спрените на улицата коли, без да го види водачът на джипа, който с пълно право си кара по пътя към Стадиона...
Учебниците по икономика, често почват с един прост казус - пример. Прост, за да бъде разбираем за всички: непросветеният в знанието за обществото, бива въведен в ситуация на сложно улично движение. Въпросът към него е: “Как да стигне жив на тротоара отсреща, докато в същото време стотици коли по кръстовището, също трябва да стигнат там, за където са тръгнали.“ Отговорът е: когато всички минават на зелено. А минават на зелено, когато някой е сложил там светофар. Когато някой, е въвел ред в хаоса и когато всички спазват този въведен ред. Толкова прост и нормален отговор. Без който никой ученик не може да мине нататък в знанието си за обществото. А то е нужно. Защото никой в днешно време не е сам. Няма как да бъде сам. Ние, колкото и да отричаме Маркс, не можем да отречем, че човекът е „обществено животно“. Можем и да го отричаме, но ежедневието постоянно ще ни опровергава, освен, ако не сме отшелници в манастир. Човек, все пак, трябва да се научи да живее с другите...Да ги приеме, да уважава тяхното право да минават на зелено. Да изисква от властите, да слагат управленските си светофари и да ги поддържат работещи. Да изисква от останалите граждани, да не нарушават правилата.

Отговорът е толкова прост

Отчайващо е, наистина, че все повече участници в общественото движение, не го виждат. И дори – генерално го отричат. Но само този отговор прави от недисциплинирания – дисциплиниран, от непочтения – почтен, на полудяващия дава шанс да се прибере в нормата. За да оцелее. Този отговор превръща смъртта в живот и отчаянието в надежда. Безверието – в перспектива. В Бъдеще.
Само спазването на правилата превръща простия сбор от много хора на едно място, в ОБЩЕСТВО. Което не допуска безразсъдството на един младеж да завърши със смърт, било то на велоалея или на път към любимия дом на дядо на село.
Няма как да стане това с Бъдещето, ако поне не се питаме постоянно: “Нормално ли е това, което се случва наоколо...?. Не че питането, само по себе си решава проблема. Но е отправна точка. За правилния отговор. На оцеляването.