В „Арсенал“ ме приеха на драго сърце

„Важно е опитът да се споделя с нас, по-младите“, казва един от новите и обещаващи арсеналски кадри
Марин е едно от новите попълнения от млади специалисти в „Арсенал“, на които фирмата ще разчита занапред. Защото не му липсват ентусиазъм и професионална подготовка, които както сам той казва, очаква да развие. Само на 26 е. И пътят е пред него…
Роден е и е отрасъл тук, в Казанлък. Завършил е Професионалната гимназия „Иван Хаджиенов“ през 2013 г. със специалност „Компютърна техника и технологии“. Но както понякога се случва, преосмисля първоначалния си избор и компютрите остават на заден план. Някак си техниката го влече повече от компютърните технологии. Така че решава да кандидатства и е приет в Националния военен университет „Васил Левски“, Велико Търново. Насочва се към гражданската специалност „Управление на ресурси и технологии“. По-късно специализира „Въоръжение и бойни припаси“ съвсем целенасочено, защото вече има планове да започне работа в „Арсенал“. Очаква, че тук ще го приемат с тази специалност на драго сърце. И не остава излъган. Споделя, обаче, с най-голямо съжаление, че това е бил последният випуск с тази специалност във военното училище.
„Арсенал“ не му е чужд. Не само, че това е най-голямото предприятие в региона, но и баща му е работил близо 15 години тук. През лятната ваканция между трети и четвърти курс идва на стаж в предприятието. Влиза в цеха, в който се извършва монтаж на специални изделия, в който началник смяна е Николай Стоянов. Той е бивш военен и намират бързо общ език, както в професионален, така и в личен план. Тук нагледно добива представа как се изработват компонентите на съответното изделие, как се монтират, какви изпитвания се правят, какви резултати се постигат
След завършване на НВУ, от 6 февруари 2019 г. вече е част от колектива на Завод 2, като цехов технолог на 110, 120 и 130 цех с ръководител обособено производство Дончо Иванов. Интересното е, че и баща му е работил в един от цеховете, на които сега е технолог Марин. Вълнува го и това, че неговите колеги, с които е завършил специализацията си не работят по специалността си. Всеки е поел различен път, започнали са в други предприятия, които нямат допирни точки с въоръжението и боеприпасите.
Самият той се чувства на мястото си. Проявява интерес към специфичните особености на работата, свързани с изследвания, проби, към внасянето на различни технологични и конструктивни изменения в боеприпасите, така че да отговарят на определени норми и стандарти. А стажът, който е изкарал преди две години в Завод 1 му помага да научи подробности по балистиката на боеприпасите, което е съществена част от настоящата му работа.
„Най-много се уча от старите кадри и особено от руските възпитаници. Много ми помагат Росен Марков и Наталия Бабаджанова, които имат обширни познания и опит в областта на боеприпасното производство. Разчитам също и на Александър Михайлов, ръководител на Конструктивно-технологичния отдел към завод 2. Той е завършил университета в Габрово и с годините е натрупал също опит. Най-важното е, че този опит се споделя с нас, по-младите и начинаещи специалисти“, казва Марин. Оценява като отлична и теоретичната подготовка от военното училище. И сега е моментът, в който ще надгражда тази база на практика.
Още със започване на работа колегите го приемат радушно и веднага намира приятели и съмишленици. Организират си екскурзии, посещения на туристически обекти и излети, а това за новия арсеналец е едно от удоволствията. Незабравимо преживяване е за него организирания от колегите му рафтинг: „Щура работа! Едни бързеи, едно подмятане на лодките…“ Преди няколко години се включва и в поход „По стъпките на Ботевата чета“, който започва от брега на Дунав, от Козлодуй, където слизат Ботевите четници и стига по техните стъпки до връх Околчица. Там, където намира смъртта си големият български поет-революционер Христо Ботев. Походът трае седем дни и в него се включват над 800 души от цялата страна. Марин разказва, че на този поход се е запознал с много млади хора от различни краища на България. Лагерувало се е на палатки. Ама случили лошо дъждовно време. Някои от палатките протекли. Взели да се събират, където е по-сухо. „Ама пък ни беше весело. По време на похода и песни се пееха. Много беше приятно и няма да го забравя този поход“, разказва той.
Другото приятно занимание е спортът. Като стройно и младо момче се включва активно във волейболните мачове по време на почивките. Още когато влизат за първи път в отдела, за да го представят, някой се обадил от колегите му: „Играеш ли волейбол. Събираме се на обяд“. И така се започнало. Почти всяка обедна почивка. „Сега заради пандемията и наложените мерки от 2-3 месеца не сме играли волейбол и това много ми липсва, но се надявам скоро отново да се организираме и да продължим. Това за мене е едно от приятните изживявания, пък е и разтоварващо и зареждащо.“
Има едно преживяване още от първите дни при започване на работа. Връща се Марин от волейболната среща през обедната почивка и го среща зам. директорът. Пита го „Какво правиш?“. Имал предвид с какво се занимава в работата си. Марин го тълкува по съвсем различен начин и отговаря „Ами нищо“. Това, обаче, не остава без последствие. Вика директорът прекия му началник да го пита защо това момче не се занимава с нищо, работа ли няма, няма с какво да бъде натоварен ли? Тогава става ясно неправилното тълкуване на въпроса „Какво правиш“ и нещата се изясняват. Оттогава колегите му го все го занасят: „Какво правиш? Нищо ли?“. Както се казва – зевзеците нямат почивен ден. Марин е умно и отворено към хората момче, уважаван и ценен е от колегите си точно заради това. Осъзнава сериозността и отговорността на работата, но умее и да се повесели с тях, закачки, смях не липсват. Така и работата върви по-леко и денят неусетно минава.
Засега Марин живее с родителите си. Баща му е техничар човек и се занимава с ремонт и монтаж на машини. Майка му работи в съвсем различна сфера – в Комисия за борба с противообществените прояви на малолетни в Мъглиж. Има по-голям брат, който работи в Казанлък.
Прибере ли се от работа, все нещо майстори – по колата, по апартамента. През почивните дни ходи по селата - в Тулово и в Найденово. А там все има какво да се работи и да се помага. Млад и силен е, разчитат на него.
Марин цени семейните традиции. Най-голямата му радост е здравото и сплотено семейство. По празниците се събира родата. Заедно празнуват, заедно работят. Помагат си, когато има нужда. Мечтае да създаде семейство, което да е като неговото. Затова сега стяга и апартамент. Сам си работи по него. Счита, че е време да поеме своя си път в живота.
Инж. Марин Минчев е от това поколение - нова генерация арсеналци.
„Арсенал“ вярва в тях. И очакванията са големи….