Тотка Иванова е от онези ръководители по производствените площадки на казанлъшката оръжейница, които веднага, щом видиш, разбираш, че на тях можеш да се опреш.
„Моите момичета“, така нарича тя своите хора – работничките от заводската шивалня, които минават всеки бод от фирмената текстилна номенклатура, с която се „опакова“ всяко специално изделие, излязло с марката на „Арсенал“ - Казанлък. Някога и Тотка идва тук на едно от местата зад шевната машина. Почти 4 десетилетия по-късно г-жа Иванова ръководи като началник смяна цех 131 в Завод 3. И днес помни казаното от Христо Забунов, началникът, който я приема и въвежда в работата постепенно: “Тук ти трябва да научиш всичко“. Тя научава. И от ноември 2006 година поема ръководството в цеха по предложение на директора Георги Добрев. С когото продължават да работят успешно. Негово е и предложението началник-смяната Тотка Иванова да бъде част от фирмената Алея на славата 2020.

Повечето от момичетата в 3/131 са шивачки. Необикновени шивачки. От ръцете им не излизат модни облекла. Те не „обличат“ хора. Но цялата специална продукция на „Арсенал“ излиза на световните пазари с лицето на техните калъфи, чанти, зарядни торбички. Тук сигурно е и единственото място в страната, където знаят как се шие шаяк. Стопроцентовият дебел и твърд вълнен плат, от който нашите прабаби и дядовци съшивали сукмани, елеци и потури, се обработва трудно. Но без него едно от производствата на оръжейницата е немислимо. Шаяк навремето, когато началничката Тотка Иванова през лятото на 1982 г. идва в цеха, се доставял, както и години по-късно, от казанлъшкия комбинат „Димитър Благоев“, после „Катекс“. Но това предприятие сега не работи. Шаякът става кът. По-лесно се осигуряват памучните платове, с които тук също работят. Сред хората, които ръководи Иванова, има и сарачи. Работи се и с кожа, шият се ремъци. Работата с кожа също не е лесна. Но момичетата тук знаят как.

38 години само в „Арсенал“

„Не знам, как мина времето…“, казва Иванова. Но знае, че, щом е останала толкова дълго тук, е имало защо. Още отначало ѝ харесва. След майчинството се връща тук през 1986-а, вече като завеждащ склад. Усвоява постепенно всички етапи на работата в цеха. Следва заръката на Забунов. После става и статистичка. Когато преди 14 години директорът Добрев я предлага за ръководната позиция, се чувства подготвена и затова – сигурна. И се справя. Всъщност, тя държи да каже:

“Справяме се заедно!“

„Гръбнакът“ на цеха са опитните работнички, повечето – не от вчера тук. Професионалисти са. Рядко, но се случва, бързо да се впишат в колектива и жени без опит в шева. Самата Тотка Иванова е завършила някогашния Техникум по облекло в Стара Загора. Но признава, че не може да забрави спомена от изумлението си с две момичета – готвачки. Толкова сръчни, без опит, но скоростно навлезли в тънкостите на работата тук.
Дори през 2017-а, когато поръчките са повече от когато и да било дотогава, момичетата на Иванова успяват. Екипът расте до 45 души. Някои трудно се вписват, нямат опит. По принцип, рядко напоследък се намират добри шивачки и тук. Професията отшумява като атрактивна, каквато беше преди двайсетина години. Но когато работата е прекалено много, си казват: “Айде, момичета, давайте!“. Иванова смята, че са един добър колектив. Наистина не е леко да ръководиш женски цех, без да броим заместника на началника, монтьора и сарача… Но общото усещане е, че тук се разбират една с друга. Не се скатават, изпълняват си задълженията, и то добре.

Дезинфекцията: „Не спирам да напомням!“

Тази година е малко по-спокойно с работата. Но затова пък всичко извън нея е повече от тревожно. Дезинфекцират два пъти дневно, обработват се плоскости, брави, работни места. Дезинфектанти има и по машините. Маските не се пропускат. „Прозорците! – все напомням!“, казва началничката, която се тревожи за здравето на хората си.
В личен план тревогите не са по-малко. Като при всички напоследък. Семейството на дъщерята живее в Пловдив. Внучката е почти на 7 години, но младите се справят с гледането сами. Щерката си остава у дома – да се грижи за малката Даниела в това смутно време, когато и детските градини не работят. А и да работят, не е безопасно. Баба Тотка рядко има възможност да помага. Само през отпуската. Отговорната ѝ работа не позволява дълги отсъствия. Почивката вкъщи е предпочитана пред пътуванията. Домът е мястото, където тя наистина си отдъхва. Най-често с книга в ръка. Обича да чете, обича поезията! От младите си години чете Евтим Евтимов, Дамян Дамянов, Блага Димитрова, българска поезия. Обича да следи и живота в Казанлък – все пак, в този град живеем. Тъгува за местната телевизия. Навремето следяла всичко с интерес. Купувала вестниците „Седмица“ и „Искра“. Но вече няма такива интересни медии,

само „Трибуна Арсенал“ остана,

отбелязва Тотка.

В летните уикенди си ходят със съпруга ѝ до нейната родна къща в близкото Ветрен. Но най обичат да „прескачат“ до децата в Пловдив. Харесват Пловдив – красив е, има дух, култура.
Семейството от двама арсеналци – съпругът Денчо е млад пенсионер от Завод 5, винаги чака празниците за срещите с младите. Тази година обаче и те не знаят как ще посрещат Бъдни вечер и Рождество. Няма да има сбирка и в цеха… Няма да има Коледно парти, което колежките почти били организирали преди новината за голямото затваряне до 21-и декември. Настроението на работното място обаче е гарантирано. Момичетата вече са подредили елхичка, гирлянди, коледна украса, която да ги радва. Радва се и ръководителката им Тотка Иванова. И тя, като всички, се надява по-доброто да дойде съвсем скоро, през Новата 2021-а година. Сегашната ни донесе твърде много страхове и непознати изпитания.
„Господ бди над нас и ни пази!“, има вяра тя. Прави нужното и вярва – какво по-добро за сегашното смътно време?!

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"