Именичката Атанаска Недкова: 36 години само в "Арсенал"

Празникът в пандемия не е точно празник. Но има места и хора, при които това не важи. Разбирам го, докато си говорим с Атанаска Недкова, ръководител звено в Завод 5. Поводите са повече от един. Но всички те – празнични. Атанаска разказва ежедневието си непринудено и прекъсва изреченията с естествена усмивка, веселост в погледа и нерядко – с неподправен смях. Коледа – Нова година – Ивановден…, та до деня на Свети Атанасий Велики, чието име тя носи. Носи го с радост. Макар в днешния ден точно тези уж вечни български имена да стават все по-малко желани. Един вид, демоде. В семейството на Атанаска не е така. И двамата синове са с отколешните имена – Иван и Сребрьо. Фамилни редове от повтарящи се имена… Точно както внукът Атанас повтаря името на своята баба. В този дом традициите се спазват. Спокойствието на живота сред познати имена и неща не е чуждо на неговите обитатели. Предпочитат го и дори не се замислят защо точно. Харесва им уютът на сигурността. Така е не само под семейния покрив. Работата е другото важно нещо, което Атанаска Недкова никога, ама наистина нито веднъж, не е искала да променя. От ноември 1985 г. и до сега тя изминава всеки работен ден маршрут с една и съща крайна точка: “Арсенал“. Повече от 35 години, цял живот. Отскоро с права на щастлива пенсионерка, тя продължава да упражнява професията си в небезизвестния за всички арсеналци Конструктивен отдел, в популярния КАПП. Комплексната автоматизация на производствените процеси е в ръцете на 25-ма специалисти. Сериозни хора. Но също и хора, които не подценяват не само делника, но и празника. “Почваме я новата празнична година още от Ивановден“, смее се Атанаска. Която ще събере колегите си за почерпка на 18-и януари. Имен ден. Ден по-късно тя има рожден ден. Празниците преливат един в друг.

Атанаска Недкова е електроинженер с диплома от някогашното МЕИ - Варна

В Казанлък я води нейният съпруг Недко, стипендиант на оръжейницата. Дълги години после – арсеналец. Атанаска е студентска майка, идва на работа, след като поотглежда синовете си, родени едва с година разлика и расли едновременно с всички радости и трудности от това. Щом тръгват на детска градина, излиза извън къщи и тя. По пътечката към „Арсенал“.

Конструктор – ръководител звено

С тези две-три думи трудовата професионална биография на Атанаска на пръв поглед се изчерпва. Не се изчерпва обаче списъкът от десетки-стотици хиляди проекти, по които тя е работила. Прибори, технически съоръжения, производствено технологично оборудване, електро-захранване и електро-комуникации, стендове, машини… Нерядко тук дори т. нар. “прибори“ са с мащабите на цяла машина. Като електроинженер, Атанаска признава, че именно конструирането на тази част е нейното призвание. Но най-голямата ѝ „слабост“ в работата ѝ си има точно име:

Хидравлика и пневматика

Хидравличните и пневматични конструкции са любимо професионално занимание за инж. Недкова. Тя уточнява, че все пак заданията тук вече са изцяло свързани със специалното фирмено производство, за което отделът работи и в двете групи от специалисти, с работно място КАПП. Това арсеналци го знаят отдавна. Това, което едва ли знаят, е радостта, с която тук се работи заради усещането, че сред колегите си си вкъщи. Пандемията с коронавируса, която вече година преживяваме, не може да унищожи приятелския дух, населен тук открай време. Откакто се помни като арсеналка, Атанаска си знае, че личните и семейните празнични поводи са още по-хубави, когато са споделени и на работното място. Някога, в годините на социализма, колективният дух витае навсякъде. Напоследък, като че ли „Арсенал“ остава сред малкото места, където това значи нещо. Конструкторите край Атанаска продължават да споделят празниците си един с друг. А тя самата е нещо като организатор на почерпките и веселата част. „Сигурно ми е останало като навик от времето, когато бях комсомолски секретар и председател на профкомитета и по задължение трябваше да го правя“, смее се Атанаска. Вече никой не я задължава да събира парите за подаръци, почерпки и дори – за общото сутрешното кафе. Но го прави с радост. Смее се пак, когато издава, че за нея сред колегите може би се говори като за майката на отдела. Спокойно може да се добави:

Майката на всички празненства

„От Ивановден я почваме“, смее се майката на празненствата. Тук има двама Ивановци, без Атанаска да брои синът вкъщи. Някога празниците в обедните почивки били по-мащабни и дълги, имало дори бутилка алкохол, най-често – домашна ракия, която обикаляла от човек на човек. В „Арсенал“ сега отдавна е немислимо да се отпие дори глътка от такава напитка на работното място. Но е не само мислимо, но и реално осъществено, да има места, където хората да могат да се съберат заедно за кратко отбелязване на личните си празници. Новата конферентна зала в близост до отдела на конструкторите в сградата на Завод 5 е точно такова място. Чисто, светло, приятно, широко и модерно. Тук е място и за професионални работни сбирки, и за празник. Жалко е, че в условията на ограничителни санитарни мерки хората не могат да се събират на големи групи. Но и в новите условия тук са намерили начин празникът да не се отменя: сладкиши, дребни сладки, соленки, безалкохолни… намират своето място по масата тип „коктейлна“, а който и когато може, идва, минава, взема си по нещо за здравето на колежката, колегата или техните синове-дъщери-близки… Да не спира традицията, да се уважават колегите, да се множи споделената радост!

Е, как без подарък?!

Атанаска показва снимка от юбилейната сбирка за годишнината на шефа на КАПП-а, Васил Вълчев. Тя има в телефона си купища снимки от празници с колегите. Всяка от тях я кара да се смее. Чувството ѝ за хумор и самоирония я прави лесен и приятен събеседник. Дълго търси, но наистина намира паметна снимка с нов колега, извадена сякаш от рубриката „Крачун и Малчо“. Тя – с откровено дребния си ръст, той – едър човек в „Страната на лилипутите“. Две крайности. Но в прегръдка. И грее радост.
Радост грее и покрай новогодишната баница с късмети. Да. И тази година има такава. Отделът си я поръчва специално. Друг път си имат майстор от колегите, сега я поръчали – но как без баница с късмети? Атанаска си тегли късмет, който ѝ прилича:

Забавления!

Вкъщи ѝ се падат пътешествията. То, какви ли пътешествия и забавления в ковид-кризата, но на нея не ѝ трябва много, за да си ги намери. Намира ги дори вкъщи. Посрещането на Новата година пред телевизора у дома не я потиска. Защото празникът е в сърцето. И не е важно къде, а с кого. Идващият Атанасовден на нея ѝ се иска да бъдат отново с внука, също именик. Но заради пандемията – не се знае. И по Коледа имало колебания, макар таткото на малкия Атанас да се прибрал в Стара Загора специално от Англия за празниците, за да бъде при семейството. Другият син е във Варна. Там учил и там останал. Двете снахи са с една професия – счетоводство. Ако се съберат, Атанаска ще им направи любимото и традиционно свинско с гъби. Тя не е от големите експериментатори в кухнята, макар преди години в отдела да печели с дребни сладки кулинарната надпревара в изложба на колежките.

За Атанасовден изложба няма да има. Но почерпка и усмивки – задължително. Ако вечерта не се събере фамилията, ще има утре! „Идат и други Коледи, ще има и други Нови години, имени дни и прочие празници!“. Инж. Атанаска Недкова е оптимист: “Нали така!?“. Като всеки човек, на когото празникът му иде отвътре и му прилича. Както ѝ прилича и мястото в арсеналската Алея на трудовата слава. За което в отдела пак има радост. Радват се всички на всеки.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"