"Тихият и сънлив Казанлък изведнъж промени лицето си. Страшната новина за разбиването на руската войска и за приближаването на турците, разтупа всички сърца, вдигна на крак всички жители на града. Между това бежанци и граждани продължават да прииждат все повече и повече. Едни с коли, други с коне, а повече пеш, едни натоварени с разни покъщнини, други с празни ръце, голи, боси, както успели да избягат от огъня. Цялата тая непрекъсната вълна от хора, залива града и околностите му...Врявата и суматохата са неописуеми: деца писнали, овци заблеяли, говеда замукали, кучета лавнали, а хората, уплашени, тичат нагоре – надолу, като че някой им взел ума.“

Из спомените на казанлъшкият народен будител Константин Бозвелиев


Грижата за бежанците от Казанлъшко и другите градове, засегнати от настъплението на турските войски на север, след опожаряването на Стара Загора през лятото на 1877-ма година, бе тема на един от докладите на Национална научна конференция, в която Исторически музей „Искра“ събра учени от водещи университети в България, с цел изнасяне на нови и малко известни факти от историята на региона, които да бъдат публикувани в предстоящото издание на сборника „Казанлък в миналото и днес“. Авторът на доклада за съдбата на бежанците от Казанлъшко, Старозагорско, района на Калофер, Карлово и Сопот, асистент Емилия Вачева от Стопанската академия “Димитър А.Ценов“ в Свищов, сподели за читателите на „За Казанлък“ интересни факти по темата, предизвикала нейния научен интерес в изследването на редица документи и публикации по този проблем. Събрани са сведения от спомените на Найден Геров, първият губернатор на Свищов по време на Временната руска управа, при това – българин; проучени са много спомени на бежанци, в това число и казанлъчани, които участват в Големия Бяг – Бегът, или, както още го наричат хората тогава – Страшното...


Г-жо Вачева, какво показва Вашето изследване, до колко населението на Казанлък е било потърпевшо от набезите при настъплението на турските войски на север след битката край Стара Загора и нейното опожаряване?
- Казанлък е бил сред силно засегнатите градове, заедно със Стара Загора, Чипран, Нова Загора, Калофер, Карлово и Сопот. Отстъпленето на руската армия през лятото на 1877-ма година от Южна България, от Ловеч, долината на р. Лом, се съпровожда с масово изселване на българското население. Изстъпленията, които извършват войските на Сюлейман паша и башибозушките шайки, принуждават стотици семейства да напуснат родните си места и да потърсят убежище в освободените вече територии. Данните на Източнорумелийското правителство показват, че само в Южна България през този период са избити 17 320 души, разрушени и опожарени са 10 800 къщи, 925 обществени здания, 182 църкви и 120 училища, целият добитък на местното население е отвлечен. Майката на Иван Вазов, Съба Вазова, разказва, че по това време, само за една нощ, в Карлово са изколени 800 души. Калофер гори три дни и „от 1000 калоферски добри къщи, не остана ни една колиба“. Руските военни части са разбити край Стара Загора на 19-и юли 1977-ма и заедно с българското опълчение, са принудени да се оттеглят на север. На север тръгва и огромен поток от бягащи българи. За разбуждането на „тихият и сънлив Казанлък“ покрай тези събития, говори в спомените си и К. Бозвелиев. Единствен път за спасение, населението вижда в бягството оттатък Балкана. Бягат всякакви хора – свещеници, учители, занаятчии...“Който сварил бягал, който не – под нож падал....Бягали старци, бабички, деца – всякаква възраст...“, четем в сборника „Освобождението 1878-ма“, издаден по повод 110 години от Освобождението. Местните хора продължават и сега да говорят за тия събития, като за „Бегът“. Първоначално бежанският поток се насочвал към Казанлък, Енина и другите подбалкански села в района. Оттук се тръгвало за Шипка и Габрово. Преминаването на Балкана било трудно. Вълко Велчев споделя, че „особено трудно беше покачването по стръмните южни склонове на Стара планина.“ Най-трудно било за жените и децата, много от тях, вървели с окървавени крака, останали боси след скъсване на слабите им обувки. Съвременници описват сърцераздирателната картина на изоставени по тежкия път пеленачета, ревящи с „предразнял глас“. Така бежанците от Южна България, към които се присъединяват и хора от Казанлъшко, се прехвърлят в освободените земи на Северна България.

В кои райони на освободените земи се заселват бежанците от Тракия?

- До средата на септември идват около 100 хиляди бежанци по данни на руснаците. Някои тръгват за Севлиево, други за Габрово – Трявна, трети към Ловеч – Плевен. Най-много остават в Габрово, където се трупат хора от Старозагорско, Калоферско, Казанлъшко и Новозагорско. За пристигането им вече има организация. Ранените пращат в болнични заведения, бежанците отиват на предварително определени места. Руските власти взимат спешни мерки за подслон и храна, помага и Славянското благотворително дружество. Местното население е гостоприемно. Устройват се приют за болни деца, леко ранените отиват в сиропиталище, в което се приемат и болни възрастни. Такива приюти се отварят още в Търново, Ловеч, Дряново. Девическото училище става болница. Но Габрово отеснява. И бежанският поток поема към Търново и околностите. Добри Ганчев свидетелства: “Дойдоха голи, боси, кой както сварил, така избягал.“ Напълнило се и Търново, и околните баири, лозя, пътищата се задръстили от мъже, жени и деца. „Търновските фурни не смогват да опекат хляб, бежанците просят, сълзи пълнят очите на майките“, разказват свидетели. Тогава търновският губернатор Драган Цанков, разпорежда по места да се настаняват толкова бежанци, колкото са бройките на къщите в селото. Бежанците се задължават да работят в помощ на хазяите, да не разчитат само на помощи. Някои почват работа и участват активно в обществения живот. Книжовникът от Казанлък Филип Велев е нает в Горнооряховското главно училище. Някои тракийски бежанци стават разузнавачи в Руската армия. Някои от казанлъшките бежанци, успяват да прехвърлят дюкяните си от родния град, в Търново и Габрово, а други с лични средства почват занаятчийско-търговска дейност, отварят гостилници, продават спирт на руските войски.
Как руското командване и местното управление в освободените територии решава проблемът с бежанците.

Вземат ли се някакви планови мерки, има ли програма, по която се работи по онова време?

- Както вече казах, идвайки уморени след преминаването на Стара планина в Габрово, бежанците вече са били очаквани. От самото начало Временните руските власти взимат мерки за решаване на проблема с бежанците. С нарастването на бежанците още през юли се вземат извънредни мерки. За тяхното осъществяване се създава комисия с председател полковник Домети. В нея има и българи. На бежанците се разрешава да се настанят в изоставени турски къщи, да прибират реколтите от земите им, да получават помощи, да бъдат наемани като косачи. Отпусната е помощ от 18 хил. франка. В устройването на бежанците се ангажират се и градските съвети. Княз Черкаски, завеждащ гражданското управление в Търново, смята, че в решаването на проблема, властите не могат да се справят сами, нужна е подкрепата на руската и местна общественост, смята, че който може от бежанците, трябва да работи слещу заплащане. За помощ са призовани Славянските благотворителни общества и Червеният кръст, чийто представител в България, А.А.Наришкин, инициира създаването на Благотворително дружество, което развива широка дейност. С идването на есента проблемът с бежанците в градовете на Северна България се решава от местното управление с нови мерки. Търново също се препълва и част от бежанците поемат към Лясковец, Горна Оряховица, Самоводене и Свищов.

Как са приютени бежанците в Свищов, който тогава е център на нова голяма губерния, създадена с идването на руските войски.

- Около 2 000 души пристигат в Свищов. Иван Вазов, който по това време работи в губернската администрация на Свищов, описва бежанците като хора „без никакво препитание, без всякакви средства, необлечени и нещастни“. Управата на Свищов с губернатор Найден Геров, иска помощ в парична субсидия от Славянските комитети и подкрепа от Женското дружество и Настоятелството в Букурещ, водено от Евлоги Георгиев. Но бежанците са стигнали чак до Букурещ и Георгиев споделя, че парите бързо се изчерпват, а българите, които имат средства, не дават помощи и тежестта за народните дела пада основно върху малцина хора. Казанлъчанинът Константин Бозвелиев, по това време – в Габрово, отбелязва, че постоянно там идват храни от Горна Оряховица, а градът Габрово, се е превърнал в „един голям търбух, който поглъща всичко“. Свищовския губернатор контролира дейността по настаняването на бежанците, прехраната им и устройването им с работа. Местните власти раздават помощи и храни. През октомври свищовският полийцмастер предписва на Градския съвет, лозята, които не са дадени под аренда, да се дадат на „забегналите от балканските страни българи“, които да се погрижат за загрибването. През ноември, княз Черкаски със специално циркулярно писмо, разрешава на местното население и бежанци, засели турски нива, да съберат реколтата, при условие, че платят данъците им. На бежанците при това условие се разрешава да сеят напролет. Още в първите дни, когато започват да прииждат бежанци, в Свищов се съставя Настоятелство за събиране на помощи за пострадалите българи с председател Иконом поп Христо. Той търси помощ и от Човеколюбивото Настоятелство в Букурещ, за настаняването помага Свищовското женско дружество дружество „Съгласие“.

Има ли данни за разпространени болести и глад?

- Тракийските българи намират подслон в градовете на Северна България, но техните дни никак не са леки. Изхранването им се оказва сериозен проблем. В голяма част от спомените на преживелите бягството, се описва безпомощното състояние, в което се намират тези хора и затрудненията, които те пораждат на местните власти. Асен Кисьов, поел към Севлиево, разказва, че с идването на зимата, настъпва глад. „Бучка качамак се продаваше на за 10 пари, а ока брашно, на за 100 пари. Който имаше пари, купуваше, който нямаше, мреше от глад. Бежанците бяха също без дрехи, без завивка, без постелка, без обувки. За постелка и завивка ни служеше само слама, без огън и хляб. Вечер гладни лягахме, сутрин гладни ставахме, от никъде, ни хляб, ни пари...“ Идва и тифусът, който покосява стотици.

Какво е отношението на местните хора към бежанците от Южна България?

- Гостоприемството на хората в Северна България има огромно значение за оцеляването. Те снабдяват бежанците с дрехи, приютяват ги по домовете си, грижат се за тях, ако са болни. Не липсват и случаи на недружелюбно отношение към бежанците. Натъкнах се на такива сведения за Търново, където един местен Дядо Вълчо, дори казва:“Да умрат от глад...!“ Говори се и за случаи на кражби от глад, за изгонени от домовете на местните, бежанци. Но като цяло, в почти всички градове, те се приемат радушно.

Каква е съдбата на хилядите бежанци след края на Освободителната война?

- От запазените спомени на някои от тях, става ясно, че веднага, щом научават за превземането на Шипка и Шейново, прокудените от страх за живота си българи, тръгват да се връщат по домовете си. Бозвелиев разказва, че щом чули новината късно вечерта на 28-и срещу 29-и декември 1877 г. / 9-и срещу 10-и януари 1878 г./, още на другия ден, казанлъчани, настанени в Габрово и Тревненско, тръгват да се прибират по родните места. Желанието било толкова силно, че не се страхували от големите студове и снегове в Балкана. Някои бързали, за да потърсят заровеното или хвърленото в кладенци имане и покъщнина, други - да видят какво е станало с къщите им. Масово хората почват да се връщат по Ивановден и Атанасовден. Завръщайки се у дома, много от бежанците се сблъскват с нови трудности. В Стара Загора, всички къщи без тук-там, по краищата, са изгорели. В Калофер всичко е изгоряло и струтено. Там идват майстори от Македония, да помагат къщите да се вдигат отново. Драматичната картина при завръщането в Казанлък на местните бежанци, е много добре описана от Бозвелиев в „Казанлък в миналото и днес“ – едни изключително интересни сборници с исторически свидетелства.

Кое беше най-интересното за Вас при изследването на темата?

- Беше изключително интересно. За пръв научих за Бегът, не знаех преди нищо за това. Открих покъртителни истории, особено – описанията за писъците на изоставени пеленачета. Има доста потресаващи случаи, описани в спомени на участниците. Проучих доста документи, които са изключително интересни. Когато ни покани за участие в конференцията директорът на музея в Казанлък, д-р Момчил Маринов, реших, че темата за бежанците е интересна, не на последното място, защото е много актуална сега.

На снимката: Изображение "Грижа за ранените старозагорци"
Диана Рамналиева