Живот, който се смее. Стоян от КРБ

Дядо Коледа, КРБ, Бай Ганьо... Ноко от „Вражалец“, Чушкаров от Вазовия „Дуел“, „Балкански синдром“ – Кумът..., песни, танци, скечове, хуморески, арии, сцени. И благодарна публика. До тук е ясно, че става дума за живота на актьор. Но не съвсем. Стоян Стоянов – веселякът от Казанлъшките рози и бодли, така е забъркал живота в себе си, че навършил доста над 50, никак и за нищо не съжалява – има много спомени. Тоест - много животи. Един от тях започва в „Арсенал“. „Какво ли не е било, какво ли не съм играл...“, смее се Стоян... Изобщо, не спира да се смее, дори когато „солените“ шеги са на негов гръб. „Дет се вика – само бръснар от Родилното не съм бил...“, цитира момчето от КРБ приятеля си Иван Кафалиев...

Стоянчо от КРБ, както го знаят мнозина, освен всичко, е отличен ковач. Кове не само роли. А и метали – всякакви. Като него няма много. То, ковач и актьор в едно, направо си е само един на света. Или поне в Казанлък. Завършил „Топла обработка“ в местния Механотехникум, той - младокът от началото на 80-те, идва първо на работа в голямата оръжейница. Че къде другаде? Както и сега, „Арсенал“ е място, твърде привлекателно за машиностроители с диплома за „Средно специално“: Завод 6 и Малката ковачна – Хромажна – Голямата ковачна на Завод 7. Стоян минава тези пътеки с лекота. После, години след това, наученото в „Арсенал“ му прокарва и по-далечни пътища – към фабриките на Словения и Германия. Като много други арсеналци, които сега се връщат пак, трудните години на 90-те го вадят извън системата на ВПК. То по това време ВПК-то не било като сега. Било си направо – живо-умряло. За съвсем жив човек като Стоян място тук нямало. Намерил си другото себе си. Впрочем, бил го намерил отдавна – още по арсеналските естради и на сцената на казанлъшкия Военен клуб. В средата на 90-те просто свил от едната пътека – в другата. И пак се смее:
Напуснах Арсеналите и – айде в „Искра“!

Стоян Стоянов станал актьор, истински - не само по сърце и призвание, но и по трудова книжка. По това време Театърът на „Искра“ бил отворен за самодейци. Не като после, когато ги прогонили. Така, заедно с други искристи – любимци на нашенската публика, той играл, играл, играл, та се не спрял из целия репертоар на Сатирата. Не било пиеса, не било комедия, без той да се намеси. Без той да разлюлее салона от смях. Даже с професионала Видин Даскалов играл – не е като да се вихрил само със „самодейците“ – от Лидия Беева, Николай Топалски, Ники Кисьов, Ана Лалева, Любо Мишона..., та до „Грамофона“ – Грачов. Ама, разбира се – и с фурията Гълъбина, също. За достолепния Антов – да не говорим. И – Милена! „Много нещо играхме!“ - „Районна болница“, „Изобретателната влюбена“, „Островът“, „Стената“, „Рейс“, „Балкански сиднром“, „Двубой“... Ходили, обикаляли, даже в Гърция били. Е, преди това някои стигнали и Канада, че там останали, но това е друга приказка... Тя не е за смях.
Смешки други обаче в живота на Стоян – пълно! И май, повечето от тях си остават в годините с КРБ-то. КРБ, както вече „Трибуна Арсенал“ е имала случай да напише, първо се родило в главата на Любчо Попов. И като се почналооо... Арсеналските, та и казанлъшките сцени и естради, както се помни, се оказали твърде тесни за момчетата. Било времето на политическата сатира, Времето на Промяната. КРБ-то, като едни самоделци, си правели всичко сами – от текстовете и сценариите, през режисурата, разбира се – импровизациите, а също и избора на музиката, озвучаването, маркетинга, продажбите и транспорта. Искали ги повсеместно – само в Силистра и май в Кюстендил не ги дочакали. Участията идели едно през друго. Било е да осъмнат в Балчик, да попеят после в Казанлък и да замръкнат във Велинград. Една Нова година сколасали да разсмеят народа на четири ресторанта: казанлъшките „Балкан“, „Първи май“ и „Роза“ и почти към призори – да финишират в Свиленград. Били млади...И обичани. Което не се забравя. А сега времето се изтърколило.

Стоян чака пенсия, но много не се и надява

Той е от ония българи, които – аха, да се пенсионират и все нещо се увеличава: я стажът, я годините. Той стажа си го има, но не по документи. „В смутните години, когато ни връхлетя демокрацията, останахме без осигуровки“, казва той, но без да мрънка излишно. Да не се мрънка толкова май се е научил в Германия. Там отишъл след второто си връщане в „Арсенал“. Наложило се. През 2009-та се оказахме в криза пак. Двама от КРБ-то тръгват по света. Пробвали в Словения, но нещо не се получило. Тогава Стоян акустира в Германия. При щерката. Тя и сега е там, затова Стоянови отиват по Коледа при нея. Германците не се оплакват, казва ковачът-артист. Работят, не дават акъл, без да им бъде искан, не се шляят. Всичко им е изчислено. Някой път на Стоян му иде да се сопне на някой колега сега, след като е пак у нас. И да му каже, че нещата са наред, когато просто всеки си гледа своята работа. А не чуждата. Стоян там работи на норма. Свикнал е още от „Арсенал“, но там е някак си друго. Всичко е изчислено. Работата не го плаши. Нито там, нито тук. Чувства се на мястото си в ковачната. Не че не би му било хубаво, ако някога старата банда на КРБ запее отново. Или поне малко да попее на хората. Ей тъй, да ги поразсмее, да ги повесели, защото – за къде сме без смеха и топлото в очите? Заради единия смях и веселбата, по принцип, Стоян поел и ролята на култовия за казанлъшкия Празник на розата Бай ти Ганьо. Е, щеше ли да си пие ракийката с държавен глава, ако не беше това? Не. Има дори фото за спомен.

Бай Ганьо на ракийка с президента Първанов

Случило се в розовите градини. Стоян си рекъл: кога, ако не сега? Кой, ако не аз? И тутакси разтурял охраната на Президента с гюловица в ръка. „Ще опитам, – рекъл, – първо аз ракийката, че да не се плашите, няма да го отровя Президента!“. Първанов се навил. Все пак Стоян подканил: „Наздраве, роди ми се внук!“. С весели подкани и закачки Бай Ганьо шествал из Празника на розата. Било през 90-те, а после - по времето на кмета Дервишев. Кога – на каручка, кога – на возило, кога – пешком, Празникът не минавал без този образ. Стоян пълнел дисагите „според парите!“ – някога с повече мускали, друг път – с разни други работи... Раздавал, да е хаирлия! – радвали се и чуждоземци, и нашенци.
Да радва хората, както се видя вече, за Стоян Стоянов е радост най-голяма. Най-много се радва обаче, когато разсмива малките. За едната детска усмивка той е влизал и в „Пинокио и татко Карло“, и във „Въртележка“, и в „Знайко и Незнайко“, че и в „Незнайко и баба му“... И Дядо Коледа е бил, разбира се! Десетки и десетки представления играли с Жоро Ташев. Незабравима е и „Ламята от улица Войтешка“ – представление и за деца, и за възрастни. За Стоян Жоро е не просто приятел, а човекът, който му открил професионалните тънкости в актьорството за деца и магията в работата с куклите. Тъй, че - Стоян е и кукловод... Но не от онези, в кавичките, които са нависоко в политическите работи. Тях Стоянчо от КРБ и сега би ги „подкачил“ с острието на Сатирата, но май вече обществото се отказа от тия работи... С три думи: “Сатира вече няма...“, чак накрая скрива усмивката си Стоян - артист, искрист, ка-ер-берист. Професионален ковач, с още куп „свободноизбираеми професии“, с които не просто оцелява, а които забъркали живота му на 50+ такъв, че да се помни. Смехът се помни. Още повече днес, когато никак не ни е до смях. А, както казва Стоян: „На хората днес много им се иска и да се посмеят“.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"