Радостина Иванова. Ако отворите местната преса преди десетина години, нейното име стои неизменно по спортните страници на вестниците „Седмица“ и „Искра“. Успехите на Алпийския спортен клуб, където Радост е треньор, са постоянни и повсеместни. Катерачите на Радостина печелят медали състезание след състезание, а новата тогава стена в „Хидравлика“ е винаги пълна с деца, които качват все по-нагоре и по-нагоре. За хора като мен, които са следили успехите и, Радост е неизменна част от Казанлък. За нея самата, Казанлък е мястото, което в мислите си, не спира да обхожда всеки ден. Само в мислите – през зимата, защото от 8 години Иванова живее във Финландия. Но през лятото – наистина тук, защото "тук всичко ме прегръща!", защото Радост не пропуска нито един слънчев български ден, на който гледа като безценен подарък, навикнала от 2008-ма насам, шест месеца от годината да живее в тъмното на европейския Север.
Светлината е нещото, което най-много ми липсва във Финландия, не крие Радостина. Слънцето там понякога описва толкова бърза дъгата си между изгрева и залеза, че току подало се на хоризонта, то се гмурка отново в тъмното за броени часове. „Живеем и работим изцяло на изкуствена светлина“, казва бившата треньорка на младите казанлъшки катерачи, жената с вид на момиче, „запалила“ не едно дете за страстта към върховете. Самата нея, в катеренето посвещават двамата учители от Механотехникума, Дафина и Христо Гъдеви./на снимката от връх Шипка/
Дафина е човекът, открил за алпинизма младата Радостина, току завърнала се в родния Казанлък, след завършването на ВИФ, днес – Националната спортна академия. Радост дошла с диплома за треньор по лека атлетика. Обяснимо – в края на 70-те, тя е един от силните млади състезатели на известния в целия свят наш треньор, казанлъчанинът, Петър Рахманлиев./на снимката в жълта фланелка/.
След школата на Рахманлиев, останала ненадмината в българския спорт с постиженията си в мятането на диск, хвърлянето на копие и тласкането на гюлле, Радостина има житейския късмет, да попадне на семейството Гъдеви, които усеща като свои духовни водачи, хора, с които може да сподели всичко, втори майка и баща, от които не се страхува да иска и да получава съвети. У двамата, Радостина намира онази българска доброта и готовност, да те посрещнат от сърце по всяко време – нещото, което си е наше, българско, но все по-рядко се среща тук.
„Дафина Гъдева е моята втора майка, с нея споделях онова, от което исках да опазя мама, защото, нека сме наясно – алпинизмът, е опасен спорт“, казва Радост. Христо Гъдев е човекът, който я приел на работа като млад учител в Механотехникума:“Винаги знаехме, че можем да разчитаме на него. За учителите, той казваше:“Моите преподаватели“ и държеше на нас много – никой пропуск в работата ни не е пропуснал като забележка, но го правеше само лично и деликатно, никога пред другите. Пред другите, пред хората извън училището, той винаги заставаше зад нас“, все още е впечатлена Радостина Иванова.
По онова време, тя усетила, че планината е нейната страст, искала да катери върхове, но работата като треньор по лека атлетика на Стадиона, не и давала нужното свободно време. Затова Радост е благодарна на случая, който я среща с Дафина. Гъдева казала:“Моето момиче, ако искаш да се готвиш като алпинист, стани учител, ще имаш нужното свободно време“. От тогава и до днес, връзката между Радост, Дафина и Христо не секва. Дори далеч от Казанлък, Радостина не прекъсва срещите си с тях, нищо, че повечето, са вече виртуални. А също и с истински писма, пътуващи по пощата.

Писмата и интернет са живата връзка на катерачката с Казанлък

И в това тя не е по-различна от милионите българи, пръснати по света. Различното при успешната треньорка е това, че тя си признава, че никога няма да се чувства у дома във Финландия, така топло у дома, както сама в Казанлък. „Много емигранти не признават, че България им липсва, други наистина късат връзката, но аз не съм от тях. Извън България, винаги ще се чувствам на чуждо място“, казва си простичко Иванова.
Раздялата с родното, първо и причинила шок, после дълбока печал, но накрая приела нещата такива, каквито са. Всъщност, да се чувства не у дома си далеч на Север, тя няма основателни лични причини – Хану, съпругът и, е лъчезарен, светещ човек, както го описва самата тя. Неговата светлина и доброта, която се вижда с просто око и веднага, е нещото, заради което, Радост все пак, се навива, да напусне Казанлък. И да заживее в Турку – най-старият град на Финландия. Нейната стара столица. „За мен, като човек трайно свързан с родното място, където оставих много неща, беше истински шок, дори мисълта за чужбина“, признава си Радост, но също не крие, че за двете седмици заедно след случайна среща на един семинар за треньори в Чехия, Хану успял да я спечели до край.
Като всеки финландец, съпругът е човек, който държи на уважението, деликатността и възпитанието в отношението между хората. „Никой не тръгва към теб с желанието, тайно да те прецака, да те подведе. Позитивизмът е нещото, с което хората започват отношенията по между си“, казва Радостина с неприкрита печал, че у нас, наистина не е така. И това е нещото, което Радостина страхотно харесва у финландците. „Те никога няма да те подведат, казаното дума е казана, те държат на нея, на тях може да се разчита. Казаното, за тях е закон, който не пристъпват“, впечатлена е още казанлъчанката след осемте си години в чужбина. Основания за неудовлетвореност в работата, Иванова, също няма – тя е от малкото българи, които във Финландия работят нещо различно от ниско квалифициран труд. С присъщата за спортист, упоритост и стръв, тя преборила езиковата бариера – първо с курс, после с контактите си с децата като помощник учител, за което успешно издържала изпити, единствена чужденка в целия курс. Да си помощник учител, във Финландия е желана работа, за това не е лесно чужденец да пробие, обяснява Иванова. Системата в образованието на Финландия, те аплодира с две ръце – труд и само труд, перфекционизъм от учителите и постоянен контрол от страна на родителите, е формулата на обучението там. Всяка година оставаш без работа и се класираш наново, няма нищо сигурно, разказва Иванова. Болничен се взима само в краен случай, трябва да си отдаден на работата си докрай. Да не се скатаваш, да не шикалкавиш. Дневници в училищата няма, има спокойствие. Залага се повече на възпитанието, отколкото на заучаването. Човечността е целта на обучението. В работата е недопустима каквато и да било грешка.
Тя е респектирана обаче и от поведението на другата страна в образователния процес – учениците. Никой ученик, не може дори да си помисли, че ще се държи с преподавателя си арогантно и невъзпитано, казва Иванова. Във Финландия дори децата си правят едно на друго забележка, ако някой наруши правилата на поведение. Като цяло, ако някой в тази страна наруши правилата, това се счета за голям позор и това е нещото, което Радостина, наистина много харесва – редът и спокойствието, взаимното уважение. Не че няма и там корупция, не че всичко е само добро, обяснява учителката, която тръгва в професията си зад граница, първо като личен асистент на деца със специални потребности. Три години е работила с две такива деца, едното – българче, което трябвало да се приобщава към чуждата за него страна. Индивидуалната работа с финландско дете, за Радостина си била късмет, с децата, тя се чувства по-сигурна. Всъщност, за стане помощник учител, на нея и помага опитът от Казанлък. Повече от 20 години е преподавател в Механотехникума, 14 години е треньор в Алпийския клуб.
Връщаме се заедно с Радостина към славното откриване на Стената в „Хидравлика“ през 1997-ма, към купищата медали от състезанията, към нейните възпитаници Антония Флорова, Виктория Балчева, Роси Иванова...Момичета, с които треньорката не престава да си пише, с които се вижда, когато се върне лятото в Казанлък: „Радвам се, че поеха личния си път, радвам се, че се развиват, спортът е до време, но човешките отношения, които сме изградили, слава Богу, остават!“ И е толкова хубаво, продължава Иванова, когато след време се видиш с тия хора, да усетиш, че тая хубава духовна връзка между вас, остава.

Радостина знае какво се случва днес в нейния казанлъшки Алпийски клуб

Бившата наставничка е доволна, че нещата сега са поети от Мариана Сарачева. „Успяла е да запази духът на клуба, онова, което на мен ми предаде Дафина Гъдева – другарството, подкрепата, взаимопомощта, разбирането, а това е много, много важно!“, щастлива е Иванова.
Алпинизмът и катеренето, няма как да не са и на сърце и сега. Въпреки, че във Финландия, върхове по планините, няма. Върховете и планините на Радостина са в сърцето и. Вижда ги в сънищата си, понякога не знае, кога сънува – дали, когато е там, дали, когато се връща тук: „Толкова е странен животът...“ Всъщност, върховете, които е качила Радостина, не са толкова много. Покрай годишнината на казанлъшкия Алпийски клуб, тя успява с местната експедиция, да изкачи Арарат през 2005-та. Решила тогава, че трябва да отдели малко време от треньорската си работа, защото: „Докато се бавиш, времето лети!“ – тази мисъл сама дошла при Радостина при случайно отваряне на книга в книжарницата. И – така се случва Арарат. Но нейният избор в катеренето, си остава Стената. За нея, бройката качени върхове е без значение, същественото е преживяването, което те носи към срещата с онова величие, което само планината носи. И вдъхновението, радостта от допира до него, там, на място.

Мечтата: Матерхорн!

Тя се сбъдва преди година. Щастието идва с Хану. Съпругът подарява на Радостина пътуване до Матерхорн. Малко лифт, малко пеша – и така Радост стига до самото подножие, откъдето нагоре може само с котки. Изключително преживяване за духа – това е споменът „Матерхорн“ за нея, нещото, за което винаги е мечтала, върхът, в който винаги е била влюбена. Тя пък подарява на Хану връх Вихрен – цели три пъти. Той първо казал:“Не!“ – но в катеренето, на Радостина никой не е отказвал. После следва Мусала... Точно днес, когато посрещат своите най-близки приятели от Финландия в Казанлък, двамата съпрузи вече са готови с програмата на преживяването:“България!“ - Пирин /любимият Пирин!/ - Рилските езера - пещерите оттатък Балкана – Леденика, Магурата..., после – Велико Търнова, сетне – Черноморието: от Евксиноград до Силистар...Накрая – Казанлък, разбира се: Комплекс „Дамасцена“, Музеят на розата и скарата на теферидж на „Българан“. Четвърто семейство посрещат у нас Хану и Радостина.
Хану, дори е по-голям фен на България, отколкото самата тя. Тук му харесва, природата е магическа...Но – от хората, има от какво да е бил възмутен...Грубостта не му харесва, а отношението към животните, за него у нас е свръх жестоко...Във връзката им с Радостина обаче, това не е съществено. Както за нея, не е най-съществено, че дните във Финландия цели шест месеца са светли от 10 преди обед до два и половина след обяд. Те продължават заедно.
Заедно, между Лапландия и Долината на розите. След една, толкова случайна среща по средата – преди десетина години, в Чехия.

Диана Рамналиева