Това твърди един от изпитателитие на взривни материали на Мъглижкия полигон, категоричен, че българите имат винена култура

Той има два паралелни свята. Един професионален и един личен.


И в двата се чувства уютно. Понасят му. И двата споделя с една и съща жена - Гергана. В единия обаче има и пухкава и лаеща идилия, за кратко наречена: Роска, Роко, Мики и Томи. От няколко дни компанията е пораснала и със старозагорката Джеси.
Паралелните му светове са с различен вкус и аромат. Единият е с мирис на барут, другият на дърво. И вино.


И в двата си свята има своя територия. Само негова. В единия това е малка кабинка, зад която прекарва по 7 часа на ден, без да пропуска некачествените взривни боеприпаси и материали, или голямата шир на Мъглижкия полигон, а в другия - топъл и прашен безпорядък, къкрещ на черница, дъб или акация въздух, сред който дремуцат прашасал, но работещ телевизор, в ролята на радио, неработещ касетофон, стари наследени такъми, няколко бурета различен калибър, инструменти, високо кюмбе и много парчета разнолик свят. Творчески. Свят на човек, чийто ръце не живеят, ако не създават нещо.
Общото между двата му свята е, че изискват пълно отдаване. И не прощават грешки, пренебрежение, липсата на старание, отговорност и любов.


Живее в Мъглиж, откъдето са и корените му, има спретната къща и подреден двор. С черешово топче и куп красоти, които само човек със здрави корени и принципи може да създаде. Любима жена, дузина приятели, близки.

И име.

Заради което и в двата му свята го уважават и ценят.


Запознахме се преди две години в един от кишавите по мъглижки февруарски дни, на педя разстояние след празника на виното. Обещахме се среща, която отлежа две години.
До днес.


Той е един от най-добрите изпитатели на взривни материали, капсули, гранати, димни, светлинни и звукови ракети в „Арсенал“, работещ в капьорна на територията на завод 4 в Мъглиж и на местния полигон. За фирмения табел – изпитател от цех 168 на завод 0. Един от най- талантливите и известни наследници на бъчварски родове в района и страната - мъглижанецът Тошо Момчилов.
Бъчварството му е наследствен занаят и хоби, с което се гордее. Добър е, търсят го. От близо и далеч. Разбира от бурета и различните тертипи по тяхното съхранение, почистване, връщане за нов живот.


Трето поколение бъчвар е. От 36 години прави това. Буретата, саксиите и различните други дървении, които майстори от типа на буталки за мляко, паралии за месене на различни тестени неща, са известни на ценителите в страната. Познават го дори и в Президентството, откъдето на няколко пъти му поръчват по няколко бурета от по 100 литра. За вино. Правил е и буре на бащата на кмета в Мъглиж, за тънки ценители на виното и ракията от Стара Загора и страната. Има вече стотици бурета направени, от 10 до 200 литра. Научил се е да познава хората по буретата, които му носят за подновяване и почистване. Мърлячите и тегавите си личали дори по това. Естетите също. Категоричен е, че българите имат винена култура, както и че жените доста са научили за винения занаят и бъчварството, считани доскоро за „мъжки“. Имали отношение към бурето като важен атрибут и уред за съхранение на добро вино или ракия. Категоричен е, че българските бурета са далеч по-добри и правят по-качествено виното и ракията от наводнилите и станали модерни в последните години френски бурета. Често му носили такива за ремонт и опалване. Готов е да спори за неписанато правило, че едно буре е добро до петата си година. После – на боклука. Всичко е в начина, по който го съхраняваш, почистваш, твърди бъчварят-изпитател Тошо Момчилов и описва в тънкости процедурата: хубаво измиване, после наливаш ракия, на новия сезон почистваш и т. н. „Много хора си мислят, че бурето „пие“ ракия, а то „пие“ вода“, казва бъчварят за тези, които я пестят при измиване на бурето. Ракията стояла в него, за да вдига градуса на алкохола, не да свърши другата работа. Бурето иска грижи, любов, като всяка друга работа, отсича майсторът- бъчвар, който напоследък започнал и да ги безиросва. Трайността и годността на бурето се вдигали така.



От баща си и дядо си Иван и Тотьо Момчилови, 13-годишният тогава Тошо започнал да учи занаят. Били известни мъглижки бъчвари от местното ТКЗС, което правило бъчвите за цялата околия. През къща имаше бъчвари, сега сме останали 5-6 души, казва 49-годишният мъж, за когото Мъглиж е коренът и му пука какво се случва в подбалканското градче. Напоследък се дразни от многото пришълци от други места, непознати, неработещи, не го знаеш какво мисли, като те гледа, споделя мъжът, угрижен по стоката си и бъдещето на градчето.
За близо 4 десетилетия работа с дървото за бъчваря няма тайни по него. Знае кое за какво приляга: дъб и акация за вино и ракия, черница - само за ракия. Сред стотиците бурета, които е сътворил, има и едно с много сантимент: дарено е от баща му. Първото си собствено за продан направил малко преди смъртта му.
Твърди, че си ги познава всичките, независимо къде са из страната. Като му ги донесат за ремонт, за опалване. И през ум не му е минавало да си сложи авторски щемпел, печат някакъв. За престиж, гаранция, авторитет.



Дните на изпитателя от Мъглижкия полигон, служил три години на ракетен катер в Созопол, минават стройно: като в казарма. Става рано, от 7 сутрин до 4 следобед е в завода, където няма право на грешки и компромиси с качеството, защото всичко се плаща - с живот и с много пари. С име. Вечерта е в работилницата. При буретата, телевизор, който работи като радио и трите налайващи се кучета.
За идилията се грижи Гергана. Момчилова. Също арсеналски кадър от Завод 4.


В него ми е и душата, и животът, казва бъчварят Тошо Момчилов. Постъпил в завода преди 31 години веднага след училището по електропорцелан в Николаево, което завършил. Бил най-младият там. Дете на мъглижки арсеналци. Баща му Иван бил водопроводчик, а майка му Златка - работничка в цех 120 на завод 4. На уменията в професията го посветил Иван Петков Минчев от Шаново. От него научил най-важния урок: да е внимателен като работи, да пази себе си и другите. От 30-те си години на полигон и в капьорната, след милионните си „срещи“ с взривните материали, е убеден, че във всяка грешка, всеки инцидент, има човешки фактор.
Доволен е от работата си, от социалните жестове на ръководството, което се надява скоро да стигне и с „битовата“ си програма до техния цех. Имало нужда от съблекалня, санитарна стаичка. Иначе редовната заплата и другата помощ като ваучерите, си казват думата, твърдят Тошо и Гергана. Живеят по-спокойно отпреди. Не им се налага да се озъртат за друга работа. Правят планове – за лятото. И си мечтаят един ден да отидат в Париж, но като туристи, не като преминаващи. Това ще стане, като спечели от лотарията. Засега късметът му са 20 лева.


Отвъд работата, тогава, когато арсеналският портал е зад тях или работилницата с буретата под ключ, бъчварят Тошо и половинката му намират време и за приятели, за деца и внуче. И за новини. Последното, което често дразни Тошо Момчилов. Шепа държава сме, шапка народ, а тези дивотии в съдебната система, тази народна енергия, която се хаби, да се чуди човек откъде се взема, разсъждава гневно пред телевизора бъчварят, който и днес е в капьорната: малка стаичка в завода в Мъглиж. И сменя партидите на през 100. А после ще чука нещо по буретата си.

Два свята. И двата негови.





.