На 27 ноември 1919 година тогавашният министър-председател на България Ал. Стамболийски в предградието Ньой на Париж подписва мирен договор. С този договор България е обременена с репарации от два милиарда и 250 милиона златни франка за срок от 37 години с 2% лихва, голямо количество добитък и ред военни клаузи. Този договор влиза в сила на 9.08.1920 година. Съгласно чл. 48 в него, се отнемат Западните покрайнини. Освен това България е задължена да предаде на Сърбо-хърватско-словенската държава гр. Струмица и нейния окръг, а от старите предели - западните покрайнини Цариброд и Босилеград и Беломорска Тракия. Това се знае от голямата част от населението на България, особено когато става дума за Цариброд и Босилеград.

По-малко известен факт е, че по силата на Ньойския договор от 1919 година във Видинския регион 15 села са присъединени към Сърбо-хърватско-словенската държава.
Границата преди този договор е минавала по поречието на р.Тимок от устието й до с. Велики извор, намиращо се до гр. Зайчар в Сърбия, срещу гр. Кула в България. Нашите западни съседи с меморандум тогава искат и градовете Кула, Видин и Белоградчик или, ако става дума за България, изобщо искането е за 70 км от нашата територия от Видин до Беласица под претекст, че това е сръбско население. В други времена са искали нашата граница да минава по течениието на р. Искър.
Не мога да си обясня защо и до днес не е известен на българите в останалата част на България този факт. Та нима тези хора не са били български граждани?!

След подписването на Ньойския договор и влизането му в сила границата минава по поречието на р. Тимок до с. Ракитница, Видинско, а след това преминава в сухопътна граница по вододела между р. Тимок и р. Рабровска. Петнадесет села остават в Сърбо-хърватско-словенската държава. Това са 172 кв. км от Кулска околия и 17 кв. км от Видинска околия. Българите в пределите на западните покрайнини имат българско гражданство до 1919 година и от 1941 до 1944 година. От гореспоменатата площ около 3000 дка от площта на с. Раброво, което е родното ми място, остава в границите на днешна Сърбия, при това най-плодородната.

Прави впечатление странно съвпадение на имена на села в двете държави. Например, в Република Сърбия - с. Градсково, в България - с. Градсковски колиби, в Сърбия - с. Шипиково, в България - с. Шипиковски колиби и т.н. Причината е, че при очертаване на новата граница единият брат, примерно, остава в къщата, т.е. в селото, а другият брат остава на нивите. Временно там си построяват колиби. Впоследствие тези колиби прерастват в малки села. А сега? Сега е както на много места в България. Като ученици се впечатлявахме, че в Сахара броят на населението е под 10 души на кв. км…

Не знам дали някъде са разделили селото от гробищата, защото има и такива селища в България или пък границата да минава по средата на селото, както е било в с. Врабча, община Трън, област Перник. Едната част остава в община Трън, а другата част – в община Цариброд. И това се е случило след Ньойския договор. За селата, които остават отсам границата, както в село Раброво, става следното:
- Засегнати от този договор са 183 семейства с 1240 членове
- В Сърбия остават 2769 дка ниви, 119 дка ливади, 219 дка гори
- В с. Раброво се преместват 12 семейства
- Други семейства правят постъпки за размяна на имоти

За определен период от време за тези села има установен „двувластен режим”. За този период от време е установен и пропускателен пункт до с. Раброво, Видинско…
По-късно, около 1960 година, за компенсация на гореказаното на държавно ниво от двете страни се бяха договорили един път в годината да се организират събори на границата между двете държави. Спомням си го това като дете. Край с. Косово, Видинско, временно се ограждаше едно голямо пространство с два пропускателни пункта с един офицер и двама - трима войници от едната и от другата страна. Показваш си паспорта и минаваш. В това пространство с временни пунктове за храна и стоки от двете страни се събираха далечни роднини, като по-голямата част от младите не се познаваха. Разполагаха се на ливадата едни дълги софри, където имаше всичко включително и сълзи в очите на старите.
Питат ме:
- А бре, момче, ти от кои си?
Отговарям.
- А дядо Станко жив ли е бре?
- Не е жив. Почина миналата година, отговарят батковците зад гърба ми.
- Еее! Не можахме да го изпратим като човек. Каква е тая, нашта орисия?

Човешката мъка с друго име! Човек трябва да е писател, дори Нобелов лауреат, за да може да опише тази човешка мъка. Аз не мога. Преди определения час на тези срещи всеки бе длъжен да напусне пропускателния пункт, през който е влязъл.

Преди известно време прочетох книгата на френския журналист Анри Поззи ( 1879-1946) „ Войната се завръща” (издадена през 1934 г.) и написана във връзка с посещенията му в Южна Сърбия. Така се наричали днешните земи на Република Северна Македония след Ньойския договор. Ако има класификатор на описани зверства и издевателства заради това, че например си казал, че си българин, то тази книга е това. След нея ще разберете, че Македония въобще не е била „романтичен период”, както беше казал един политик на висока позиция или какъвто и да е той. Ще разберете също, че изворният фолклор, който слушаме за тези земи, въобще не е романтизъм, а нещо изстрадано. И ако това се е прилагало не само в Южна Сърбия, а и в Тимошко, то тогава р. Тимок навярно е била река от кръв или най-малкото от сълзи. Тази книга е и за тогавашната европейска неграмотност относно познаването на Балканите. Написано е на няколко места едно към едно.
Само да допълня. Това ъгълче в Северозападния край с S-образната дъга на р. Дунав при Видин съществува още от идването на хан Аспарух...

Огнян Чакълтов
Казанлък, ноември 2022 г.
От книгата „От Тимок до Връшка чука и по-нататък“