Налага се. Просто защото от пепелта по улиците, калта и тъмното, няма как да е иначе.
Още повече, ако пред очите ти и без това кварталът с физиономия и инфраструктура на гето, се превръща в полигон: с издълбани в асфалта ями, изпомачкана от нахвърлени строителни материали и накацали без санкция автомобили трева, и подтичващи по заобиколни маршрути смачкани данъкоплатци- идеалисти.



Веднага обаче следва да уточня: не съм срещу строителството, нито срещу благоустройството, още по-малко срещу канализацията. Особено в 21 век. Зер толкова села околовръст също се надяват на нея. Нито пък на асфалта по улиците, още повече нов, или на тротоарите. Чакани с десетилетия.

Не съм и срещу баниците. Но без предизборно коктейлни флагчета.

Но ставащото на Изток в Казанлък, ми идва в повече. И не само на мен.
Още повече, че за поредна година, поредна Управа остава вярна на максимата, че градецът К. свършва някъде около района на градската болница. Там, където до 50-те на миналия век е имало и гробище.
Може пък и да е логично, знам ли? Отвъд натам, е друг свят.
И още нещо: не рипам срещу канализацията и мащабното благоустройство на квартал „Люляк“, касаещо няколко десетки къщи и един блок. При това наполовина и саниран вече.



Ясно ми е и неписаното българско правило, че когато нещо се гради, то поне пет неща ще се разградят.
В името на градежа.
Откак започнаха строителните и изкопни градежни работи в района на „Люляк“, останалата част на целокупното работническо гражданство, имащо орисията и нещастието да живее в този квартал, гълта ежедневно кубици прах, подскача из неравния терен, лавирайки между тежки машини, багери, автомобили, за които знак за затворена улица винаги значи „ непременно скоростно премини“. Допълвайки кубици прах по „загубените и без време хора“, щъкащи по улицата.
За капак от копането вече няма откъде на практика да се мине, без да се натупаш хууууууубаво с пепел само на метри от дома си. Обилно, за цял ден.

И пак стана много тъмно: в една значителна част от основната улица, след като при поредни изкопни работи за благоустройството на къщите, се скъса важен кабел за осветлението.
Разбитият асфалт и липсващият, но чакан с надежда от 3 и половина десетилетия мечтан тротоар в района, съвсем отказа и таксиметровите коли в тъмната част на деня.
Не искат да пътуват насам, още повече, че има и блокове, пред които е невъзможно да се шофира. Заради дупки, с размери на военни окопи. Все пак до Полигона има километър.



В „Изток“ обаче живеят кротки хора. Търпеливи. Някои дори могат и сами да си свият баници, вместо да очакват такива за почерпка. С прах.
Но правилото „общината да е майка за едни и мащеха за други“ и едни все да чакат и да се надяват, нищо, че и те като и ония плащат същото на общината, а някои дори и в повече, /дори ако щете заради етнонавици/, а за други винаги да има нещо в повече, нищо, че нямат навика да дават, тук ми идва в повече.
Още повече, че никой отникъде не казал, нито написал, на какъв принцип примерно някъде се градят градинки, облагородява се околоблоково пространство за стотици хиляди досами портата на блока, а другаде калпав тротоар дори нямат. Половин дори.
Ако начина да вряскаме по-силно е решението. Имате го.
Ако тайната е в баниците, кажете.

Но все си мисля, че 26-те години вече живот уж в по – иначе, бива да налага други аршини.
Искрено се надявам.
В противен случай самотният ми прашен врясък съм сигурна, че ще намери доста сподвижници. Които може и да не са вресливи, но със сигурност ще са много сърдити.

А сърдити граждани могат много рецепти за баници да объркат.

Прашно, но нищо лично: