Парламентарната република атрофира.
Рече днес Президентът на страната ни, по повод година от поемането на тежкия държавен пост.

С държавната си диагноза президентът не каза нещо, което гражданите на РБ не знаят. Друг е въпросът, дали всички го осъзнават, роптаят срещу това, приемат или просто не им пука, и си стягат куфарите. ЗаКЪДЕТО.

Въпросът обаче е далеч по – болезнен.
Не парламентарната република атрофира. Държавата загина.
Няма я. Пфууу. Изпари се.
Няма ги хората. Избягаха.
А другите си снишиха и смушиха ...
Малцината останали да ги шмули котерийният вятър високи дървета, са или пред побъркване, или на път да се скършат.
Защото смерчът е голям. Як. Завихря.
Отнася.


Наглостта на самозабравилите се парвенюта, облечени във власт или просто случайници, застнали на кръстопът, е толкова голяма, че вече не прави разлика между народни потреби, народен гняв, перспектива и обреченост, дебат, спор или позиция.. .
Реже ехидно и самодоволно глави, мачка с ботуш и натиска във властова самозабрава.
И пет пари не дава, че колкото и в малка муха да се е превърнал сега народът ИМ, то все са останали две -три инатливи пчели –майки, дето ще се натискат в кошера и ще го възродят.
След куп зими.
За ново жилене.

Властта е невероятен порок. И още по- голям афродизиак.
Няма милост.

Докъде се докарахме само!

Невротични и злобни, жестоки и елементарни лелки да шамаросват деца в риск или деца, за които светът и животът се случват на легло, между четири, не винаги свежо измазани стени и дочените силуети на персонал, останал по милостта на държавата да се грижи за имащите нужда от милост ..
С немилост за някакви смешни 460 лева. Че и по- малко.
Баби, за които това е просто допълнителен доход към мизерните им пенсии, или просто лишени от друга визия и перспективи..... лелки.

Не се съмнявам, че има и читави сред тях, още повече, че куп НПО-та опищяват орталъците за помощ и ДЕИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ / таз сложна “джендър“ дума/, но резултатът е налице .

И е ТОЗИ.

И габровската „Хризантема“ не е просто някакъв кофти случай, резултат от женски ежби, а ДИАГНОЗА.

Диагноза на обществото ни българско. Което вместо грижа и обич, отношение и перспектива, споделяне и хоризонти, го шамаросват... Яко.
И смотват с парцали.

Опомни се, народе!

Виж докъде се докарахме. От страх за хляба и работата, за дома и децата.
От алчност: за някакви лева в повече, западен таралясник в гаража или за да купим света.
От липса на визия занапред, защото поради горните две, очите ни са гурлясали за хоризонти.
Не видЪт.
И единственият, който можем да съзрем или дадем на децата си, е бягството. Навън. Надалеч. Колкото по – надалеч, толкова по- добре.
Но Бягството не е Хоризонт.

Къде и как ще живееш е личен избор. И кураж. И възможности.
Но не можем всички да избягаме. Не става. Няма как.
Все някой бива да остане тук, дори само за да бере тревата от гробовете на дедите ни, които гният тук.

Не можем да превърнем в цимент и мрамор всички български гробища, нали?
Не че не сме тръгнали натам и в тази посока.
Изливаш цимент връху гроба на баща си и майки си .. и бягаш...
Там някъде, където си мислиш, че ще си по-добре.
И решаваш така въпроса с тревата на гроба и .. тревата в душата .

Ама не става с цимент..
Не може винаги с цимент.
Циментираме ли гробовете на покойните си наши, циментираме главите и сърцата, душите и рефлексите си, корените си .

За това, дето е ТУК.

И по тази причина, вместо да лаем, вием и и овикваме колко сме прецакани, как всичко тук е атрофирало и да позволяваме и още, и още, и още случайници във властта да ни превземат градовете и животите ни, превръщайки ги в частни вилаети и разменни монети, или махайки с пръст и тояги по всичко, което им се изрепчи или изпречи на пътя, то е време да изпълзим от дупките и кошарите си, да се отръскаме от гурелите в очите и съберем пръснатите на стърготини останали парчета кураж и достойнство.
И да метем. ..

Започвайки от цървулати и галошати и свършвайки с луксозните ботуши.
Пък нека ни съдят и в европейски съдилища, щото сме броили чанти и калпаци.
Народ е това. Не пихтия .
И хора са това, не мърши.
Сега схващате ли, защо толкова им се иска да станем джендъри всички?


Когато не знаеш кой си, е толкова лесно да си никой.
И да правят с теб каквото си искат. Както си искат. Който си иска.