Шведски преводач предлага българския поет за Нобелова награда, но смъртта изпреварва решението на Нобеловия комитет
Днес най-голямата в света онлайн-търсачка GOOGLE отбелязва 150-ата годишнина от рождението на поета Пенчо Славейков. Заглавната страница на търсачката се отваря с портрета на българския поет и препраща към редица сайтове с неговата биография.
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на Петко Рачов Славейков, от когото наследява много като човек, гражданин и поет. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява. В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия "смут" в Пловдивската реална гимназия - против лошото преподаване на "предметите" (след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с "парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели"). По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения – движи се с бастун, пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с "Живи мощи" и "Слепият музикант". В борба с "неволята" Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на "велик учител", извисяващ духа. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Към средата на 1884 г. семейството му е отново в София. През 1885 г. се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на сп. "Библиотека Свети Климент" с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. Същевременно Славейков пише и интимна лирика.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на Славейковата поетическа мисъл - вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. "Мисъл" и на сп. "Българска сбирка", създава поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни", и други класически епически песни, първите глави на епопеята "Кървава песен", много от миниатюрите в "Сън за щастие".
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Вглъбява се в творчеството на Й. Гьоте и Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ С. Киркегор; чете трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, А. Шопенхауер, Ф. Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема "Хайне и Русия" но не успява да я завърши.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от "Епически песни", подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. "Знаме".
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл" и е в центъра на литературния кръг "Мисъл". Поддиректор (1901-1909) и директор (1909-1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908-1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Н. Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Заедно с проф. В. Златарски прибира в България костите на М. Дринов и библиотеката му.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на "Кървава песен" (IV—VI песен), подготвя антологията "Немски поети".
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението С. Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министервото на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. В Цюрих, го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища - Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим - 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път - през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!