За това се искат очи. В тъмното. И уши, в тишината. И сензории в сърцето. И слънце в погледа. Отвъд здрача на градския ден, бързащ да се гушне в нощта... за да е свеж по ранина в утрото. Те имат от всичко. По много. И не се боят да го подаряват. На нощта, на тези, които имат уши в тишината, очи в тъмнината, слънце в погледа. И много сърце. За Стелиян и Божидар това е нещо много интимно, лично, отвъд света на множеството. Това е техният свят. Събран там някъде, между омаята на звуците от гайдата, дошла от Родопите и трансцеденталният ритъм на тъпан, в който неусетно потъваш, завит с аромата на съхнеща лавандула и жабешка песен, забравяйки за дребните ежби на този свят и технологичните му джаджи.

Следвахме звуците им.. в компанията на напева на совата и тракането на незаспалия щъркел. Там, под дървото, в тъмното, докато Меркурий и Венера се целуват, края на града заспива бързо, а цветята, в родената от тях биоградинка лудват да растат, обгрижени в магическото на музиката им. Те, психолог и биолог създаваха невероятен, невидян свой свят, за който са нужни очи в тъмното, уши в тишината, сензори в сърцето. И много любов. Към Живота. Без пудра, без ежедневното му лицемерие и технологична зараза.

Вижте първата ни /не/ Видяна среща тук.