Вечният Зам  в Културата Цветков:  „Формулата Читалище плюс Театър“ е грешна
Диана Рамналиева
Цвятко Цветков. Един от новите почетни граждани на Казанлък, обявен с решение на Общинския съвет в навечерието на тазгодишния Празник на града в рамките на Фестивала на розата. Обикновен, скромен човек. В живота на когото обаче, има необикновени събития. И срещи с необикновени хора. Един от последните, които могат да разкажат за досега си с Големите на Казанлък – Дечко Узунов, Ненко Балкански, Петко Стайнов, Теньо Пиндарев, Чудомир...
Чудомир. Човекът, който без сам да подозира, става причината, един завършващ българист, да намери най-своето в живота си в бърканиците на малките задачки в Културата, без чието решаване ежедневно, няма как да се случат големите сбъднати проекти, които надживяват своите автори. Не. Чудомир не намира работа в Общината на този начеващ живота си младеж. Просто, Чудомир го грабва с писането си, с езика на разказите си. С думите, които реди. Бъдещият филолог месеци наред дълбае в богатството на Чудомировото слово. Десетки хиляди листчета, изписани с думи от разказите на казанлъшкия хуморист затрупват дома на Цвятко и съпругата му. Записват, броят, смятат, анализират, извеждат. Десетки машинописни страници с таблици прошнуроват двамата в дипломната работа, която става повод за първата среща на младия филолог с Димитър Чорбаджийски. Да изследваш езиковото многообразие на жив автор си е риск. Трябва да имаш съгласието му. Цвятко дръзва да пита. Чудомир казва „Да!“. Въпреки недоверието в началото. Казва и онова:“Че, какъв писател съм аз...?“, в което дипломантът открива неочакваната за него у толкова известен човек, самовзискателност. „Очаквах да разказва смехории, а той се оказа много по-сериозен...“, споделя Бай Цвятко днес. Бай Цвятко. Така го знаят по-старите казанлъчани, които са си имали вземане – даване с културата. За тях той отдавна не е начеващ студент, който с възторг захваща математическата лингвистика. Която е категорична:“Чудомировото слово е от най-богатите в родната литература: 5 628 различни думи при база 20 000.И – 78 от сто поредни.“ Това е първото откритие на младия филолог. Следващите в живота му са не по-малко интересни.

Цвятко иска да продължи с изследванията. Но:“От ОФ-то натискаха за обществена дейност...“. Времето е такова, че не решаваш сам. „Каквото каже Партията!“, е закон. Партията казва:“Цветков почва работа като началник на общинския Отдел „Култура!“ Така, момчето, което някога с мама и тати рано сутрин поема към Завода, както тогава наричат „Арсенал“, пораства до високите етажи на местната власт. От 1-и март 1965-та до края на кариерата си, Цветков работи за културата на Казанлък. Първата му задача е именно изложбата „Нашенци“ на Чудомир. Която авторът си реди сам. Която днес, възстановена от едноименната фондация, пътува по света. Която дава началато на Фонд „Чудомир“, чийто приемник е сегашната общинска Фондация. Изложбата в Стара Загора е фурор. Авторът иска тя да се откупи. Колекцията е ценна и скъпа. Цветков почва битката за търсене на пари. Когато от финансовото министерство склоняват за 20 хиляди лева, началникъ т на културата отива при Чудото:“Трябва в брой...“. „Кой е казал, че искам пари, казах само, че картините са ценни и трябва да се откупят“, отвръща художникът. И праща начеващия общински администратор, „да оформи дарението“. Така Чудомир става първият дарител за Фонда за строителството на Музея и Галерията на Казанлък, разказва Бай Цвятко сега. Начинанието обаче, се оказва далеч по-скъпо. И трябва много време, за да успее. Случва се 15 години по-късно. Пред очите на Цветков. И през ръцете му. Той иска да разкаже. За да се знае.
Бившият главен инженер на „Арсенал“ – Пеньо Кирацов, станал завеждащ строителството към ЦК на БКП, с някои хитринки, успява да включи историческия музей и галерията на Казанлък в проекта за нова сграда на администрацията на Парк – музей „Шипка – Бузлуджа“. Време е за мащабното градене на Чинията на върха и мощното финансиране на обекти, послучай 1300-годишнината на българската държава. „Идеята за обособяване на Галерията беше още от 1965-та“, обяснява бившият зам. кмет по културата, какъвто Цветков е в продължение на три кметски мандата: 7 години при Бончо Милев, 16 – със Станчо Коев и до края – с Христо Копчев.
С Галерията началото тръгнало още по времето на неговия предшественик в културния ресор – Петър Калайджиев, когото Чудомир одобрявал много. След Третата Обща художествена изложба по 24-и май, общинското ръководство узряло за идеята.

Главен „шеф-диригент“ бил Дечко Узунов

След три години – през 1968-ма, Комитетът за култура създава Градска Художествената галерия - Казанлък. Окръжното ръководство е против, общинското няма достатъчно пари, но:“Никой не отрече, че сме град на художниците“, спомня си днешният почетен гражданин, врял и кипял в прословутата битка: Стара Загора VS Казанлък, в години, когато Партията повелява окръжните градове в никакъв случай, да не бъдат „надскачани“ от такива като нас. Макар, че е 11-и по обща промишлена продукция в страната и отговаря на условието по брой на население за окръжен, Градът на розите не успява да се пребори. Дража Вълчева е против. Но казанлъчани не се отказват: „Бяхмe постоянно пренебрегвани, затова общинското ръководство привлече предприятията и с тяхна помощ беше направено всичко тук. Най-голяма подкрепа сме получавали от „Арсенал“, казва Цветков, стоял плътно до рамото и на Станчо Коев, когато градът израства и в индустриално, и в културно, и в благоустройствено отношение. „Икономиката е в основата. Само при силна икономика, може да се случи останалото“, обяснява „дясната ръка“ на Кмета на столетието, в отговорностите за духовната сфера.“ Общината наложи отношения на допирни точки и взаимно подпомагане. Благодарение на тази политика, днес Казанлък има и Дом на културата „Арсенал“, разказва Бай Цвятко. Партийният секретар на града Петко Влаев, както тогава се случват нещата, вика шефа на „Металхим“ генерал Ямаков с идеята, да го убеди, че заводският дом, трябва да се извади извън територията на оръжейницата. А после – след строителството, да бъде дарен на града. Общината и „Арсенал“ си поделят ангажиментите. Фирмата финансира, местата власт урежда отчуждаването на имотите за терена, намира консултанти за сложното съоръжение, осигурява проектанти, специалисти по сценичното оборудване. „Строителството продължи повече от очакваното. Общината работеше за идеята, защото се правеше за хората. „Арсенал“ се зае, защото много от тях бяха негови работници. Тогава отново разбрах: „Арсенал“ без Общината не може и Общината не може без „Арсенал“. В Градския Изпълком по това време задължително имало ключова фигура от тогавашния МК „Фридрих Енгелс“. Градът се е развивал добре, само когато „Арсенал“ подкрепял общинското ръководство. Цветков пояснява: “Проблемът с липсата на пари за един неокръжен град, се решаваше само по този начин.“
Идват промените през 1989-та. „Арсенал“ наистина предложи на Общината да поеме стопанисването на Дома, но тогавашният кмет не го искаше“, помни Цветков, без какъвто и да било упрек към действията на фирменото ръководство, което и до сега поддържа този голям и скъп обект от културната инфраструктура тук. „Установи се в Казанлък, че ние сами трябва да си помагаме“, споделя Цветков тайната на възхода на града по това време. При липса на подкрепа от окръга, това било единственият начин за финансиране на големите инвестиционни обекти.

Но с Театъра не успели

„Какво пъшкане сме пъшкали...“ – много пари били нужни. След дълго мислене и консултиране с национални светила, било абсолютно ясно: “Театърът и читалището трябва да са отделно, така че да не си пречат. Формулата: Читалище плюс Театър е грешна.“ Цветков казва това с убеждението на опита си като дългогодишен председател на НЧ „Искра“. Проблемът с общинския театър, който още не е решен, е заложен отдавна, мисли Цветков. Той помни срещата тук на кмета Милев и партийния Влаев с актьора Любомир Кабакчиев и тогавашния шеф на Комитета за култура – Павел Матев. Заключението е: “Да, Казанлък има нужда от театър, но той трябва да е държавен и да има отделна база“. Тогава се залага идеята, културният дом на „Арсенал“ да се строи с възможности да приюти бъдещия театър. „Общината координираше целия процес. Строителството се забави, но това е, защото искахме да направим нещо ново, хубаво. А през това време разкривахме щатове в читалището, за да се готвят кадрите. Идеята беше за Музикално – драматичен театър, както това стана в Търново. Имахме подкрепата на Людмила Живкова. Но – нещата се промениха...“, не без съжаление продължава Цветков разказа си за културните процеси в града през 60-те до 80-те години. Бил е в тила на още една битка.

Битката за Художествената гимназия

Инвеститор на новата сграда става в средата на 70-те години Министерството на културата. Имената на най-известните български художници и тяхната подкрепа за родния град, помагат. Дечко Узунов и Ненко Балкански не забравят Казанлък. Родният град им връща жеста – превръща в музеи къщата на Балкански и наново строи точно копие на дома на академика. Заради голямото си дарение във Фонд „13 века България“, съпругата му Лиляна Балканска е обявена за почетен гражданин на Казанлък. Възниква идеята да бъдат възстановени и други стари къщи, които да запазят духа на Казанлък. Местната власт решава, че всичко няма как да се запази, но във всеки квартал оставят по някакъв спомен за миналото. Така се възстановяват в автентичен вид Хаджиалиоловата и Хаджиеминовата къща, Бозуковото кафене със Старата печатница, къщата, където е живял Кирков... Спасяват се от унищожението на квартирантите безценните стенописи на Иван Милев в къщата с камбанарията срещу пощата, която сега е вече частна собственост. „Общината направи тази къща истинско бижу... Бяха вложени много пари“. Домакинът на къщата Рафаел Стойчев обадил на кмета Милев намеренията на настаненото на квартира семейство, да замаже шедьоврите с вар и така, много време след случая, Общината плаща наема на стаите, за да опази това ценно художествено наследство. Реставрацията е от времето на Станчо Коев, който вика Христо Стефанов за финото възстановяване на стенописите...
Срамът на местната власт – настаняването на ромско семейство във фамилната къща на композитора Петко Стайнов, самият Цветков отнася лично. След национализацията, при всяко идване на академика тук, го водят по хотели, а видните гости, поискали да видят родният му дом, биват отклонявани някак си. В крайна сметка обаче, гафът се разкрил и Бай Цвятко, след като „обрал резила“, „прескочил“ кмета и – директно отишъл при Партийния Влаев! Нещата продължават да се протакат, а иде следващият юбилей на автора на „Тракийски танци“... А къщата, взета от Общината, все още е в окаяно състояние! Сигнализиран от заместника си по Културата, Станчо Коев се разпорежда веднага: “Утре ромите да ги няма!“ И – „Работата тръгна!“, спомня си Цветков. И добавя: „Така е, когато има за кмет човек, който знае какво прави."
Всъщност, малкият Цвятко отдавна знае Стайновите. Растат в една махала. Той – бедно момче на работници-арсеналци, а съседските деца – Груйчо и Дончо са синове на брата на композитора - Захари Стайнов. Поканите за обяд у богатото семейство, са първите срещи на бъдещия зам. кмет със светските обноски, които после му се налага често да показва.
„Сакото му висеше в кабинета в Съвета. Че да не си идва, когато му потрябва. Нямаше време, все липсваше у дома“, казва съпругата на вечно „тичащия“ по задачи зам. кмет. Спомените от тия официални вечери и посрещания, Цветков пази в личния си архив. Мъка му е, че не е успял да го подреди. Тъй, че – ако някой поиска да се рови в него, да бъде по-лесно. От снимките се усмихват не само видните за България творци – художници, композитори, писатели, актьори... Държавни лица от висок ранг заобикват Казанлък. Тук идва дори Людмила Живкова, която има слабост към културното историческо наследство. А такова в Долината има. Голяма част от архивите си, които събира цял живот, новият почетен гражданин подарява на Библиотека „Искра“ – вярва, че там ще ги пазят добре. Събрал е целият музикален живот на града в книга – „Певческата слава на Казанлък“, която излезе през 2009-та. Цветков вече има десетки страници текстове с исторически сведения в местната преса, чиито редакции, той често набикаляше, докато още можеше да го прави. Старателно подвързаната си дипломна работа, ще даде на Литературно-художествения музей „Чудомир“. Там й е мястото. Там е и неговото символично начало като ангажиран в културата на Казанлък, човек. Цвятко Цветков държи на това. Повече, отколкото на спокойните си старини. В интерес на истината, след цял живот в месната власт, от един зам. кмет обикновено се очаква да е подредил по-добре своето пенсионерско битие. Но Цветков не е мислил достатъчно по това. Обществените дела са му били по-важни. Както и доброто име. В името на името си, той не допуска дълго да чува зад гърба си: “Тоя до кога ще стои в културата...?“. Напуска Общината сам - „Бях първият и последен, който подаде оставка...“. След оставката и само три години преди пенсия, от Бай Цвятко местните културтрегери нямат нужда. „Можеха да ме използват повече...“, споделя с огорчение някога мисленият като „вечен“ заместник - кмет на Казанлък. „Гледах после овце и кози “, откровен е той. Заедно със съпругата му оцеляват на село. Че и помагат на щерката и внука, студент в Единбург. Но напоследък, 82-те години почват да предават бодрия му дух. Той признава, че след толкова работа за хората, не е очаквал такава забрава. Обидно му е, че са дошли години, когато на човека се дават оценки по това, от коя партия е. Той не крие близостта си с БСП, но недоумява, как хората не са разбрали, че: “Всичко зависи не от това, на коя партия си член, а от това, що за човек си.“
Признанието на Казанлък с присъждането на почетното му гражданство, трогва дълбоко Цвятко Цветков. И това се видя на церемонията по връчването на знака в тържествената обстановка на 5-и юни, по обяд, в залата на Инфо-центъра на „Искра“ 4. Неговите думи разплакаха мнозина. Като човек, бил толкова време в общинската администрация, 25 от които като заместник кмет по културата, новият почетен гражданин не крие, че благодари на сегашния градоначалник за доброто отношение, което има към него. Винаги е държал на доброто отношение. И го е ценял. Още от оня ден, когато Чудомир му се доверява и му дава съгласието си, да изследва неговото писмено творчество. Добро начало за едно момче, замечтало още в първите си години на малчуган в детската градина на „Арсенал“, да направи живота си интересен.