Първата дървена камера с плаки, произведена в периода между 1900-1920 година, която влиза във фонда на Музея на фотографията и съвременните визуални изкуства в Казанлък и се превръща в най-стария музеен експонат към момента, идва от Франция. От живописното градче Санари сюр мер единственият у нас фотомузей получава и първия експонат от най-известната и революционна марка в историята на фотографията - немската Leica. 12 фотапарата от най-популярните марки Minolta, Canon, Kodak, Olympus, Nikon, Yashica, Pentax, Mamiya,ФЭД, голяма част от тях произведени преди повече от 50 години, дариха на родния Казанлък Спас Димитров и Петя Големанова. Към тях те прибавиха и четири уникални снимки от началото на миналия век, една от които е на фотографа Димитър Карастоянов.



Дарението на Петя и Спас


Директорът на Музея на фотографията инж. Стефан Папукчиев държи в ръцете си най-стария експонат в музейния фонд


Петя и Спас са казанлъчани, завършили са ХГ „Св.св. Кирил и Методий“. Преди 17 години в София започва техният съвместен живот. За известно време се установяват в Берлин, а от седем години живеят в Санари сюр мер – малко, китно градче в Южна Франция, на брега на морето. Във Франция са родени и двете им деца. Спас има своите професионални ангажименти, а Петя поема домакинството и се грижи за децата.


Петя и Спас са едни от дарителите на Казанлък, които по стечение на обстоятелствата живеят на хиляди километри оттук. И както обикновено правят родолюбците, приемат като своя една благородна кауза на родния град. И не обичат да застават в светлините на прожекторите, предпочитат да стоят зад кадър. По тази причина, вместо свои снимки, те изпратиха два прекрасни фотоса на Санари сюр мер, направени с любителското око на Спас.

- Петя, Спас, как решихте да подкрепите с дарения Музея на фотографията в Казанлък, при това с експонати, които купувате специално за целта, а не са ваша собственост?



Спас: За музея разбрахме почти веднага след създаването му. Новината много ни зарадва. Аз самият съм любител фотограф, предимно снимам децата и семейството. Беше ми интересно с какви ескпонати разполага и какво има в колекцията си. Мисля, че още тогава, от самото начало знаех, че ще направим дарение. Все пак ние живеем във Франция, страната в която фотографията е създадена. Нашите деца са родени в град Ла Сиота. Той е известен като града на братя Люмиер, заради известното филмче “Пристигането на влака на гара Ла Сиота “от 1895 година.
По тази причина тук има и много колекционери и всеки месец в различен град се организират големи фотографски изложения. В нашия регион има две такива, които ние по принцип посещаваме. Но този път с конкретната цел да намерим нещо подходящо за музея. Тук много хора се занимават с фотография и почти във всеки град, както и в нашия има любителски клубове. В Санари всяка година се провежда Средиземноморски фестивал на фотографията – Photomed.

Петя: По време на ваканцията ни посетихме Музея и се запознахме се с г-н Стефан Папукчиев, бяхме и на откриването на изложбата на Петър Абаджиев. Разменихме координати с уговорката да поддържаме връзка. След връщането ни във Франция, моят съпруг следеше специализираните сайтове за фотографска техника, аукциони в интернет и местни обяви. Така малко по малко започнахме да събираме апаратите. По-голямата част от тях купихме на годишното фотографско изложение в Марсилия. Два от апаратите са подарък от продавача, понеже разбра че са за новооткрит музей в България. От специализиран антикварен магазин в град Тулон купихме последните два апарата, произведени във Франция, единият от тях е модел от 60-те години и го спазарихме за символичната сума от пет евро.


- Вие лично занимавате ли се с фотография?


Санари сюр мер, снимка Спас Димитров


Спас: Като любител- фотограф снимам с Canon 6d и имам общо три обектива, които засега покриват нуждите ми. Харесвам фотографи като Ансел Адамс и Себастио Салгадо.


Петя: Аз съм само наблюдател. През 2008 година имах щастието да видя в галерия Camerawork, Берлин, изложба на Ник Бранд. И до днес следя кариерата му и се вълнувам от посланията, които той отправя.

- Какво е чувството, когато даряваш?



Спас: За мен фотографията е една страст. В лицето на г-н Папукчиев и всички, които стоят зад музея аз виждам съмишленици, с които мога да я споделя.


Петя: Щастливи сме, че дори и с малко помагаме за развитието на музея. Да даряваш, също носи и гордост. Преди години, от училище посетихме етнографска излоба в музей „Искра“. За моя най -голяма изненада, под една народна носия от с. Елхово имаше талбелка с името на моята баба - дарител. Бях много горда с нейната постъпка и нямах търпение да се прибера у дома и да и разкажа. Години по-късно, четейки Чудомир, аз научих, колко неповторими и уникални са елховските шевици.
За съжаление, често стари снимки, докумeнти, книги и тъкани отиват на боклука и вторични суровини. Хубаво е, преди да хвърлим нещо да се посъветваме с хора, които професионално ще погледнат на предмета.

- Липсват ли ви България и Казанлък?



Спас: Да, разбира се ... Липсват ни родителите, приятелите. Не сме прекъснали връзка, всяка година си идваме, следим какво се случва в България и в родното място. Казанлък е град с история, с много личности, на които можем да подражаваме.


Петя: Бих искала да допълня думите на Спас с една интересна подробност. По време на Балканската война двама казанлъшки фотографи отразяват събитията. Това са Петър Арнаудов и Генчо Стайнов. Генчо Стайнов е известен още с книгата „Писма от Одрин“. На 15 март 1913 година на първа страница на френския вестник „Илюстрасион“ е поместена негова снимка. Това е първата българска фотография, публикувана в европейско издание.


И напълно естествено идва продължението на дарителския жест на Петя и Спас – в момента целта им е да намерят и купят този уникален брой от 1913 година. За да го подарят на Музея на фотографията, защото е част от историята на фотографията и от историята на града, която събират късче по късче всеотдайни казанлъчани като тях.