Хората винаги правим бели

И едно от нещата срещу белите е да ползваме по- малко историята като прислужница на политиката.



Визитка:


Доц. д-p Веселин Методиев е роден 3 дeĸемвpи 1957 г.в Силистра. Син е на историка Методи Попов, автор на изследването за българите в западните покрайнини, издадено тази година от Македонския научен институт под заглавие: „ Западните българи“.
Завършил е история в СУ “Св. Климент Oxpидcки”. Бил е председател на Главното управление на архивите в България.
Народен представител е в 4 Парламента- 37-то, 38-то, 40-то и 41-то Народно събрание на Република България.
В кабинета на премиера Иван Костов, в периода 1997-1999 година е и вицепремиер и министър на образованието. В момента преподава в Нов Български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на историята на държавните инситуции в България, преподавател е по история на българския политически живот.
Веселин Методиев е сред осонвателите на Демократи за силна България, след разпадането на СДС.
Преди няколко дни историкът бе гост на Казанлък, по покана на НПМ „Шипка- Бузлуджа“ и ЛХМ „ Чудомир“, за да изнесе лекция, посветена на Западните покрайнини, по повод годишнина от анексирането им от сръбските власти.





- Доцент Методиев, един български президент бе казал, че Македония е най- романтичната част от българската история. Какъв е вашият прочит на това твърдение и е ли е най- романтичната част от историята ни Македония? Като историк и бивш министър на образованието имахте идея дори да уеднаквите учебниците по история в тези общи допирни точки, но не се получи.




За да се направи едно такова учебно помагало, общо, може да го направят хора на науката. И то се получи. Направиха го, имаше такъв опит на историци от балканските държави.Но е трудно да се въвъде вътре в самата училищна мрежа и да се ползва от учителите. Това е по- сложният въпрос и за него се иска много по голяма воля и постоянство от политиците на балканските държави. За съжаление на Балканите много бързо се сменят политиките на самите правителства и има една такава неустойчивост. За радост не в България. Примерно Република Турция доста тръгна в друга посока. Не знае човек, не може да предрича какво ще се случи. Но при все ние можем и трябва да правим опити да четем заедно миналото, защото в крайна сметка като отидеш там, на другото място и видиш хората, те хората са като тебе. Те са мили, любезни, лоши, като тебе са. Много си приличаме. Просто трябва да се научим да живем заедно. Ние сме живели много врме затворени. Просто народна Република България беше затворена държава и тези стереотипи не се напускат лесно. Младите хора не страдат от тези неща. Те живеят по съвсем друг начин, много по – свободно, много по-спокойно, пътуват, учат, връщат се, работят, връщат се, пак отиват. За тях няма такива предразсъдъци. Те са повече за нас, по-старото поколение и според мен идват основно от тази затвореност на комунистическата държава.
А колкото до моя прочит за Македония, съгласен съм. Това наистина е романтичната част от нашата история. Това е така, защото най- будната част на възрожендската епоха- като книжнина, като духовност, е била свързана с Македония, с Пиринския край. Все пак Пайсий Хилендарски е оттам. Било то с Вардарския край, откъдето има много бележити българи, свързани с духовния живот на Възраждането. Това е превърнато постепенно в нещо много романтично и затова е нормално да се каже, че това е най- романтичната част от историята ни. Ако погледнем в Западните покрайнини, ако погледнем в едни по- близки времена и хора, както стана с този химн на Западните покрайнини, който бе изпълнен за първи път тук, в казанлък, на живои открит от ваши общественици, то това са също интелектуалци хора, но по- малко познати на широката общественост.



Кога светът ще заживее мирно и щастливо? Когато историята престане да е заложник на политиката или обратно?

Мисля, че няма да има такъв момент, на пълно щастие, мирно и щастливо. Винаги хората правим бели. Трябва да правим по- малко бели.И едно от нещата срещу белите е да ползваме по-малко историята като прислужница на политиката. Това не е хубаво. Историята е знание за миналото, за него се иска специална подготовка, компетентност, професионализъм и то тогава, когато искаме да говорим за наука. Иначе всеки може да си разказва своята история. Всеки от нас има и лична история. Историята на семейството е лична история, например.Но когато говорим за национална история, за общата ни история, като хора, като общество, трябва да се осланяме все пак на определен професионализъм.Защото това е занаят, трябва да си го овладял. Не става всеки да го прави. Не е редно.И същото се отнася за Гърция, за Румъния, навсякъде по света. Мисля, че сега хората живеят през 21 век в Европа много по-добре, отколкото са живели в 20-ти век или в 19-ти. Затова интересът към Европа от другите континенти, от другите хора ще нараства. Всеки иска да живее хубавият живот, който живеят европейците. Това е едно предизвикателство, свързано с бежански потоци, свързано с политически злоупотреби. Това е един много голям въпрос на 21 век пред Европа и европейската политика ще трябва да го решава. Това, което в момента виждаме е, че го решава, но трудно. И може би ще трябва да се положат повече усилия.


Има друга теза, че исторята винаги се повтаря като фарс...

Не..не. Историята не се повтаря, дори като фарс. Това, което може да се научи от историята са .. човешките грешки. Ако ние четем историята като човешки грешки, ще се предпазим да ги повтаряме. Тях. Самите човешки грешки, като например: човешката лакомия, човешкото нахалство, човешката наглост, човешката самоувереност. Това са неща, които може да се повтарят и се повтарят, поради това, че са част от характера на хората. А когато са в обществения живот, когато са в политическия, могат дори да доведат до големи злини за хората. Това е опитът. Това е онова, което миналото те учи да живееш по-добре в настоящето. А не че някакви закономерности на процеси ще се повторят. Това е глупаво. Това за историята и повторението й като фарс бе част от някаква доктрина, която отиде в небитието. По –скоро трябва да се внимава в прочита за това какво са правили хората, къде са бъркали. Има такава една американска поговорка: „не е страшно да се спънеш един път в един камък. Страшното е да се спънеш два пъти в един и същи камък“.



Разказвате на студентите си една история с писателя Иван Вазов и огромната маса от българи от всички краища на страната,дошли пред дома му, след окупацията на Сърбия над Западните покрайнини, за да чуят какво ще каже той, патриархът ... на народа. Твърдите, че това енационална катастрофа, когато народът изгуби посоката си.....

... Аз така мисля ...

..Имате ли усещането, че и сега като народ стоим под един балкон и чакаме някой нещо да ни каже .. за посоката ...? А той мълчи.. И как да разчитаме многото врякане сега от всевъзможните балкони?

Не. Не сме изгубили посоката си. Аз мисля че това, че сме склонни да оревем орталъка, както се казва, склонни сме, наистина. Не само българите. Но в момента в българското общество има много ясна посока, в която се търси бъдещият живот. И тази посока е материалното живеене, качеството на живот. Вижте какъв голям брой хора напуснаха България заради това: те искат друго качество на живот, по-високо, хората в България също търсят това, така че посоката е ясна. Въпросът, който все повече излиза на дневен ред е : как тази посока се съвместява с това да живееш етично, морално, да си нравствено добър човек, а не само да търсиш качество на живот. И това е един сложен въпрос, който изисква дълъг разговор.Но иначе посоката е ясна. Посоката за всички в Европа е една: качество на живот.


Кое пази днешните граници в света, доцент Методиев? Историята, политиката или общочовешките ценности?

Според мен първо разумът. Защото съвременната политика в Европа има доста разум, има доста сериозни поуки от грешките на предишни поколения политици и днешните политици са разбали това, те се пазят и това е особено валидно в Западна Европа. Тук, на Изток е малко по-сложно заради дългата нощ на комунизма. Но сега все повече източноевропейските политици ще трябва да разбират, че не могат да повтарят стари грешки. Някои от тях го правят със съзнанието, че говорят едно, вършат друго: тоест не повтарят грешки, но само говорят като знаят, че това не е правилният път като предпазват собствените си общества от по-радикални посоки, които могат да се вземат. Като цяло ми се струва, че има присъствие на политически разум, който е гарант за опазването на днешните граници.


Фатално ли е, че няма много историци сред съвременния български политически и управленски елит?

Не, не е фатално. Въпросът е да има знания за грешките. И въпросът е тези грешки да бъдат осъзнавани по силите на съответните хора: едни могат повече, други по- малко, едни имат интуиция, други знания. Хората са различни. А в политиката се влиза благодарение на избирателното тяло.


Какво не искате още да изживеете като историк?

Нямам претенции. Аз съм щастлив човек. Живял съм като много обичано дете, обичан съпруг, баща, нямам претенции към живота. Радвам се, че съм жив и мога да наблюдавам света. Много съм любопитен и с удоволствие искам да видя какво ще се случи.

Независимо какво ?

Разбира се. Историкът не може да бъде футуролог..



*Доц. Методиве за македонците:
Сред милионите копия на чужди документи в Държавния архив няма едно свидетелство от последните столетия за македонски народ, като следователно по тези земи живеят предимно етнически българи.