„Няма да пишете материал за мен, нека разкажем за организацията, за многото дейности на хората от нашето време!“ С тази молба, направо – условие, ме посреща дългогодишната профпредседателка на цех 160 в Завод 2 - Мирка Димитрова. Мирка е арсеналка. Ветеран.

Пенсионерка от 22 години, тя продължава да носи „Арсенал“ в мислите и сърцето си. На масата в семейната механа на къщата в Хаджи Димитрово ни чака голям албум. Сама е залепила снимките в него. Образите на колеги от цех 160 се редят ту в лични празници – сватби, кръщенета, посрещане на поредното бебе, ту в новогодишни и осмомартенски банкети и тържества, ту по баирите на Стара планина със заводските хижи на връх Столетов, ту из Копривщица, Сопот…, екскурзии из цяла България. „Работехме много, но и много живяхме!“, това е лаконичната оценка на живота на Мирка, живот – като на всички други нейни колеги-производственици. „Работникът е важен, той е най-важният, на него се крепи производството!“ – така казвали началниците и директорите навремето. Времето преди 1989-а. Продължаваме да го наричаме или „комунизъм“, или просто - „соц-а“. За днешните преживели всякакви житейски бури пенсионери това е просто техният живот, животът на младостта им.


„Не можем да си променим принципите и идеите“, - казва Мирка и тези думи важат за хиляди нейни съвременници. 425 души профсъюзни членове наброявал в най-силните си години тежкият за работа 160-и цех на завод 2. Били предимно млади хора, току-що завършили. Идвали да работят с желание, заплатите също не били за подценяване – плащало се добре. Голямата част от женския състав бил по пресите. Шумно, трудно и по цял ден. „Нямаше ЦПУ-та като сега“, - усмихва се Мирка. В началото, идвайки в 2/160, тя намира тук цифром и словом 5 преси и 5 струга. И технолози, които работят с тях. Производството още се проучва и усвоява. Първите се учат от Христо Колев. Нея я избират първо за профгрупорг, после и за профпредседател. И почват празниците! Хората от цеха сами давали идеите за празненствата по всякакви поводи. Така си поканили видната гостенка – първата жена-генерал Нанка Серкеджиева, бивша партизанка от отряда „Антон Иванов“. После се видели лично и с лелята на най-младия български партизанин, загинал за идеята, Митко Палаузов. Самодейните тържества на 160-и цех привличат през обедните почивки арсеналци от целия комбинат, разказва Мирка. „Извадих късмет с много таланти!“, - смее се тя. „Дясна“ и „лява“ ръка на Мирка в организацията, били певците Тонка и Богдан. Били добри, получили покана дори за националния фолклорен събор в Копривщица. В цеха имало и много орденоносци, начело с началника Христо Янев. Изобщо, трудолюбив народ се насъбрал в този тежък за работа цех. По онова време в комбината имало необичаен почин. Кръстили го „Героят е винаги в строя!“. Всяка бригада си имала име – името на някой заслужил човек. Този човек, разбира се, не бил част от колектива, бригадите често се кръщавали на загинали герои. Но техните имена били зачислявани в списъка на бригадата и на тяхно име се събирали средства. Тия пари се ползвали от всички за най-различни профсъюзни дейности – екскурзии, походи, посещения, веселби.



Бригадата на Мирка често била бригада-първенец. По онова време в българските предприятия има задължително производствено състезание между работещите, наречено социалистическо съревнование. Излъчват се първенци, раздават се награди, имената и образите им се популяризират. Бригадите-първенци получавали награди за пътешествия из цялата страна. От подобни моменти снимки в албума на Мирка са запечатани радостните образи на колеги и колежки в Съевата дупка, Шумен, Вазовата къща в Сопот, комсомолски поход на вр. Столетов, осмомартенски програми и почерпки в завода и по градските ресторанти…
Рождения ден на тачения по това време съветски лидер Ленин хората от цеха празнували на язовир Копринка заедно с жителите на квартала в Казанлък, който носел неговото име… С хората от квартала имали и други инициативи. Организирали заедно празник за децата на 1-и юни. Всички малки участници получавали награди, осигурени от работническия колектив.


Грижата за децата била „на първа линия“. Особено внимание се отделяло на многодетните майки. Техните деца получавали повече и допълнителни подаръци за Международния ден на жената 8-и март. Подаръци се раздавали и за Нова година. С годините профсъюзите действали и за подобряване на битовите условия на работното място. Успели да се сдобият с „битовка“ – оборудвана изцяло като кухня стая, където обядвали, закусвали и дори се събирали за малки празненства. Имали и хигиенна стая за жената. Задължително раздавали всеки ден на работниците кисело мляко, чай и кафе.



„Бяхме хубави и млади“, - радва се Мирка на колегите си, разлиствайки албума. И възкликва: “А какви фестивали правехме!“ И си е така – по страниците се нижат усмивки, накипрени лица, надиплени прически. Снимка от общия курбан за ленинския рожден ден също е запазена в профсъюзния албум, който си е направила Мирка Димитрова. Битова сцена с автентични костюми и трапеза с народни гозби е запазена в снимка на Стойка Калчева, Стойка Сярова и самата Мирка. Нахлува и друг спомен – тортата на Мильо Духтев за Осми март: торта с всичките планини, равнини и градове на България… Кулинарните изложби били на почит. Майсторските умения на жените от цеха виждали всички колеги, пак покрай 8-и март. Албумът на Мирка е съхранил и лицата на щастливите златни медалистки Величка Бейчева и Керанка Илиева. Така тежката си, предимно ръчна, работа под напора на 120 децибела шум хората от 160-и цех редували с веселби и тържества. Споделяли заедно всеки личен и семеен празник, тъй както споделяли труда си по пресите, монтажа, струговете, лакировката и химическите операции. И за партийния си секретар Мирка намира добри думи. Контролирали изкъсо производството и целия колективен живот, партийните секретари по онова време често са недолюбвани. Но за Вълчанов Мирка има само две думи: “Злато човек!“. Въпреки 22-те години, откакто е в пенсия, Мирка помни всичко от общия живот с колегите си, много от които се превръщат в приятели помежду си. Когато преди 10 години започват организацията по ветеранските срещи пролет и есен, първоначално идвали по 120 души. После редичките оредяват, такъв е животът. Почнали да се събират по 80 души, сетне – по 30-40…


„Все по-малко оставаме!...“


Но сбирките продължават и живите са заедно с онези, които вече ги няма, защото хубавите спомени са общи. В спомените текат едно след друго имена на началници и редови работници: П. Митев, Ваня Митева, Николай Христов, Богдан Колев, Иван Митков, Георги Инджов… Някои от тях са още в „Арсенал“. Нещо повече – виждаме ги в Алеята на славата.


Някога, преди да постъпи в „Арсенал“, Мирка чакала три години! Проучването било дълго, доверието не се давало току-така. „Три години чаках за тоя тежък цех, където оставих здравето си…“, - казва Мирка, но в тона й съжаление няма. Продължава да си разлиства албума със снимките на масата в механата, откъдето зорко гледат портретите на Левски и Ботев. По стените висят карти на Санстефанска България, обрамчени цитати на видни българи, стомни, ловни трофеи, стари оръжия от дядо и прадядо… “Синовете са патриоти“, - потвърждава предположенията ми Мирка. Двамата са си в България, в Казанлък. Единият даже работи в „Арсенал“. Другият преподава в казанлъшката Полицейска школа. И двамата помагат, семейството се държи. Уважават спомените на Мирка. Тя не ги е трупала като някакъв „капитал“ за старини. Навремето почти всичко се прави „за идеята“. Мирка смята, че е работила за хората. Единствената награда, която помни да е получавала за тоя си труд, е екскурзията в Германия, която организирали за всички женски отговорнички от големия оръжеен комбинат. Тя така и продължава да си нарича казанлъшката оръжейница „Арсенал“ – комбинатът.

И отброява точно своето време в него: 23 години в Завод 2/160.


Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"