За прахта в очите и камбаните в главите. Или къде е скрит ключът от бараката на БСП?
Мина. Свърши. Изтече се. Пищно при това в новините. Двете нелепи смърти под върха, допълнително „напомпиха“ интереса към него.
Винаги е било така.
Този връх и този събор да се помнят най- вече с неизбежните сакатлъци, съпътстващи всяко нещо, което е свързано с хиляди хора. С броя изкачили го, с някоя катастрофа по пътя или с броя на химическите тоалетни, които все не стигат и са причина за кръшни опашки край тях. С боклуците, които остават и винаги са в повече, и с прочие екстравагантности, които Бузлуджанската символика носи.
Това се помни от новините. Обикновено. Които в пъстрината си, винаги леко нажълтват. Така е построен сега новинарският пейзаж в България.
Покрай байраците, приказките на лидерите, посланията, заклинанията и поетите обещания, винаги там, в подножието на Балкана изтичат и едни други отметки. Втори план. Невидим за екзалтираното множество, недоловим, поне към момента за партийните величия, освен ако не им е набит съзнателно на очи.
И винаги много знаков за тези с интерес. Конкретен. Всъщност, те точно затова ходят там. Хората с интерес, никога не отиват ей-така, на Бузлуджа. Така беше и на тази.

На Бузлуджа никой не ходи случайно.

Ама никой. Особено, ако има някакви планове. Близки. Или някой има някакви планове за него. И тази Бузлуджа го показа. С бегъл преглед на редиците и групичките покрай трибуната. Вече ги няма онези обикновени емоционални софра туристи, дошли просто заради евтин рейс или кюфте, безплатно шоу и седенки. Защото нито едно от тези неща вече не са евтини.
А и сеирът вече струва пари.
Затова тази Бузлуджа беше по-малко креслива, все така обилно полята с народ, по- премерена в кюфтетата, думите и байраците, малко по-млада, по- ентусиазирана, но без онази подлудяваща страст, която поражда ехидни усмивки, не само в родените след едно определено десетилетие.
Та като прибраха двата трупа от балкана, като поизчистиха преливащите контейнери, вдигнаха ВИП автомобилите, опънаха креватите по хижи и хотели, хроникьорите изписаха първите си бързи сводки, свалиха снимките и пресяха отметките в тефтерите ......и дойде време ....да измият прахта от очите.




И тогава дръннаха камбаните.

Винаги е хубаво човек да се вслушва в камбаните. Винаги. Защото те винаги бият за него, както е казал големият Хемингуей .
А на Бузлуджа винаги е хубаво да ги чуваш.
И да се оглеждаш. Много по- добре, отколкото да вдигаш високо байраците и да скандираш „БСП!“ или да се буташ в кебапчийниците. /За сведение, те стават все по-малко. Изместват ги шекерджийниците, сувенирджийниците, сливенските праскови, китайските дрънкулки, книгите на открито./


В многопосочното озъртане обикновено се вижда много повече, отколкото във фокусираното взиране.

В протоколното отмятане на кой дошъл и кой не, обикновено има много повече скрити послания, отколкото в онова, което ще ти кажат лидерите от трибуната или пред микрофона. И на двете места обикновено ти спестяват най- важното. Затова е важно да четеш, отвъд думите.
Защото друг мъдър житейски урок казва, че устата е дадена да скрие това, което казват очите.
И докато от Бузлуджа се лееше мантрата, че БСП е единствената европейска алтернатива на сегашното управление, то досами нея, вървяха едни други послания. И гледки. На втори план.
Като това:
обявеният само преди броени дни в Казанлък от пъстър Инициативен комитет независим кандидат за кмет, в лицето на банкера Стефан Манчоров, приемаше поздравления от познати и непознати, представен бе на различни партийни функционери, с различен от най- високото ранг. Не че има нещо лошо в това, нито че това е забранено. Стефан Манчоров е свободен човек, български гражданин, с принос, кариера, интерес и амбиции. Като всеки един от нас.
Но е знаково.
Предвид едни други послания, други думи, които изрече, изрекоха и чухме през седмицата.



И тук всъщност е звъна на камбаната.

Ако обявената от Инициативния комитет и от самия Стефан Манчоров негова независимост, каузи и твърдението, че досега не е позволявал и не би позволил, да му се качат на гърба, то появата му на толкова емблематичното и знаково събитие, какъвто е националният събор на Бузлуджа, при това придружаван от подалия миналата година оставк,а като председател на БСП в Казанлък инж. Александър Минчев, вече значи друго. Защото и двамата, и Александър Минчев, и Стефан Манчоров, са достатъчно разумни и мъдри хора, с достойнство и тежест и не вярвам да са били там, ей- така от любопитство, за да заявят просто себе си и да се покажат, или да го ударят на молба. Обидно семпло е, дори да си го помисли само човек.
Като се прибавят и изтърваните реплики и нескритото задоволство от това, че „нашият човек е тук“, от разни посоки на разноликата Бузлуджа, снимките за спомен, ръкуванията с никак не случайни хора, видимото дистанциране от 3 стъпала нагоре от всичко това на настоящия председател на БСП Казанлък и един от изборите на основните партийни ядра в БСП Казанлък за кмет Николай Терзиев, някак логично, дори без каквато и да е творческа фантазия, стигаш до извода, че тук е скрит ключът от бараката на БСП за тази есен. Нищо, че само ден преди това, в Казанлък, лично лидерът на партията Михаил Миков, попитан за казанлъшкия казус, искрено заяви, че не е запознат със случая. Ако се съди по някои знакови отметки, очевидно обаче му предстои. Да го запознаят.
И че всъщност, в събота, на 8-ми август, когато социалистите от Казанлък ще си избират официален кандидат за кмет и листа за съветници, може да се окаже, че играят вече свирен мач.
Тогава логично следват няколко директни въпроса:

Заради камбаните, които вече дрънкат: Яко.

1. Е ли е, скритият коз на БСП независимата кандидатурата на Стефан Манчоров? / Не слагам кавички пред независимата, заради личната ми вяра, че хората имат чест и достойнство. Още повече, ако са го заявили. И че мъжете, които считат, че са големи, държат на голямата си дума./ Коз, който по сметки, следва да дръпне една значителна част от корпоративния електорат. И ако това е така, защо всъщност се хабят сили за форум и се хвърля толкова бадева енергия в редиците на БСП Казанлък, за разни личностни битки? И струва ли си да се използват останалите четирима предложени кандидати и за кандидат-кметове, след като така или иначе играта е ясна? Или поне някой вече ясно трасира пътя за тази цел. Че партийни камикадзета има във всички бои е христоматийна истина, но не е ли шизофренно, партията, дала най- големите политически курбани, все да има в изобилие мюрета? И ако отговорът е ДА, защо си мислят, че месоядците в политиката са долюбвани от обикновените хора?

2. Ако това е само един и с най- много шансове, от онези 5 кандидатури на БСП за кмет на община Казанлък, които ще отсяват социалистите на Казанлък за свой кандидат за кмет, то защо ТОВА не се артикулира гласно и ясно от „независимия“ Инициативен комитет, издигнал Стефан Манчоров за независим кандидат-кмет. /Тук сложих съзнателно кавички, защото големите хора си говорят открито. Това важи с пълна сила за независимите хора/. И ако бъркам тук, как тогава да четем тази Бузлуджанска визита, при това видимо и съзнателно промоционална, откъм запознанства, контакти и публичност? И когато нещо ти се набива толкова на очи и видимо, следва ли да го подлагаме на съмнение?

3. Ако издигналите кандидатурата на г-н Стефан Манчоров, членове на Инициативния комитет, ратуват за реален и искрен диалог на кмета с гражданите и политическите партии, то как да разбираме тогава твърде тесния кръг на контакти от последните дни, на определени членове на същия този Инициативен комитет с техни доскорошни и настоящи партийни съратници? И къде точно се размиват и пресичат тънката граница между обидата на принципна основа, на база каузи, морал, начини и средства и общият личен интерес?

4. Бузлуджанска опознавателна и може би чисто любопитна визита, /нещо, в което ще прощавате, но аз лично дълбоко се съмнявам/, означава ли, че независимият кандидат за кмет на Казанлък ще позволи да му се качат на гърба от две страни в крайна сметка: от едната - ортодоксалното БСП, като го номинира за свой официален кандидат, под натиск, /видим и невидим, още повече и предвид кадровия дефицит в това отношение в редиците на самата БСП –Казанлък /?. Схема, която вече е играна тук и филм, който сме гледали, при това с плачевен финал и резултати : И от втора- на онзи друг, тясно групов БСП кръг?

5. И дали, ако казанлъшкият важен 8-ми август се бе провел преди тазгодишната Бузлуджа, независимият кандидат за кмет на Казанлък щеше да дойде на нея с мотор и червена тениска, както това стори вече официално подкрепеният от БСП Стара Загора независим д-р Стефан Шишков?






Класическа максима е, че няма вечни врагове, а само вечни интереси. А в политиката това е превърнато в правило. И в името на тази максима всеки, според аршина си за морал, принципи и мяра, реже и отсъжда. Вярно е и, че за всяко нещо си има време: на едни им минава, на други им идва. Но е вярно също, че не по думите, а по делата ги познаваме. Дори и тук, в България, в градеца К., където не сме много божи хора и по правило и по инерция се вярва на по-кресливия и викащия „У“. Дори само защото е по-лесно. И не изисква усилие. А и до другото има още цяла сричка, зад която дебне много работа.
Но дори и този звучен, фалшив крясък, мъчно заглушава звъна на камбаните в главите. От тази Бузлуджа.

Колкото и пепел да се мята в очите.

Нищо лично:
Деляна Бобева ,
zakazanlak.bg