Родена от Пролетта: Габи - Ходещият лежащо болен

Гергана Сулева. За приятелите – Габи. Тя има много приятели. Държи на това. И те държат на нея. Без тях изобщо нямаше да я познаваме – свикнали сме да виждаме Габи на кафе с приятели по „Искра“. Десетки години вече, тя е част от градската атмосфера на Казанлък. Без приятелите, това нямаше да е възможно. Защото, както Габи се шегува сама със себе си – „Аз съм ходещият лежащо болен!“

Парадоксът да си част от активния живот на града, когато си лежащо болен, за Габи не е чудо, дошло свише, а лично постижение. „Да имам пълноценен живот на нормален човек, за мен коства много и тежки усилия“, обяснява Сулева плетеницата на живота си. Така е родена – инвалидната количка е неразделна част от дните и. „Думата „инвалид“ не ме притеснява, трябва да бъдем безстрашни към тая дума „инвалид“, защото това е истината“, ми казва Гергана Сулева, дори без да я питам за специалното и положение на един от онези хора, които евроадминистративния език, ни вмени да наричаме „хора с увреждания“. Нейната безстрашност се мери със силата, с която се впуска в на пръв поглед, невъзможни за нея приключения: „Нямаш представа, колко неща съм се опитвала да правя...!“

Пътешествията стават смисъл за живота на Габи веднага щом излиза за пръв път от къщи. Тогава е вече на 25. Цял четвърт век светът навън, за нея е просто прозорец в колата на баща и. Когато за пръв път излиза на улицата, недоумява, че дърветата, вместо да се движат, за закотвени на едно място...:“Те не се движат, а Аз!“ е първото и откритие. Но светът я влече, движението – също. Намира приятели и веднага тръгва по „Искра“ и „Скобелевска“. Шумът на кафенената, дори нощният дим в „Бирарията“ и „Аризона“ отключват у нея тайните на забавлението, на свободата, да идеш там, където те праща желанието.

С помощ от асистентите си през годините и верни приятели, Габи се вписва в оная казанлъшка среда, която се самоомайва от книгите, мазките по платната и хармонията на звуците. Стават близки с музиканта Вальо Джамбазов, поетесата Женя Димова, поетът Стоян Стоянов, Игор – Руснака..., с Ники Пухов, който е неотлъчно до нея и сега. Двамата с Ники, който е повече от личен асистент, защото е уникален приятел, предприемат най-дългите пътешествия на Габи – Морето!

Но първият и досег с тръпката на приключението: Път, момичето Сулева, изживява заедно с първата си лична асистентка. Решават, че влакът е тяхната единствена възможност. Асистентката мери ширината на вратата на вагона с дръжката на дамската си чанта, налага по ширината на инвалидната количка и решението е взето: Може! Само те си знаят как впрегват непознати на гарата, за да качат Габи на влака. Пътуват в коридора – никоя врата на купе не е преодолима с инвалидна количка. Да се вози в коридора, за Габи става навик, някога се налага да пътуват и в Пощенския вагон. Първата спирка в чужд град е София. Двете момичета си купуват карта. Нямат много пари, но Габи е щастлива: „Беше невероятно, толкова нови неща, тая динамика на живота, толкова хора, бях щастлива!..." Едно време, когато до столицата пътуваше и двуетажен автобус, за Габи това е възможна дестинация. Но тоя автобус, преди десетина години го подпалиха, съжалява Сулева. За градския транспорт, Габи не ще и да говори – с количка няма как да идеш дори до Шипка или Горно Изворово.

Влакът остава за дълго единственото превозно средство, което може да я заведе до любимото море. И я води, години наред. Морската градина, шумът на „Александровска“ и „Богориди“, водата...В Бургас Габи открива и много приятели, един от които – ценен лекар. Ники Пухов я придружава, нещо повече – предварително пътува до там, за да намери най-удобния хотел – близо до морето, с рампа за количката, с достъпни стаи и сервизни помещения. За ходещ лежащо болен, никак не е лесно да иде на море. В последните години и влакът отпада като шанс. Болестта на Габи прогресира. Вече не движи и ръцете си, отказва се да преподава. Да, Сулева дълги преподава у дома си английски език на ученици. Идват като двойкаджии и си отиват като отличници, смеят се и двамата с Ники. Сулева е завършила английски език в старозагорската гимназия „Ромен Ролан“, но продължава само да се усъвършенства. „Здравейте, госпожо!“, е радост, която я топли години наред в спонтанни възгласи на нейни учениците, срещнати случайно по „Искра“ и „Скобелевска“. Центърът на Казанлък, за лежащо болен от последния блок на „Войнишка“, също не е безпроблемен. Нищо не е безпроблемно. Преди години близка на Габи от чужбина и предлага подарък - бус с рампа за инвалидни колички. Сулева не го иска само за себе си – за какво и е цял бус! – отива в Общината, предлага буса като дарение с идеята да стане „Такси за всички като мен в Казанлък“. Отказват и. Сулева и до сега не проумява аргументите:“Откъде да му търсим шофьор и какво ще го правим тоя бус???!“. Тя е правила опит за пробиви в положението на хората като нея не веднъж. Защото положението, в Казанлък, за нея, е наистина трагично, откъм достъпа за инвалиди. Почти всички рампи са неизползваеми, някои, дори – опасни за живота на хората с увреждания. Годна е само тази, по европроект – към Музея и Галерията. Но като влезеш вътре, какво? – се пита Габи - стълбища навсякъде и няма как да бъдат преодолени. Дори в Поликлиниката рампата не е добра, какво остава, да решиш да идеш на театър? – на театър Габи, все пак, ходи – приятелите и имат яки мишци, носят я на гръб, катерят стълби всякакви. Преди време срещнала в Казанлък група японски туристи на колички. Търсели английскоговорящ, да ги насочи, къде биха могли да идат. Попадат на Габи и си споделят. При тях не е така. За разходката си из България, японците казват: „Никъде нямахме проблем, докато не дойдохме в Казанлък...“Сулева говори за тия неща от живота си смело. Това е нейното ежедневие. Освен това, държи да каже, че не е от хората, които се страхуват да казват нещата едно към едно, нито изобщо, познават, какъвто и да било страх. Тя не се страхува да живее живота си по начин, който да бъде възможно най-близък до този на другите. „Ние сме като вас, мислим, имаме чувства, мечти, преживявания...,всичко ни е като при другите“, казва Габи. За смелостта на Габи, да си ходещ лежащо болен, да не спираш да опитваш, да живееш като всички, да се влюбваш, да обичаш, нямаше да знаем достатъчно, ако не бяха и нейните литературни опити. Дори тях, тя превръща в приключение. Последната и книга от общо две, е разпродадена с кампания. Решава се на нея, когато чува интервю с вещия пи-ар Максим Бехар. „Какво може да направи един човек с увреждания, за да си осигури съществуването? – няма как да работи като хамал, няма как да краде..., такъв човек може да използва талантите си“, чула Габи от Бехар. Стихосбирката „Паспорт“ е оформена досущ като зелен паспорт от соц миналото. Кодът Габи залага в номера на „Паспорта“ – това е телефонният и номер. Решава, че някой, пък може да се обади, да поряви интерес към нея, към това, което прави. Обаждат се. Помага и бал на Ротари клуб. Навсякъде има отзивчиви хора. Но сякаш лошите, са повече. Лошотията на хората, Габи усеща на всяка крачка. Признава, че от това, самата тя се озлобява. Таксиметрови шофьори, „болни“, само когато трябва да качат човек като нея, съседи, които се крият от викове за помощ в блока, заради внезапно спрял асансьор и отказала спирачки на инвалидна количка, на прага на убийствено стълбище..., поводи –много. И още – откраднат от количката чадър, свиден спомен, наврех Празника на розата, дори – откраднат телефон на Бургаското Ларго...“Това ме озлобява“, признава Габи. За себе си признава още, че не е скромен човек. Знае цената на това, което е. Знае, че не е най-великата поетеса, но и че сред нейните стихове, има и хубави. Пише за любовта. За страховете на Изневярата. Пише за сбъднато и несбъднатото. Има усет и познания за езика, чувствителност към красивите неща от живота, които умее да вижда. Има ги, трябва просто да умееш да ги видиш, казва поетесата в Сулева. Заради тая Красота, тя е все още жива.

Казанлъшката публика, пък и не само, познава стиховете на Гергана. Те идват нощем, по-точно, на разсъмване. Нощите на Гергана Сулева са будни. Затова през лятото, тя често ги прекарва с приятели навън. Когато никое такси не пожелае да я качи, е оставала с асистентката си цяла нощ навън, докато съмне. Но зимата е нейната най-дълга нощ. Не е излизала от есента. Няма как. В тия ледове и студ по улиците, дори за нележащо здравите, си е изпитание ходенето навън. Гергана чака с нетърпение пролетта. Затворник, това е тя в собствените си очи. Да, приятелите са факт, но е факт също, че тя не обича да ги натоварва прекалено. Чудно е, но за нея целта в живота е, да се справя, с колкото е възможно повече неща, сама:“Човек трябва да разчита предимно на себе си“. Как да се научи да разчита предимно на себе си, всеки може да разбере, ако познава Гергана. Тя го прави – нищо, че дори цигарата вече не може да си изпуши сама. Приятели и познати я откриват като добър личен съветник:“Помагала съм на много да се измъкват от личните си „дупки““, казва тя. Не се усеща като човек „в дупка“. Никога не се е усещала. Винаги е намирала какво да прави. Готварството и е хоби. Забавлява се като експериментира с нови свои рецепти. Първо пробва с приятеля си, после – публикува. Прави отличен грим. Дори – сценичен. Преподаването на английски, води по своя собствена програма. Чете. Пише.

Последната среща с публиката на поетичните си думи, Сулева организира миналия октомври с приятелите-домакини на култовото за местните изкушени от словото и музиката на живо, заведение „Гнездото“. Гергана си знае: Зимата преполови. През март животът почва отначало. Пролетта... Тя за нея е като да се родиш отново. Съвсем наистина, буквално, защото идването на Пролетта на 22- март, за Габи е и личен празник – нейният рожден ден.

Може би с това трябваше да започнем думите си за нея. Едно момиче - жена, Родената в Пролетта, която е превърнала себе си в Чудото:Ходещ лежащо болен.