Минало незабравимо/ ресторант "Козела"

Минало незабравимо

Така решихме да озаглавим новата рубрика на сайта zakazanlak.bg

В дни, в които голяма част от представите ни за света се срутват под сянката на страх за живот и COVID-19, и се налага да градим нови, в странното „междучасие“ между Преди и Сега, ви предлагаме да се върнем към онези топли и паметни за казанлъчани места, които времето и хората от различните времена унищожиха, скриха, раздробиха или съхраниха, защото има и такива.
Места и местенца, които казанлъчани и гостите на града помнят с тъга, носталгия, умиление, топли чувства. Тъй като носят спомени за хубаво време, приятели и години с много надежда.

Първият ни обект от тази поредица - някогашният ресторант „Козела“ в парк Тюлбето ни „намери“ сам.


По време на забранените разходки, когато и парковете ни превърнаха в мираж, черно- белите снимки влязоха в ролята на психотерапевт.
Във виртуалните времена, „сламката“ в хартиената разходка може да подейства повече от освежаващо.
Ще се радваме, ако към идеите и спомените ни за онова време, добавите и ваши, уважаеми читатели, или споделите ваши снимки от такива емблематични, но вече несъществуващи казанлъшки места, символи, за да оставим за тези след нас във виртуалния свят, онези непреходни наши спомени, покрусени и порутени от човешката ни немара в наши дни.
Така, че споделяйте, пишете и пазете!

Първият обект от поредицата ни „Минало незабравимо“ ни „намери“ сам.
В дните на забрани за посещения, парковете стават още по- магични.
Част от тази забранена и несъществуваща вече магия един емблематичен за парк „Тюлбето“ и Казанлък ресторант- вече несъществуващ.
Ресторант „Козела“

Още преди да се появи, ресторант „Козела“ е емблематично за казанлъчани място.
Предпочитано за отдих, малък градски поход, разходка с децата, за семеен пикник с хубава гледка или за адреналин. В онези първи след социалистическата революция години, поляната на Тюлбето, с гледка към пътя за Шипка, Енина и Розовата долина на запад, е сред местата, с които гражданите на Казанлък се гордеят.
Още през 40-те години на миналия век, поляната, където след години ще се появи и ресторант „Козела“, взел името си от поставената в близост в средата на 60-те години гранитна фигура на козел, е градското стрелбище. Собственост е на Ловното дружество в града. Новопоявилият се ресторант също е собственост на ловното дружество. Такъв остава и до края на съществуването си, втората половина на 90-те години на миналия век.
На стрелбището се провеждат различни градски и национални състезания, учебни стрелби за ловците, како и за учениците от градските гимназии.

сн: Kazanlak.com

В спомените си за това място, един от известните казанлъчани и виден местен краевед, пазещ и знаещ много интересни спомени за места и хора в Казанлък, бившият окръжен съдия Стефан Саранеделчев си спомня:

„ От най-ранното ми детство т.е.около 1951година помня това бе един много хубав комплекс, който поради все още ниската растителност наоколо се виждаше от целия град. Имаше над него една по-голяма борова гора, връстник на старата, намираща се северозападно от Пиростията. Боровете в тази гора са засадени около второто десетилетие на ХХ в.
"Стрелбището" - така бе известен този комплекс сред казанлъчани. Там се тренираха ловците, както и отборите на Ловното дружество по дисциплините "Скейт", "Трап" и още някои. Казанлъшките отбори бяха едни от най-добрите в страната. Комплексът се състоеше от един дълъг навес, с три преградни стени. Откъм западната страна нямаше стена. В южната част на навеса имаше нещо като стаичка. Югозападно от навеса, на около 50 метра имаше нещо като кръгла кула, висока до 3 метра. Мисля, че оттам с машини се хвърляха панички за една от тези дисциплини. Имаше и други машини, разположени под земята по протежение най-южната част на поляната, пред навеса. Нямам спомен кога навесът бе превърнат в ресторант, но някъде около средата на 60-те години на миналия век ще е.
През летата на 1962 и 1963г. бях на по 20-дневни лятни бригади при направата на трасетата за алеите на Тюлбето, включително и онази, която отиваше до нещо като паркинг в подножието на "Стрелбището". По това време все още нямаше ресторант. Вероятно в такъв бе превърнат, когато съм бил войник ( втората половина на 60-те години).Тогава направиха е тази скулптура " Козел". Оттам и дойде името на ресторанта.
В това заведение за първи път отидох, когато се ожених през 1974година и заведох съпругата ми, която не е казанлъчанка. Следващите няколко години сме ходили там, да гледаме стрелби“, споделя в спомените си Стефан Саранеделчев.

През 70-те и в началото на 80-те години ресторант „Козела“ е една от видните и емблематични кръчми в Казанлък, място, което заради хубавите кюфтета, които се правят там, гарнирани с бира, става любимо и за гимназистите в почивните дни.
Там водят децата си и за игра, и за почерпка и казанлъшките семейства през почивните дни.
Има и десетки смели брачни двойки, с по- екстравагантно за времето си мислене, които предпочитат ресторант „Козела“ за сватби.
Ведомствените банкети също са сред постоянната клиентела на заведението.
На него среща на теферич си дават и приятели, за по бира, ракия, салата.

В края на 80-те години, заведението се поема от бившия и покоен вече управител на „Здрава храна „ и „Обществено хранене“, на ресторант „Бакна“ в Казанлък, известинят в бранша Иван Топалов.
Заедно с Кънчо Кънев наемат „Козела“ от Ловното дружество, за да го стопанисват.

сн: личен архив-В.Колев. На снимката: Кънчо Кънев- високият в средата. До него вдясно е сервитьорът Бързакът.

Ресторантът става сборен пункт на градската бохема и бунтарска интелигенция, на закретите пътешественици- планинари.
На площадката пред него често се водят ученици от казанлъшките училища, за открити уроци по физическо или природни науки.

В заведението по него време работят отбрани местни хубавици, както и емблематичният за соца казанлъшки сервитьро, с прякор Бързакът.

Бързакът отдавна не е сред живите, но спомена за него е жив сред клиентите му и десетките му ученици.
Сред тях е и самият Веселин Колев, бивш национален състезател по колоездене, сега предприемач и собственик на фирма Vesselino. Колев е син на Иван Топалов. В студентските и младежки години помага на баща си, като в свободното си време хваща таблата и тефтера и .. работи там като сервитьор.
Близо 100 били местата в ресторант „Козела“ ,като повечето са площадката отвън, където имало над 50 седящи места. В летните месеци хората предпочитали гледката на Балкана, Долината на розите, зелените гори на Тюлбето.
Имало дни, в които не вдигали очи от работа, като този, в който спомня си Веселин Колев, в ресторанта дошла огромна група туристи.
Седнали и вън, и вътре. И поръчвали.
Три пъти изпразвах портфейла си, голям сервитьорски портфейл, спомня си Веско за случката, от която пълнил найлонова торба с пари от оборота.
Не липсвали и комични моменти и за персонала, и за посетители на „Козела“.

Един от тях е когато вместо захар в кафето на виден местен данъчен от персонала объркали бурканчета с поправки и подсладили кафето на Веско Данъчния с .. лимонтозу.
Място, на което се намирал ресторант „Козела“ било и с добра акустика, спомнят си други казанлъчани, предприемчиво избрали си места там през лятото на 1993 година, за да слушат на аванта и на теферич концерта на италианската естрадна звезда Тото Котуньо, който пя на стадион „Севтополис“ за Празника на розата през същата година.
Авангардният концерт за България и Казанлък по това време бе плод на общи усиля на казанлъшката община и креативния и иновативен откъм подходи за времето си тогавашен началник на градската култура, покойният Николай Кисьов.

Градската слава и чар на ресторант „Козела“ с емблематичните кафяви завеси и вътрешни сепарета в стил „маскировъчен бранд“ бавно помръква в средата на 90-те години на миналия век, когато настават тежки финансови години за българите.
С дни никой не влизаше в ресторанта, спомнят си тогавашните му наематели. Липсата на оборот ги принуждава да затворят.
За кратко някъде по същото време ресторантът се наема от местна предприемчива дама.
Тя обаче също не успява да се справи с все по-затихващия интерес към емблематичната Тюлбенска кръчма със сочна скара.
За капак една вечер ресторантът е опожарен. Щетите по сградата са огромни.
За възстановяването му са нужни доста пари, а времето е такова, че не предполага подобни разхищения. Посетителите вече ги няма.
Недоимък изпитва и общинската управа, което пък води и до занемаряване на района около ресторанта.
Изоставен, опожарен, извън града и далеч от градската навалица, не след дълго уютното ресторанче с гледка от хълма става обект на вандали и всякакви други грабители, които усърдно го обезкостяват.
За кратко нищо не остава от покъщнината, посудата, сградата.

Днес на мястото на някогашния навес на градското Стрелбище и емблематичен ресторант „Козела“ е тъжно. Пусто, изоставено. Празно. Само излята от бетон основа свидетелства за едни други времена, с много емоции.
И спомени.

За капак създадената преди години борова гора е изоставена и неподдържана.
Не е пощадено мястото и от всевъзможни отпадъци.
Осветлението до там от десетилетия е изкорубено.
Поляната е занемарена, от някогашното стрелбище и уреди за „паничките“, няма и помен.
За по-малко от един човешки живот успяхме да пратим в историята една от казанлъшките емблеми.
Която надали ще възкръсне отново.
Нищо, че теренът и днес се продава.