Те говорят верни работи, затова са смешници.

В тяхно присъствие светът е шарен, ведър, добър и малко тъжен. Последното – и заради Времето. Принципно. Което минава, но някак ги заобикаля. Според останалите, това е причината да съхранят детето в себе си и ведростта си. И да са щастливи. Според тях обаче, щастието е въпрос на характер.

В компанията им научаваш много. За живота, за циганите, за хората. Дори може и да се научиш и да ги обичаш. Всички заедно. Нещо, което мъчно се удава на човеците сега. Те обаче са намерили приложна формула чрез „Хляб и зрелища“. Последното не е само заглавие на филм. А принципна философия. От която всъщност се замисляш. За още по-фундаменталните неща. Като това дали въобще си струва да се култивираме взаимно, какво й е лошото на пъстротата, ако си естествен и щастлив?

И доколко общността всъщност те прави такъв, какъвто си и какво взема? И може ли да сме народ, ако не сме общност? Все едни такива въпроси, от които обикновено се слънчасва в търсене на правилните или поне работещи отговори.
Те имат отговори за повечето. При това запомнящи се. Също като дуото, което ни навести. Макар че са трио, но Чарли, като по правило заобиколи градеца К.

Джони и Джеки обаче му се посветиха. През Шипковата къща. Където ни подариха един незабравим четвъртък. За тези, които го видяха.

За останалите остава утешението, че могат да наваксват с близнашката си книга, опестена откъм хартия и прекалено щедра откъм бисери,смях, мъдрост и ..история. „А дано, ама надали“ и наобратно.

И понеже най- същественото е невидимо за очите, забиваме пръстта си тук.. в поредната доза „/Не/Видяно. Пък който, каквото .