Доц. д-р Марияна Пискова: Чувствам се като избраница на съдбата

Доц. д-р Марияна Пискова, преподавател по архивистика в Югозападен университет „Неофит Рилски“:
Родена съм през 1955 г. в София. Записах „История“ в Софийския университет, мечтаейки да стана археолог. Вместо в спецкурс „Археология“, се озовах в „Архивистика“. Имах усещане, че съм изпаднала в наказателна, нежелана, ненужна област. Но с помощта на преподавателите, а по-късно и, попадайки в Научната лаборатория по архивознание и документознание в Главно управление на архивите, разбрах, че съдбата е била благосклонна към мен. Последва задочна аспирантура, конкурс за научен сътрудник и от 1986 г. неусетно се озовах в ролята на преподавател (макар и само на хонорар) в Софийския университет, а по-късно в Нов български университет и в Югозападния университет. Години наред балансирах между методиките за рутинни архивни процеси, научните дирения в архивите, от една страна, и аудиториите с млади любознателни и търсещи мястото си в архивната професия студенти – от друга. Но през 2000 г. бях изправена пред трудния избор – да напусна архивите, за да бъда само преподавател и така станах доцент по „Архивистика“.
Архивистиката определи моя професионален път, а през лятото на настоящата година ме доведе и във вашия край. Заедно с доц. Кристина Попова, посрещнати и водени от г-жа Донка Дзънова, преминахме по всички места в Енина, по които предполагахме, че е сниман през 1928 г. един френски филм. Получихме и покана да прожектираме филма пред жителите на Енина от кмета – младата и енергична Димитрина Дончева. В Казанлък посетихме единствения музей на фотографията и се надявам някой ден с помощта на г-н Папукчиев да попаднем на следи от филма…
И не накрая нещо лично – тук се радвам на гостоприемството в семейството на най-малкия брат на баща ми – заслужилият дългогодишен спортен деятел на Казанлък Минко Тричков.

- Доц. Пискова, наскоро представихте филма "Андраник", сниман в Енина и Казанлък през 1928 година и непоказван досега в България. Как попаднахте на него?
- На историята на филма се посветих благодарение на един международен проект „Обмен на знания и академични култури в хуманитаристиката. Европа и Черноморският регион.“ по програмата „Хоризонти 2020“ на ЕС. Проектът се реализира от учени от 12 страни: България, Северна Македония, Румъния, Молдова, Гърция, Турция, Русия, Украйна, Армения, Грузия, Азербайджан и Австрия с ръководител проф. Карл Казер. От България участват преподаватели от Югозападния университет – доц. Кристина Попова, ръководител, доц. Анастасия Пашова, доц. Петър Воденичаров, доц. Марияна Пискова, д-р Нурие Муратова и д-р Милена Ангелова.

Български участници във филма „Андраник“ от Енина. Източник: Музей за литература и изкуство в Ереван

За игралния филм на Аршавир Шахатуни бях прочела в книгата на Костадин Костов „Балканските войни в световното кино“. В нея се твърдеше, че филмът не е запазен и погрешно се свързваше с Балканската война, вероятно заради участието на националния арменски герой Андраник на българска страна в състава на арменската доброволческа рота.
С помощта на архивите постепенно възстанових историята на филма. Тъй като режисьор и сценарист е Аршавир Шахатуни (1882-1957) – арменец, живял до 1920 г. в родната си Армения, а след това в България и Франция, архивни следи от живота и дейността му се откриха и в трите държави.
В България в Централния държавен архив попаднах на писма на Шахатуни до неговия приятел – актьорът Георги (Жорж) Стаматов. Те разказват за опитите на двамата да осигурят участие на българска войска във филма. Търсили са съдействие от тогавашния военен министър, роденият в Казанлък генерал Вълков.

Най-много документи на Шахатуни се намират в Ереван. В Литературния музей е личният архив от неговия Парижки период, а в Националния архив на Армения са следите от неговото участие в Първата световна война и от дейността му като градоначалник и комендант на Ереван в независимата Арменска република (1918-1920). Но най-голямата находка безспорно е самият филм, съхраняван в Архива за кино-фото и фонодокументи в Ереван.

- Как оценявате тази своя находка в исторически аспект?

Цезар Лакка (декоратор), Алфред Гишар (оператор), артистите Луис Алберти, Андре Стандар, Жорж Стаматов и Аршавир Шахатуни в България в почивка при снимането на филма, 1928 г. Източник: Музей за литература и изкуство в Ереван

- Чувствам се избраница на съдбата. Находката е изключително ценна за историята на киното. До 20-те години на миналия век опитите на чуждестранни екипи да снимат филми в България се броят на пръстите на едната ръка, а успешните са само два. Затова киноснимките в Казанлък, Шипка, Енина са уникални – с образите на хиляди жени, мъже, деца, баби и дядовци от Енина, на полето, танцуващи… А за зрителската реакция при първата прожекция в Париж през 1929 г. Шахатуни пише: „На всички извънредно много се хареса красивата българска природа, особено фигурацията от селяни и пр.“.

- Какво е усещането човек да се занимава с архивни документи, как се чувствате, връщайки се назад във времето?
- И на този въпрос ще отговоря с усещането, че съм щастливка… Може би защото от години изследвам аудиовизуалните документи – филмите, звукозаписите, снимките. Без да пренебрегвам традиционните писмени документи, ще подчертая, че с новия начин на документиране от 19 век, довел до появата на аудиовизуалните документи, се пренасяме назад във времето и на мястото на събитието… с „машината на времето“.

Артистите Андре Стандар, Жорж Стаматов и Аршавир Шахатуни с местни жители, Енина 1928 г.
Източник: Музей за литература и изкуство в Ереван

Пред нас е непоказван в България филм, сниман през 1928 г. в Казанлъшкия край, и наследници на участниците от Енина и Казанлък могат да се насладят на тази магия! Надявам се да пробудим спомени за преразказвани лични истории от времето на филма, да се открият следи в старите семейни албуми.

- Попадали ли сте на необичайни находки – такива, които променят историята дори?
- Може би не променящи историята, а стереотипи… И тук ще направя препратка към архивния прочит за филма „Героите на Шипка“ (1955). С „Героите на Шипка“ командированият в България съветски режисьор Сергей Василиев е трябвало да ни научи как се прави национално (разбирайте българско) кино по съветски модел. И тук мога да кажа, че близо 10 000 листа архивни документи разкриват непознати щрихи от атмосферата и технологията на създаването на филма.
Въпреки официалните хвалебствени оценки за съветската помощ, архивите говорят, че филмът е създаден при нарушена технологична последователност – снимките започват без режисьорски сценарий, без осигурено финансиране… Затова не е случайно, че пълномощникът на Министерството на културата на СССР Виктор Брянцев заявява от високия си партиен и служeбен пост, че с „Героите на Шипка“ са показали на българските си колеги как не трябва да се прави филм.
Архивните следи свидетелстват и за пропагандната употреба на темата за Руско-турската война, близка, както на българите, така и на руснаците, но във филма използвана за целите на Студената война и в подкрепа на мита за двойните освободители.

- Как решихте да пишете за филма „Героите на Шипка“, колко време Ви отне издирването на документи?
- И за филма „Героите на Шипка“ бях провокирана от проект, чиято цел беше да изследва различните политики на паметта към Руско-турската война, с участници от Австрия, Русия, Турция, България, Гърция, Армения, Грузия, Македония.
Огромният масив от архивни документи за филма, повечето от които никога не бяха докосвани, позволиха да представя нов прочит за „Героите на Шипка“. За първи път публикувах запазените в Българската национална филмотека спомени на 10 от живите през 1948 г. опълченци. Особено ценни са снимките, които откриха мои студенти в семейните си архиви. Дори за корицата послужи снимка на войници от поделение в Казанлък, които позират пред паметника в униформи на турски войници, предоставена от студента Любомир Димитров.
А колкото до времето, което отне издирването на изворите, е трудно да преценя, защото на много от тях съм попадала покрай други проучвания.

- Доц. Пискова, какво продължава да Ви привлича в тази, на пръв поглед, странна професия?
- Както пролича, попаднах случайно в орбитата на архивистиката. Но тази странна, на пръв поглед, специалност е несъмнено значима за историята – захранва я с безценни извори. Все повече хора с други професии оценяват ползата и значението на архивите. През 90-те години на миналия век към почитателите на архивите се присъединиха потребители, които възстановиха правата си върху земеделски земи или върху отнета градска собственост. Закономерно в годините нарасна интересът и на младите, които все по-често записват специалност „Архивистика и информационна сигурност“ в Югозападния университет по първо желание.

- Какво е основното, на което искате да научите Вашите студенти?
- Надявам се, че съм научила студентите да ценят и пазят всеки документ, снимка, спомен на своите близки и роднини, особено на по-възрастните. Да започнат от семейния архив, от снимката и записания разказ на бабите и дядовците си, на родителите си. Разполагаме с устройства, с които запазването на образите и спомените е лесно осъществимо. Уча ги да описват всяка стара снимка, докато има кой да разкаже нейната история и да назове заснетите лица, събития… Според мен, ако имаме културата и познанията да опазваме личните си архиви, ще сме направили стъпка и към опазването и на институционалните архиви, и на историческите архиви.

- Архивистиката за Вас е…
- Професия, призвание, съдба и отворена врата за младите към личните архиви, към семейната памет, непресъхващ извор на знание за издирване и събиране на частиците за изучаване на миналото.

Съобщение за заминаването на френските артисти за Казанлък, в. „Свободна реч“ от 22 юни 1928 г.